Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (6)

Шеста глава

Стивън не познаваше Париж и затова първата дълбока глътка въздух го опияни като вино. Той влезе в града неспокойно, с известен страх от онези критични погледи, с които всеки парижанин задължително удостоява чужденеца. Поради това се насочи към хотел, който беше споменаван от баща му с тон на вежливо пасторско одобрение и без колебание даде адреса на шофьора. От Северната гара поеха към хотел „Клифтън“ на ул. „Сурдиер“, като се движеха с шеметно темпо по улиците на града, които в неделния следобед бяха удивително пусти.

Мястото изглеждаше тихо, не впечатляваше с нищо, но все още внушаваше уважение. Минаваше се през тесен вход към остъклен вътрешен двор във формата на квадрат, опасан от релефни чугунени балкони. В сънливия офис на хотела първото нещо, което видя, беше една котка с цвят на костенурка, която дремеше на бюрото. Никой не беше изненадан от внезапната поява на един млад англичанин. Възрастен портиер поведе Стивън нагоре по стълбите към неговата стая, която беше мрачна и миришеше на мухъл. В нея имаше огромно легло с червени завеси, а тапетите по стените бяха стари и бледи. След като свали багажа от плещите си с престорено задъхване, портиерът едва не уплаши госта, когато го попита дали желае чай.

— Не, благодаря — усмихна се Стивън, като си мислеше какви ли възвишени ценности поражда това мижаво вътрешно обзавеждане в душата на стария човек с воднисти очи и хлътнали бузи с червени вени, с жълта жилетка на черни райета.

— Искам да изляза и да поразгледам наоколо — рече Стивън.

— Няма много неща за гледане днес, господине — повдигна съчувствено рамене портиерът. — Навсякъде е затворено.

Но Стивън нетърпеливо разопакова багажа си и мушна вещите си в прашния гардероб. След това възбудено излезе от хотела и тръгна напосоки по улица „Монт Табор“ и през площад „Конкорд“. Мисълта му се въртеше главно около Глин. В онзи напрегнат момент на раздяла беше забравил да попита за адреса на Ричард. Не беше получил нито ред от него. Но Стивън беше сигурен, че би могъл да го открие сред хората, с които предполагаше, че се среща.

Времето беше меко и ясно, а синьото небе беше изпъстрено с блестящи облаци. Когато видя дългата редица кестени покрай реката напълно разлистени, Стивън едва не извика. Насочвани от бриза, листата проблясваха със светли и тъмни тонове, които галеха нежно очите му. Той прекоси булеварда и стигна до Сена. Металносивите й гладки води леко потръпваха и носеха на повърхността си керван от свързани един за друг шлепове. На един от тях млада жена с едри гърди и жълтеникава коса простираше на въже розово пране. Малко бяло кученце се въртеше в краката й. Мъж по долна фланелка и мека шапка пушеше кротко, седнал върху обърната кофа.

Преливащ от възторг, Стивън тръгна бавно по брега покрай Понт Роял, премина линията на демонтираните сергии за книги зад Понт Ньоф и се отправи към остров Сите. Той гледаше възхитен играта на цветовете върху водата, потъмняването на сенките върху каменната маса. Чак когато се смрачи, той се отправи към хотела с въздишка на съжаление.

Сега градът оживяваше от своята неделна вцепененост. В страничните улици, северно от реката, малките ъглови кафенета ставаха все по-оживени. Магазините се отваряха, семействата от средната класа заизлизаха навън, мъже по чехли се появяваха на входовете. Пред още неотворената хлебарница домакини си разказваха тихо клюки. „Аз съм най-сетне в Париж, мислеше си Стивън весело, най-сетне!“

Съвсем различно беше в „Клифтън“, който тънеше в сумрак и предлагаше тържествена, почти гробовна атмосфера. За момент Стивън беше изкушен да се върне обратно и да отиде да вечеря в „Максим“, в кафене „Риш“ или в някой друг приятен ресторант, за които беше чел толкова много. Беше обаче уморен и не му се ходеше никъде сам. Освен това беше решил да прави икономии. От годишната издръжка му бяха останали сто и петдесет лири и те трябваше да му стигнат за целия престой. Отби се в една закусвалня и хапна там. Имаше само един господин с вид на застарял ерген, в износено нордфолкско сако, който непрекъснато четеше, докато се хранеше и докато чакаше новите ястия, и още две шепнещи жени на възраст, с нездрав цвят на лицата. Без съмнение те всички бяха англичани, които опитваха френското меню — супа и овнешко с кисели задушени сливи, което, макар че се вписваше в рамките на здравословната храна, правеше на пух и прах лъжливото твърдение, че във Франция френската кухня е едно изкуство. И все пак нищо не беше в състояние да развали настроението му. Той си подсвиркваше, докато изкачваше стълбите към стаята си. Заспа като къпан.

Сутринта, без да се бави, се запъти към Монпарнас. След дълъг размисъл той беше решил да не постъпва в Училището за изящни изкуства, а да потърси по-близък контакт с професор Дюпре в неговата известна академия на булевард „Селин“. Намери лесно студиото, тъй като се беше снабдил с туристическа карта на Париж от магазинчето на хотела. Студиото се намираше на горния етаж на странно казармено помещение, в сграда, която беше разположена доста навътре от булеварда, между два високи парапета, в основата на които все още можеха да се видят две празни караулни будки. Натрапчива миризма на дъбилно вещество показваше, че някога тук е било арсенал, а настъпилата врява на горните етажи напомняше на Стивън, че войниците не са освободили своя район. Администраторката — една къдрокоса особа с плоско лице, облечена в сив пуловер и дочени панталони, с които приличаше на пенсиониран борец и която явно беше там, за да пази реда, му издаде пропуск. Когато се качи горе, Стивън разбра, че урокът беше започнал.

Обширната светла стая, отоплявана от огромна холандска печка, със стени, целите в прозорци, беше натъпкана поне с петдесет студенти — една странна компания, каквато никога не беше срещал. По-голямата част от тях бяха мъже между двайсет и трийсет години, облечени с най-разнообразни вкусове, от различни националности — брадати славяни, мургави индийци, една група русокоси скандинавци, няколко млади американци. Малкото жени бяха странно подбрани. На Стивън му направи впечатление една възрастна жена в блуза с миши цвят, която гледаше платното си през пенсне в златни рамки, подобно на учителка пред черната дъска в селска детска градина.

Врявата наоколо беше оглушителна — непрекъснати разговори, високо изпети откъси от песни на конкуриращи се езици, енергични забележки, разменени на висок глас от единия до другия край на стаята. Явно бъркотията щеше да направи влизането на Стивън незабелязано. Но след като той застана колеблив и твърде бледен на прага, облечен в своя тъмен свещенически костюм, с твърда бяла якичка и с черна връзка — униформа, предвидена за духовниците от „Клинкър стрийт“, редиците се разлюляха необичайно и вниманието на класа се насочи към него. В този момент глас с фалцет възкликна в тишината:

— Oh! C’est Monsieur I’Abbe.^[1]

Взрив от смях изпрати репликата. Объркан и смутен, Стивън намери стол, покрит със засъхнали маслени бои, сви се с труд на него и тъй като нямаше пред себе си статив, постави чантата с листа за рисуване от марката „Инглес“ на коленете си.

Моделът, един стар мъж с дълга побеляла коса, който имаше вид на занемарен актьор, беше заел обичайната седяща поза върху централния дървен подиум — леко наведен напред, с брадичка, подпряна върху опакото на ръката му. Позата му не допадаше на Стивън, а и лицето на стареца излъчваше скука и безразличие. Въпреки това той взе въглена си за рисуване и започна работа.

В единайсет часа се появи господин Дюпре — около шейсетгодишен човек, красив по един театрален начин, с буйна коса, с изправена достолепна осанка и отривисти жестове. Въпреки че панталоните му бяха леко торбести, стегнатата линия на сюртука правеше външния му вид, подчертан и от лентичката в бутониерата, стилен и впечатляващ. Появата му респектира всички — стихнаха и най-високите децибели и той спокойно започна да прави обиколка из стаята. Спираше се тук-там, изследваше внимателно платната с присвити очи и изразяваше отношението си с няколко плавни жеста на ръцете или с няколко резки думи, като хирург, който обикаля болничното си отделение.

Когато Дюпре се приближи към него, Стивън го посрещна с протоколно приветствие, но професорът прояви пълно безразличие и не каза нищо. Той изгледа Стивън отстрани полулюбопитно-полубезразлично, после хвърли поглед към рисунката му и след това без никаква реакция отмина.

В един часа иззвъня звънецът. Веднага настъпи невъобразим шум. Моделът се изправи сякаш пуснат от пружина и слезе от подиума. Всички студенти оставиха четките и въглените си и се скупчиха около вратата. Обезпокоен и разочарован, Стивън беше пометен противно на желанието си от напиращия поток. Изведнъж чу до себе си приятен глас.

— Вие сте англичанин, нали? Забелязах ви, когато влязохте. Казвам се Честър.

Стивън обърна глава и забеляза млад мъж с приятна външност на неговите години да му се усмихва. Косата, цепнатата брадичка и сините очи, засенчени от дълги тъмни ресници, му придаваха вид на откровен и мил чаровник. Той носеше стара връзка на възпитаник от колежа в Хароу.

— Ще ви почакам долу — извика той, след като напорът на човешкия поток го избута настрани.

Навън Честър му подаде ръка.

— Надявам се да не възразявате, че ви заговорих. В тази сбирщина ние, сънародниците отвъд Ламанша, трябва да се държим един за друг.

След потискащия прием в залата Стивън беше радостен да намери приятел. Когато се представи на Честър, младият мъж се спря за миг, след това възкликна:

— Какво ще кажете, ако обядваме заедно?

Те тръгнаха заедно надолу по булеварда.

Ресторантът, в който влязоха, беше съвсем наблизо, на площад „Селин“ — едно тясно и с нисък таван помещение, почти мазе, отворено към малка тъмна кухня няколко десетки стъпала под улицата, с камина за дървени въглища и място за печене на месо, изпълнено с тракането на медени тави и приятния аромат на гозбите. Мястото вече беше препълнено от студентите на Дюпре, но Честър с непринудена увереност го поведе през малък двор, украсен с урни с лигуструм, съвсем спокойно махна надписа „запазена“ от една маса в долния край, ловко закачи шапката си на една закачалка и покани Стивън да седне.

Тутакси една здрава и червендалеста жена в черно изскочи от кухнята и започна да протестира.

— Не! Не, Хари! Това място е запазено за господин Ламбер.

— Не се вълнувайте, госпожо Жобер — усмихна се Честър. — Вие знаете, че господин Ламбер е мой добър приятел. Освен това той винаги закъснява.

Мадам Жобер не остана доволна. Тя начена да поспори, но чарът на Хари Честър, макар че се опитваше да му устои, беше за нея твърде голяма преграда. Жената повдигна рамене и признавайки своята слабост, посегна към плочката с менюто, която висеше на престилката й.

По препоръка на Честър те си поръчаха домашна супа, говеждо а ла Бордо и сирена. Една гарафа с пенлива бира вече беше поставена на масата.

— Не е лоша старата птичка! — подхвърли Честър, когато мадам Жобер си отиде.

По време на обяда от него се изливаше поток от жива реч — коментираше неуморно на жаргон и с готови фрази съседите наоколо. Той посочи Биондело, италианеца, който наистина беше правил изложба миналата година в Салона, и Пиер Омерл, безнадежден случай, който изпивал бутилка „Перно“ всеки ден на обяд с една жена с голяма шапка и с външен вид на тези от простолюдието, за която Честър изрази мнението си, като вдигна вежди с усмивка. Между другото той зададе на висок глас няколко приятни въпроса на Стивън и след като кафето еспресо беше донесено, направи пауза с известно чувство на вина и сметна за необходимо да разкаже за себе си.

— Странно, нали? — отбеляза той, като движеше ръката си произволно по карираната покривка. — Но какво бихте казали за типа „университетски човек“? Филип Ламбер е такъв. Завършил е университета в град Хароу.

После погледна за миг Стивън и добави:

— Аз самият трябваше да бъда в Кеймбридж, ако не се бях отказал заради изкуството.

Той продължи да разказва с насмешлива усмивка, че неговият баща е бил известен плантатор на чай в Цейлон, докато майка му, сега вече вдовица, се върнала у дома, за да се установи в една голяма, с много слуги къща в Хайгейт. Естествено, тя го била разглезила, като му отпуснала щедро издръжка. Вече се намирал в Париж осемнайсет месеца.

— Изключително приятно е! — заключи той. — Трябва да ми разрешите да ви покажа как се движат нещата тук.

— Какво мислите за Дюпре? — запита Стивън.

— Той е най-солидният учител тук. Знаете, че е кавалер на почетния легион.

Леко възбуден, Стивън не отговори. Честър го озадачи, така както може да бъде озадачен човек от непознат дизайн, който, макар и приемлив, е чужд на неговия вкус. Те изпиха кафето си, когато хората наоколо вече бяха започнали да си тръгват.

— Вашият приятел Ламбер, изглежда, няма да дойде — рече Стивън накрая, за да наруши мълчанието.

Честър се засмя.

— Филип е един ексцентричен скитник. Човек никога не знае кога или с какво колоритно сако ще се появи.

— Посещава ли той курсовете на Дюпре?

— Работи вкъщи, когато работи, разбира се. Той си има частни средства. Знаете ли, че е обиколил цяла Европа? Учил е в Рим и във Виена. Но сега той и жена му са наели малък апартамент близо до Дома на инвалидите. Да! — кимна Честър. — Мога да ви кажа, Дезмънд, че госпожа Ламбер е умна и, разбира се, една завършена дама.

Тук също последва забележка, която подразни Стивън, и той погледна към своя компаньон неодобрително, като се чудеше как той би могъл да използва толкова неподходяща фраза. Но преди да има време да реагира, Хари Честър възкликна:

— Ето го и Филип!

Като проследи погледа му, Стивън видя в ресторанта да влиза един строен, с приятна външност мъж на около трийсет години, облечен в къс кафяв сюртук, с колосана яка и с вратовръзка, със силни сенки под очите, които показваха пълна отпуснатост и безразличие. Лъскавата му черна коса беше прилежно разделена в средата, но от едната страна се подаваше малка къдрица, която се спускаше върху бялото му чело. Неговият маниер, цялостният му вид създаваха впечатление за една изискана вялост, за скука и за самонадеяност.

Когато стигна до тяхната маса, той сложи сюртука си под мишница и докато сваляше лимоненожълтите си ръкавици, хвърляше леки презрителни забележки към Честър.

— Благодаря ти, че ми запази масата, мило момче. Но сега трябва да се измиташ. Очаквам гост в два часа и няма да имам нужда от придружител.

— Ние точно си тръгвахме, Филип — примирително каза Честър. — А сега искам да те запозная с Дезмънд. Днес той се присъедини към нас на курсовете при Дюпре.

Ламбер изгледа Стивън, след това се поклони вежливо.

— Дезмънд току-що е завършил последния семестър в Оксфорд — подхвърли бързо Честър.

— Наистина ли? — възкликна Ламбърт. — Кой колеж, ако мога да запитам?

— Тринити — отговори Стивън.

— А! — успокоен възкликна Ламбер и се усмихна, като показа белите си зъби, свали втората от тесните си ръкавици от шевро — една дълга операция, която той извършваше мълчаливо — и без дори да трепне, подаде малката си ръка на Стивън. — Щастлив съм да се запозная. Аз самият съм от този университет. Моля ви, не искам да ви притеснявам. Аз лесно ще си намеря друга маса.

— Уверявам ви — каза Стивън и се изправи, — ние напълно приключихме.

— Тогава елате на чай у дома някой ден. Ние сме вкъщи повечето от средите. Елате в пет часа. Хари ще ви доведе. И тогава ще станем двама души от Оксфорд. — След това с усмивка посочи към Честър. — И един, който беше на прага да постъпи в Кеймбридж.

Сметката беше бързо направена от госпожа Жобер и сега лежеше на масата. След като Честър не прояви никакво желание да я погледне, Стивън я взе и въпреки енергичните протести на Хари я плати.