Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (54)

Пета глава

В сезон, когато материалите за сериозна новинарска хроника бяха нещо рядко и се изчерпваха с някое скучно убийство в Глазгоу или с неудачен публичен развод, този фрапиращ инцидент в Академията се раздуха от популистката преса като вихрушка. Съдебният процес в Чарминстър предизвика повече местен, отколкото национален отклик. Сега обаче аферата получи широка разгласа, особено с помощта на неделните вестници, чието задължение беше да пазят почтеността на Англия, като представяха в подробности по-съществените прегрешения за деня. В този смисъл новият скандал разпали въглените и на стария. Архивите на вестник „Чарминстър Кроникъл“ бяха преровени за най-пикантните неща. Рисунки на Стивън, изправен на подсъдимата скамейка, някога отпечатани в „Каунти нюз“, сега бяха отново публикувани в печата. Арчибалд Далгит, чиито статии в „Юнивърс нюз“ бяха четени от милиони и който може би повече от всеки друг можеше да бъда разглеждан като защитник и знаменосец на британския морал, който си бе спечелил допълнителен блясък чрез унищожителните критични статии по адрес на нещастната авторка на романа „Самотното сърце“, сега се зае упорито с аферата. Под убийственото заглавие „Изкуството полудява“ изпод перото му се изля гневно възмущение. „Какво се е случило, питаше той, със стара Англия, когато такова оскърбление може да бъде нанесено на една от нейните най-обичани, заслужили и почтени институции, чиито естетически бастиони са заплашени от неразбираеми и революционни творби, от четка, която вече е доказала, че е гнила и покварена.“ Не всички в този войнстващ хор си позволиха толкова приповдигнат тон. Имаше подмятания в по-леките издания, шеги с водевилен оттенък, а в един от илюстрованите седмичници се появи карикатура, която показваше как плахо гледащ човек се приближава до уважаван академик на стъпалата на „Бърлингтън Хаус“: „Искам да купя пикантна пощенска картичка, господине!“.

През следващите дни Стивън продължи да работи, като не обръщаше никакво внимание на раздуханата истерия. Още веднъж, без да има каквато и да било вина, той застана в центъра на общественото внимание, изложен на всеобщо обругаване. Как се беше получило така, че този, който по природа беше тих, неконфликтен и отстъпчив, който през целия си живот не беше желал нищо повече, освен да упражнява своето изкуство на спокойствие, трябваше по такъв насилствен начин да изпитва хули и унижения? Един предприемчив журналист беше намерил за необходимо да представи кратка антология на неговата кариера, почти като хронология на живота му — бягството от църквата, от семейството и преди всичко от своята страна — която го представяше в ужасна светлина, заслужаващ напълно омразата на своите сънародници.

Тъй като по природа беше много чувствителен, Стивън се беше научил да налага върху себе си строг контрол, което му позволи да посрещне бедата най-малкото външно спокоен. Заливан от враждебност, подлаган толкова често на насмешки, той полагаше усилия да се чувства душевно свободен, да не го е грижа за това, какво говорят хората и как постъпват с него. И все пак имаше моменти, когато се чувстваше напълно сломен. Тогава животът му се струваше като сън и толкова застрашителен, че не виждаше начин как да се справи с него. Той разбра също, че бе загубил нещо, което високо ценеше — усещането за анонимност, желанието да бъде незабелязан и непознат в общия поток на човечеството. Колкото и да се опитваше да скрие напрежението, което се стовари върху него, той се почувства физически изтощен, обхванат от необикновено лошо предчувствие.

Една събота, в края на месеца, беше закъснял повече от обикновено. Когато се прибра вкъщи, се почувства напълно изчерпан. Гърлото му, което му създаваше неприятности през целия ден, бе твърде възпалено. Джени беше приготвила вечеря от селски пирожки и му я пазеше на топло в печката. Докато той ядеше, тя седеше на масата срещу него и го наблюдаваше мълчаливо. Забеляза, че не му се говори. Изтощеният му вид я безпокоеше, но тя беше твърде мъдра, за да изрече това гласно.

Когато се навечеря, той седна на обичайния си стол до кухненската печка, с албума си за рисуване на колене, загледан в огъня, сякаш пробуден от неговите червени, блестящи и благородни форми. Тя изми чините, свали престилката и взе плетивото си. След няколко минути той вдигна глава и си спомни за нея. Това беше времето, когато обикновено си приказваха, но избягваха болната тема на деня. Често пъти разменените думи не надхвърляха домакинските дела и все пак зад тях се криеше една интимност, която тя знаеше, че му харесва. Тази нощ той я почувства по-близка, нейната женственост и домашна топлина го разнежиха. Той започна да реди събитията, които му се бяха случили през деня. Но не беше говорил дълго, когато гласът му щракна неочаквано и той усети, че думите му излизат със съскащ шепот. Този пристъп не беше нов за него, но този път дойде толкова неочаквано, че Джени стреснато вдигна поглед. Той видя, че лицето й се промени и застина неподвижно.

След миг той произнесе с огромна мъка:

— Отново същото. Цял ден имах чувството, че съм на път да загубя гласа си. И сега това стана.

— Простудил си се — каза тя уж спокойно и дори с лек упрек, но зад него се криеше безпокойство.

Той тръсна глава.

— Гърлото ми всъщност не е възпалено.

— Не те ли дразни, когато преглъщаш?

— Не!

— Дай ми да го видя!

Той се подчини, докато тя му натисна с лъжица езика и огледа устната кухина и гърлото му.

— Не мога да видя нищо подозрително. Не е обложено, нито е възпалено.

— Нищо ми няма.

— Може би! — отговори тя натъртено. — Но няма да ходиш на реката утре. Точно там си се простудил. Ще кажа на капитана още тази вечер.

— Добре… И без това имам достатъчно работа в студиото.

— Само ако се чувстваш по-добре. А сега трябва да пийнеш нещо топло.

Тя му направи специална отвара от касис, която смяташе за панацея срещу всички възпаления и която го накара да се изпоти. После го убеди да си легне.

Следващата сутрин гласът му се възвърна и той продължи да работи над своята „Темза“. Но следобед получи нов пристъп и когато излезе от студиото в четири часа, трябваше да признае с жест, че болестта съвсем му е отнела гласа.

— Това решава нещата — заяви Джени с категоричен тон. — Трябва да се допитаме до лекар.

Колкото и да беше безпомощен, той направи максимално усилие да се противопостави, но тя не се отказа от своето.

— Не! — заключи тя. — Трябва да знаем какво е положението. Друго е, когато знаем как стоят нещата, а не да се губим в догадки, както досега. Веднага тръгвам за доктор Перкинс.

Растящата й тревога я накара да използва тази възможност и Стивън да се прегледа при местния лекар, нещо, за което настояваше отдавна.

Тя наметна решително шлифера си и за кратко време се върна със съобщението, че д-р Перкинс е заминал на почивка. Икономката му обаче бе обещала да изпрати лекаря, който го замества, още същия следобед, веднага щом свърши визитите си.

Едва Джени беше завършила обясненията си и Стивън отново проговори с напълно нормален глас.

— Виждаш ли — каза той истински доволен, — създаваш паника за нищо. Това е просто обикновена простуда.

Потисната, тя се взираше в него със съмнение, а той отново се запъти към студиото да работи. Джени се чудеше дали в действителност не е била твърде прибързана в своите действия.

Един час измина и все още лекарят не беше пристигнал. Посещенията в лекарския кабинет на д-р Перкинс в събота вечер бяха винаги многобройни и тя започна да се пита дали заместникът му щеше да дойде изобщо. Точно в този момент звънецът на входната врата звънна и когато отвори, Джени видя на прага един млад мъж, който делово влезе в хола.

— Аз съм д-р Грей. Къде е болният?

Джени го въведе в кухнята, извика Стивън и ги остави заедно. Докторът остави чантата си и свали шапката си с вид на човек, който не разполага с много време. Той беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, около трийсетгодишен, и неговите черти издаваха вид на изнервен човек.

— И така — каза той, — какво ви притеснява?

— Нещо съвсем абсурдно и тривиално, но то сериозно разтревожи жена ми. Губя гласа си!

— Имате предвид, че има периоди, когато не можете изобщо да говорите?

— Най-малкото, когато не мога да накарам себе си да бъда чут.

— Гласът ви нормален ли е през останалото време?

— Мисля, че да. Може би е малко пресипнал.

— Изпитвате ли болка?

— Никаква.

— Имате ли някакви други симптоми?

— Не, но имам усещане за слабо вцепеняване на гърлото. Сигурно си въобразявам, разбира се.

Доктор Грей цъкна нетърпеливо с език. Все пак този човек нямаше вид на истерик и фактът, че крие симптомите на болестта си, потвърждаваше този извод.

— Дайте да ви прегледам.

След като Стивън оголи шията си, лекарят добави сухо:

— Не! Не така! Съблечете се до кръста и седнете.

Стивън се изчерви малко и изпълни нареждането на доктора. Той извади от чантата си кръгло огледало, което постави на челото си, и като насочи сноп светлина върху отразяващата повърхност на ларингоскопа надникна в гърлото на пациента и внимателно го прегледа. След това, без да каже ни дума, постави стетоскопа си и прегледа гръдния кош на Стивън. Накрая прояви интерес към върховете на пръстите на Стивън.

— Можете да се обличате — каза докторът, като прибра инструментите в чантата и я затвори. — Откога имате тази кашлица?

— Кашлицата ли?… Да, безпокои ме от доста години, стар бронхит.

— Бронхит ли?

— Да. Винаги гърдите ми са били слаби.

— Винаги ли? Можете ли да си спомните кога за първи път сте имали тежка простуда с бодежи в слабините, която е продължила известно време и не е била доизлекувана?

Стивън внезапно се върна в спомените си към ужасния ден, когато пресичаше Ламанша и седмиците в Нетиер.

— Да — рече той. — Преди около петнайсет години.

— Имали ли сте някакъв сериозен кръвоизлив.

— Да.

— Колко пъти?

— Два пъти! — отговори той, без да брои пристъпът, който беше имал в Испания.

— Преди колко години беше първият? Може ли да се каже, че е бил преди четиринайсет?

Отново живата картина на миналото премина през главата на Стивън — Дом Артод, наведен над него в голата боядисана в бяло манастирска стая.

— Да!

— Разбирам — каза докторът, като изтръскваше ръцете си в кухненската мивка и ги бършеше с кърпата за чинии. — Имали сте проблеми с гърдите оттогава и няколко кръвоизлива, нали? И искате да ми кажете, че никога не сте си направили труда да разберете каква е причината?

— Никога не съм смятал, че е нещо сериозно. И винаги съм бил много зает.

— С какво именно?

— С рисуване.

— Художник ли сте?

— Да.

— Ах! — сподави ироничното си възклицание доктор Грей, който беше родом от солидния индустриален Манчестър.

Изведнъж една мисъл мина през главата му.

— Боже господи, да не сте вие онзи човек, за когото пишат вестниците?

— Това има ли някакво значение?

Докторът замълча.

— Не, не разбира се.

Въпреки професионалното си равнодушие той изгледа Стивън с любопитство. Доктор Грей не проявяваше особен интерес към съдбите на пациентите и се държеше с безцеремонна откровеност. Не можеше да забрави, че го очаква една влажна чакалня, претъпкана до задушаване с постоянни пациенти. Освен това не беше слагал нищо в устата си от един часа следобед. Но сега нещо сдържаше неговата обичайна суровост. Той се облегна на едното от креслата.

— Знаете ли — отбеляза той, — трябва да ви кажа, че сте сериозно болен.

— Какво не ми е в ред?

Докторът пак замълча.

— Белодробна туберкулоза в напреднал стадий.

— Сериозно ли говорите?

— Бих искал да греша. Вие имате старо огнище на десния бял дроб и сега и левият ви е остро възпален. Ларинксът ви също е засегнат.

Стивън пребледня. Той се облегна на масата.

— Но аз не разбирам. Винаги съм бил в състояние да си върша нещата…

— Това е проклятието на тази проклета болест — тръсна глава Грей, като се отпусна тъжно. — Коварна болест! Токсините даже дават лъжлива представа за добро здраве. Този вид заболяване може да затихне и изведнъж да се изостри. Именно това е станало с вас.

— Разбирам. Какво трябва да се направи в случая?

Лекарят закова погледа си в тавана.

— Трябва да заминете оттук, да смените климата.

— Къде по точно?

— В санаториум, ако трябва да съм точен.

— Не бих могъл да си го позволя.

— Има начини да се уредят тези неща. Нещо може да се направи… чрез една от болниците… — опитваше се настойчиво да изкаже препоръките си доктора.

— Колко време трябва да отсъствам?

— Най-малко една година, може би и повече.

— Цяла година! А бих ли могъл да рисувам?

— В никакъв случай! Вие ще бъдете на легло, любезни господине, и на чист въздух.

Стивън мълчеше и гледаше право напред.

— Не! — каза той. — Не бих могъл.

— За ваше собствено добро е!

— Не, докторе, аз трябва да рисувам. Ако не продължа с работата си, ще умра.

— Страхувам се, че ако вие продължите… — прекъсна го д-р Грей рязко, като трепна леко и със сериозен вид погледна Стивън в упор.

Стивън облиза засъхналите си устни.

— Кажете ми истината. Ако остана тук и продължа да работя, какъв ще бъде изходът?

Доктор Грей понечи да каже нещо и спря. Не беше в природата му да извърта, не беше склонен на компромиси. Но все още нещо му пречеше да каже открито истината. Той въздъхна:

— Човек никога не може да каже. Ако имате късмет, може да продължите още дълго време.

Настъпи мълчание. С рязко движение докторът извади една рецепта от връхното си палто, написа я бързо, откъсна листа и го даде на Стивън.

— Нека да ви купят написаното тук. Тонизиращ и креасотен спрей за гърлото ви, който ще окаже местен ефект. Погрижете се за себе си, пийте мляко колкото се може повече и гълтайте по една супена лъжица рибено масло три пъти на ден. Между впрочем, вие сте женен, нали? Помолете жена си да ме посети в лекарския кабинет сутринта. Таксата за визитата е три шилинга и шест пенса.

Когато Стивън му плати, той кимна, взе си чантата, сложи шапката си и като отбеляза, че може да се оправи сам, излезе от стаята. Входната врата се хлопна след него, а стъпките му отекнаха по уличната настилка. След това настъпи странна тишина. Стивън стоеше съвсем неподвижно. Когато Джени влезе, той обърна глава към нея.

Изразът на лицето й беше напрегнат и изплашен и тя правеше отчаяни опити да се владее. Но той знаеше, че тя може да превъзмогне всичко. Те се спогледаха.

— Ти ще заминеш, нали, Стивън?

— Никога.

— Трябва да го направиш.

— Не! Мразя болниците. Не искам да те оставям и не мога да се откажа от работата.

Тя приближи до него. Джени жестоко се обвиняваше, че е приемала с такава смиреност неговите небрежни обяснения на симптомите, които сега се разкриваха като рецидив на сериозно заболяване. Като сдържаше сълзите си, защото знаеше колко много той ги мрази, тя го помоли да бъде разумен. Но на всичките й молби той поклащаше отрицателно с глава.

— Ако съм се разболял от тази болест, все едно, те няма да могат много да ми помогнат. Но тези лекари не са винаги наясно. Може би състоянието ми е два пъти по-добро, отколкото те го изкарват. Във всички случай, той каза, че се нуждая от чист въздух.

Внезапно му хрумна. Маргит! Тамошната природа винаги му се е отразявала добре. Там можеше да се наслади на прекрасния въздух. Наистина, когато беше толкова болен преди, не се ли излекува там напълно? Мястото му харесваше, имаше най-щастливи спомени от него и щеше да може да продължи да работи в спокойна обстановка. Изведнъж оптимизмът, толкова характерен за него, повдигна духа му. Докато Джени го наблюдаваше, обхваната от най-дълбоко безпокойство, чудейки се какво ще каже той, Стивън се опита да й се усмихне.

— Знаеш ли какво ще ти кажа. Ще си стегнем багажа, ще оставим госпожица Прат и Тапли да се грижат сами за себе си няколко седмици и ако Флори е готова да ни приеме, ще заминем за Маргит.