Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (45)

Единадесета глава

Стивън излезе от полицейската служба и отиде направо на гарата. Глин го чакаше пред „Синия глиган“, но в сегашното си състояние Стивън не искаше да се вижда с никого. Нищо не можеше да промени налудничавата му мисъл да избяга. В своята бясна ярост и отчаяние, които изпълваха душата му, той таеше едно-единствено желание — да се озове някъде, където никой да не го познава и вижда. Никога повече нямаше да се върне в Стилуотър. Този Съсекс, и всичко свързано с него изведнъж му станаха омразни.

Часът показваше четири, когато Стивън влезе в чакалнята пред касата за билети. Тя изглеждаше безлюдна. Когато се наведе над решетката на гишето, той почувства леко докосване по рамото.

— Стивън.

Толкова напрегнати бяха нервите му, че се обърна рязко. Беше Клеър, в тъмносив костюм, с тъмна шапка и воал, под който лицето й изглеждаше бледо, а очите й имаха необичайно излъчване.

— Помислих си, че ще те намеря тук. Трябваше да те видя.

— Какво има?

— Стивън! — повтори тя обръщението си и се помъчи да се овладее. — Ти сигурно имаш нужда от нещо, може би от кафе или сандвич? Нека да отидем в бюфета.

— Не, Клеър, не искам.

— Тогава седни тук за момент — каза тя и посочи един ъгъл в голата опушена чакалня. — Сигурно си смъртно уморен?

Той се поколеба, след което отиде с нея до скамейката.

— Уморен съм — отговори той.

— О, не ще и съмнение! Всичко се разви така ужасно за теб.

— Ти беше ли там? — погледна я той изненадано и уморено.

— Да! Да! От самото начало до края. Би ли могъл да си представиш, че ще остана настрана? О, Стивън, всичко беше толкова глупаво и жестоко… толкова нечовешко и несправедливо. Аз просто искам да ти помогна.

Той отмести погледа си встрани.

— Не ми ли помогна толкова много досега? — попита той и гласът му прозвуча мрачно, но беше лишен от горчивина. — Още от самото начало, когато купи моите картини.

— Значи той е дошъл и ти е казал… Джефри?!

— Това беше част от нашия разговор. Преди да ме сломи окончателно, той каза, че си го направила от състрадание.

— Не е вярно… картините ми харесаха — отговори въодушевено тя. — Исках ги!

— Не, Клеър. Нека не се преструваме. Ти просто ми даде подаяние от триста лири. Как би могла да харесваш картини, ако не ги разбираш?

— Но аз ги разбирам — запротестира тя разпалено. — Аз се занимавах, четох толкова много книги, опитах се да се образовам в областта на изкуството. Знам какво значи да се стреми човек към нещо и какво може да изпитва, когато се сблъска с невежество и предразсъдъци. Именно поради това страдах толкова много за теб днес.

— Да, те добре се забавляваха днес. — Устните му болезнено се свиха. — Не ме е грижа за себе си. Почти исках да ме изпратят в затвора. Това, за което истински ме боли, е загубата на моите картини.

— Не мисли за това. Ти ще продължиш да рисуваш.

— Да, дори да ги изгорят… Няма да им се дам. Но се кълна в небето, никога няма да дам шанс на никого да постъпи отново така с мен.

Тя си пое рязко дъх, като че искаше да събере всичките си сили. Ръцете й бяха здраво стиснати. Беше напрегната от усилие да изкаже тези вълнуващи и неочаквани думи:

— Стивън, вземи ме със себе си!

Той обърна бавно глава и я погледна. Тя повдигна воала си и той видя, че беше плакала.

— Недей, Клеър. Ти достатъчно си се компрометирала.

— Какво те е грижа за това? — хвана го тя за ръката. — О, Стивън, скъпи Стивън! Аз съм толкова нещастна. Никога не е трябвало да се омъжвам за Джефри. Никога не съм го обичала. Никога. А сега… аз не мога да продължа с него.

Необузданото чувство в нейния глас го стресна. Познаваше нейната естествена сдържаност, която определяше всичките й действия, и затова разбра колко е силно чувството, което я владееше. И в неговото състояние на крайно огорчение се изкуси за миг съвсем импулсивно да приеме това самопредлагане, за да си отмъсти на Джефри и да потвърди лошата си репутация. Той не обичаше Клеър, но тя беше сладка и възприемчива. Те биха могли да пропътуват целия свят заедно, а той би могъл да рисува по волята на сърцето си.

— Ти изпитваш съжаление към мен, Клеър — рече той тъжно. — Съжалението е ужасно чувство. То нарушава равновесието. Но ти ще го преодолееш. Ти имаш деца, дом и много неща, които не можеш да захвърлиш.

— Но аз не мога така, Стивън — заплака тя.

— Освен това — продължи той — твърде много съм привързан към теб, за да си позволя да разруша живота ти. Ти всъщност не ме познаваш. Аз не съм за теб. Аз съм някакъв странен атавистичен тип. Ние никога не ще можем да продължим заедно. Само след шест месеца с мен ти ще бъдеш крайно нещастна.

— Ще бъда щастлива… само защото ще бъда с теб.

— Не, Клеър… това не е възможно.

— Всичко е възможно, когато човек обича.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна той очи от нея. — Никаква любов не може да надживее начина на живот, който ти ще трябва да водиш с мен — да се мъкнеш из мизерни жилища, да прекарваш по цели дни сама, да търпиш моите ужасни приятели, да се справяш с трудности, за които никога не си и сънувала.

— Имам средства да променя всичко това, да те направя щастлив и да ти е уютно.

Той я погледна в упор с крайна решителност, която тя не разбра веднага.

— Това ще означава сигурна смърт за изкуството ми. И ако ти убиеш това, Клеър, аз бих могъл само да те намразя.

Настъпи неловка тишина. Цялата стройност на фигурата й изчезна, лебедовата й шия се сви, а лицето й, засенчено от дългите й ресници, помръкна от отчаяние. Сгушена там, на голата пейка в чакалнята, тя имаше вид на ранена птица, сразена и нещастна. Клеър извади четвъртита кърпичка от чантата си и изтри очи.

Той наруши дългото мълчание и докосна ръкава й.

— Скоро ще ми бъдеш благодарна.

— Едва ли — отвърна тя със странен и далечен глас.

Камбаните на катедралата започнаха да бият за вечерня, звуците идваха меки и ясни. Като въздъхна, сякаш някой я беше повикал, тя прибра кърпичката си, изправи се и засрамена и победена, излезе от чакалнята.

Той остана седнал едно известно време, съкрушен от непоносима тъга. След това свирката на влака го стресна, той се изправи и забърза към перона.