Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Сред многото прекрасни и изявени качества, които притежаваше съпругата на генерал Дезмънд, нежната й добродетелност и благост бяха по-малко очевидни от останалите. Беше отгледана и възпитана по време на война. В девическите си години растеше като дъщеря на полка. Кръвта на много истински европейци се вливаше в нейните вени, а в годините на брака й на нейното дълго пребиваване в Индия се беше засилила тази естествена твърдост, укрепила — макар и с цената на някои отражения върху човешката й природа — способността й да управлява. В това януарско утро тя се чувстваше напрегната: устните й бяха стиснати, появи се едно едва доловимо разширяване с розов оттенък на добре очертаните й ноздри, което не вещаеше нищо добро на всеки, който имаше лошия късмет да я срещне. Седнала на бюрото си от орехово дърво, с възхитителна фигура, малко пълничка в спортния си костюм и джемпър, с все още грациозна шия, окичена с един-единствен гердан от перли, тя разглеждаше пощата си, която се отнасяше главно до функциите й на патрон на Червения кръст и на девическите наставници в местната болница. Госпожа Дезмънд се загледа неподвижно в бронзовата попивателна на фирмата „Бенари“, поставена пред нея. „Как да постъпя сега?“ — това беше въпросът, който си задаваше, откакто се беше събудила. След закуска съпругът й се качи на своя „Уелингтън“ и замина за конюшните, като й напомни, че трябва да прекара деня в Джилингхърст, за да организира изхранването на животните през зимата. При всички случаи обаче тя беше решила да не се допитва до него. Как трябва да действа, беше въпрос, който следваше да реши сама.

В онази мека и призрачна вечер, преди няколко седмици, когато една кола спря пред входа на имението, осветявайки внезапно и с ослепителен блясък фигурите на Стивън и Клеър, шокираните свидетели на този инцидент бяха шофьорът и тя. В действителност Аделаид беше в имението Корт само от няколко минути. Беше разбрала, че синът й е в Лондон и че Клеър не е у дома. И тогава дойде това скандално осветяване… Колко близо бяха един до друг на този безлюден селски път в отсъствието на Джефри! Последствията, добавени към печалната репутация на „този момък“, биха били много тревожни.

В интерес на истината съпругата на генерала беше приела, че Клеър е жена с недосегаем характер. В Индия тя беше видяла няколко шумни семейни провала и сега реши да държи очите си отворени, без да казва нищо за сега по този въпрос.

Но споменът за младежкото предпочитание на Клеър към Стивън не можеше лесно да се забрави. Аделаид Дезмънд беше предана на своя син. Неговият сполучлив брак, който му осигури земите на имението Бротън и го издигна от незначителен армейски капитан до едър собственик, беше за Аделаид нещо, което я радваше много. Все пак имаше и някои допълнителни неудобства. Огромна част от имота беше завещана без право на промяна, което накърняваше собственическото чувство на Джефри. Нещо повече, по-голямата част от богатството на лейди Бротън беше вложено на името на дъщеря й, от което тя получаваше значителен собствен доход. Тази, по-голяма от необходимото за една съпруга независимост дразнеше Аделаид и сега, след събитията от предишната вечер, тя несъмнено я считаше за опасна.

На вечерята в Грешъм парк неин съсед от лявата страна бе Реджиналд Тринг. Аделаид се забавляваше с грубия контраадмирал, проявявайки снизходителна толерантност. Неговите шеги я развличаха ведно с капките пот, които поради горещата супа се сливаха в миниатюрни водни струйки върху розовото му теме. Предубедена по природа към лица на високопоставена служба, тя го намираше добронамерен и безвреден, но и твърде глупав. Макар и отегчена още в началото, Аделаид не беше успяла да разбере причината за любезното му отношение към Клеър. Изостреното й внимание улови момента, когато Тринг се перчеше развеселен, че бил удостоен с малка „фамилна комисионна“. „Това беше — заключи той — много хубав жест от страна на Клеър, задето се обяви в подкрепа на братовчеда на Джефри.“

Втрещена, госпожа Дезмънд отпи конвулсивно глътка вода. Този стар идиот обърна с краката нагоре и най-лошите й предчувствия. Клеър проявяваше трескав интерес, съпроводен с поразителна недискретност, към онзи жалък мерзавец. Това трябва да се спре и то веднага, преди да стане публичен скандал в графството.

Сега, в студената светлина на утрото, тя беше склонна да прехвърли вината изцяло върху „ренегата“. Без съмнение той отново е успял да спечели доверието на Клеър, напълно безразличен към това, до каква степен може да я компрометира. Естествено, безполезно беше да ходи при него и да призовава чувството му за чест. От друга страна беше опасно да се намесва в отношенията между съпруг и съпруга. И все пак това беше единствената възможност за действие. Аделаид бе уверена в чувството си за такт, щеше да бъде внимателна и дискретна. Знаеше, че днес Клеър ще бъде в Лондон. Решително се отправи към телефона, изчака търпеливо бавното включване на местната телефонна връзка, свърза се със Стилуотър и помоли Джефри да намине следобед при нея на чай.

Той дойде рано, около четири часа, тъй като нямаше какво да прави. Понеже генералът беше все още в Джилинг, Аделаид можеше да се заеме изцяло със сина си. Нахрани го добре с току-що изпечена питка и с препечена филийка, намазана с масло. Тя седеше с плетката си в коженото кресло, а той бе проснал краката си пред хвърлящата отблясъци камина. Като го изчака да издуха цигарения дим през носа си, тя започна разговора на тема, която знаеше, че ще му хареса. Стана дума за шансовете му във финалните стрелби в Стилуотър, за това, че би могъл да разчита на една по-добра организация на следващата среща на ловджийски кучета и за това какви бяха реалните му възможности за успех в конните надбягвания с препятствия на предстоящото дерби в Чилингъм.

Времето премина приятно за Джефри, при това говореше повечето той. Часът удари шест. Джефри загаси последната си цигара и стана от креслото.

— Много хубав чай, мамо. Беше ми много приятно да си побъбрим.

— На мен също, Джефри — каза тя и го придружи до хола. Там му помогна да си облече тежкото палто с подплата и вече в антрето, под мъждукащата със зелени оттенъци светлина, добави небрежно: — Между другото, чух, че твоят братовчед е в енорийството.

— Да. Лош късмет. Аз нямам нищо общо с него.

— Това е умно, Джефри. Но ако бях на твое място, бих предупредила също и Клеър да не се мярка по пътя му.

Джефри я погледна и продължи да завързва своя шал с цвят на вероника.

— Какво имаш предвид?

— Само това, че някога ти му отне Клеър. Трябва да е било много болезнено. И след годините, когато се е подвизавал из бърлогите на Париж… не би могло да му се има доверие!

— Кажи ми нещо, което не знам. Той е способен на всичко.

— Тогава успокой ме и кажи същото на Клеър!

Той завърза шала си и се огледа в малкото огледало, закачено в хола.

— О, много добре. Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Джефри.

Аделаид изчака на отворената врата, докато той запали двигателя на спортната си кола. След това, доволна от това, което беше свършила този следобед, се върна обратно в къщата.

Джефри караше с голяма скорост. Той имаше самочувствието на голям шофьор и когато беше сам, често обмисляше идеята да се яви на състезания в Бруклендс. Сега, когато се люшкаше на завоите и въртеше кормилото на автомобила си, той продължаваше да мисли върху последните думи на майка си. „Какво ли искаше да каже старото момиче?“

Очевидно поканата за чай беше само повод. В миналото, винаги когато беше получавал писма от майка си, се удивляваше, че тя има навика да предава същността на посланията си по един небрежен начин, нещо като допълнителна мисъл или като постскриптум. Вероятно истинската причина за тази следобедна среща се криеше в заключителните й думи относно Клеър. Джефри се намръщи. Обременен от излишна самомнителност и от скъпо платеното обучение, което не го бе научило на нищо друго, освен на изкуството да удря топки с различни размери, той не беше особено интелигентен, но дългогодишният контакт в спортното братство с търговци на коне и шпиони при залаганията формираха у него скрита лукавост и остро познаване на това, което той наричаше „скроена работа“.

Неговата незабавна реакция беше да направи точно обратното на това, което го посъветва майка му. Не спомена нищо на Клеър и реши да разследва как прекарва свободното си време Стивън.

Когато се прибра у дома, беше шест и двайсет. Клеър, която обикновено пристигаше към пет и половина от гара „Виктория“, не се беше върнала още от Лондон. На горния етаж той се преоблече за вечеря. Почака в малката дневна, която беше в съседство със спалнята на жена му. После почука на вратата й и тъй като отговор не последва, след моментно колебание влезе. И друг път в отсъствието на Клеър бе шарил наоколо, докосвайки едно или друго писмо на бюрото, някоя покана на перваза с маниера на грижлив и предвидлив съпруг, за който делата на жена му и особено нейните финанси, представляваха естествен и значителен интерес.

Сега обаче неговата проверка беше съвсем целенасочена. Той се запъти направо към бюрото, което никога не беше заключвано, и започна да го преравя. Цели десет минути изучаваше книжата из чекмеджетата и клетките. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Най-уличаващото, което намери, бяха няколко негови стари снимки като кадет в Санхърст, което предизвика лека червенина по лицето му.

Полузасрамен, Джефри вече беше готов да се обърне и да си върви, когато в най-горното чекмедже откри препънат лист хартия. Това беше сметка за четиристотин лири от галерията „Медокс“ на улица „Ню Бонд“ 21 за покупка на две картини: „Милосърдие“ и „Пладне в манастирската градина“ от Стивън Дезмънд.