Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Първа част

Първа глава

Следобедът отстъпи правата си на вечерта и залезът, неимоверно богат на багри и движения, застина неподвижно, озарен от млечнобяла светлина с цвят на перла. Мократа трева имаше сребрист оттенък, сякаш беше покрита със скреж, и изпускаше тънки струйки пара, които замираха подобно на паяжина върху живия плет и се стелеха като бродерия в долчинките. Езерцата на росата приличаха на малки блюдца, пълни с мляко на прах, които не отразяваха жълтата луна. А тя напомняше окото на голяма котка, спотаена на хълма и готова за скок.

В тази блестяща неподвижност изникна една дълга и тънка сянка, съпроводена от глух шум на падащ дъб и от метален звън на тежък болт. Последва я мъжка фигура, която излезе от един каменен нормандски параклис, толкова мъничък и толкова затулен в гънките на откритата гориста местност, че независимо от острите контури на тази стара и набързо построена сграда с тумбеста кула и прокажен вид той изглеждаше нереален като сън. Тази фигура напълно се покриваше със силуета на духовника Бъртръм Дезмънд, енорийски свещеник на Стилуотър.

Гологлав, с късо наметало на раменете си, той премина през лабиринта от локви, покрити с лишеи, премина покрай две големи тисови дървета, от които по-младото, най-малко от преди пет столетия, без съмнение е служело за направата на лъкове за стрелците от Съсекс, и след това през малка портичка излезе на междуселския път. Тук, озарен от белотата на нощта, в изблик на скрита радост, той се спря, пое си дълбоко дъх и продължи през красивата църковна земя, простираща се на повече от двеста акра. Излезе на мястото, от едната страна на което се намираше буковата гора от високи дървета на Дитчли, а от другата — покрита с прещип пясъчна целина, развъдник на дребни животни, през която минаваше междуселският път към Стилуотър. В далечината се виждаше Пръстенът на Ченктънбъри, отразен върху източната част на небето, а по-ниско, между дърветата, окото съзираше една абсурдна, но затова пък дружелюбна куличка от Бротън Корт. На запад откритата горска местност се разширяваше, пресечена от кариери за негасена вар — една безкръвна рана, нанесена от тарги, колички и други ръчни инструменти, за които се разказваше, че са от римско време, макар че беше по-вероятно оръдията на труда да са останали от древна пещ за керемиди. По-нататък следваха работническите жилища, шест на брой, приличащи на гъби, подредени в редица, и едва-едва над релефа на пътя блещукаше селото. Под него, озарен от светлина, се открояваше домът на енорийския свещеник.

Сградата беше солидна, в григориански стил, с прозорци тип „Паладиен“, с широк портал, подпрян на колони с канелюри, и с балистраден корниз — една наистина прекрасна архитектурна идея. В пълния смисъл на думата това беше една истинска провинциална къща, построена от неговия прадядо Кенън Хилари Дезмънд в 1780 година от местен бял камък, доставен от близката кариера, чиято експлоатация за радост беше вече преустановена. Следи от ранни градежи от времето на Тюдорите можеха да се открият все още в тухлените обори и конюшните, в помощните помещения за нуждите на селския бит, в изящната стена, иззидана от речни камъни с неправилна форма, която обграждаше просторната лятна кухня. Разположена сред ливада с мека трева, обградена с лехи от лалета и примули, с градина от все още ненапъпили рози, с наредени в южната част на имението по часовниковата стрелка, в правилен шестоъгълник цели редици от стари плодни дървета — сорт „Рипстънс“ и „Красотата на Бас“, целите забулени от цвят като древни хористи, изправена в съседство с един гигантски зелен дъб, хвърлящ сянка върху пясъчната настилка на централната алея, тази къща, подобна на малка златночервена ябълка, имаше здрави корени и оставаше непроменена. Това беше домът на фамилията Дезмънд в продължение на много години и този факт, особено тази вечер, вливаше горда топлина в сърцето на енорийския свещеник.

Беше почти сигурно, че неговите предшественици са дошли със завоевателя. Господин Дезмънд, един от загиналите кръстоносци, лежеше под мраморната си статуя, която беше в малката църквица на Даунленд, уви, със счупен нос от някой турист вандал. Местното наречие беше променило френския оттенък на името Дезмънд, но този факт не свързваше ли още повече рода с добрата земя на Съсекс? Те са служили на своята държава по три професионални линии, позволени на джентълмени: главно в църквата, но също в съда и в армията. Братът на Бъртръм Дезмънд след продължителна и полезна работа по границите на Афганистан сега беше в полуоставка в Симла Лодж, на някакви си петнайсет мили оттук. Генералският чин все още му позволяваше да поддържа контакти с военното ведомство, но посвещаваше свободното си време на научното отглеждане на круши сорт „Жаргонел“. Само веднъж досега, доколкото се помни, семейството е спряло да търгува: когато в началото на царуването на кралица Виктория някой си Джоузеф Дезмънд, брат на прадядото на пастора, направил опит да произвежда църковна мебел. Но тъй като бизнесът има аромат на дискретност и зависи до голяма степен от късмета, то провалът за жалост трудно би могъл да се избегне.

— Желая ви приятна вечер, сър!

Обхванат изцяло от трепетно вълнение, енорийският свещеник не беше забелязал набитата фигура на стария Моулд, главния му градинар, изпълняващ също и задълженията на клисар, който накуцваше по алеята, за да затвори църквата.

— Добър вечер, Моулд. Аз вече заключих. Можеш да тръгваш обратно с мен.

Той направи пауза, без да разкрива причината, която, противно на навика му, го беше довела в църквата. Все още под влияние на същите чувства той добави:

— Искам да ти напомня, че Стивън си пристига тази вечер.

— Като че бях забравил, сър. Това е много добра новина. Надявам се, че ще намери време да се позабавлява с моите зайци — отговори градинарят и сетне добави с по-сериозен тон: — По всичко личи, че скоро ще го чуем от амвона.

— Все още има време за това — подметна с усмивка Бъртръм, докато се движеха заедно надолу по алеята. — Макар че, смея да заявя, ти би предпочел да слушаш един младеж, току-що завършил Оксфорд, отколкото стар и объркан човек като мен.

— Не, отче, не говорете така. Не бих служил на рода Дезмънд в продължение на петдесет години, ако не бях разбрал техните качества. А така, както те могат да проповядват, не може никой друг в този край.

Само това трогателно доказателство за почти феодална вярност беше достатъчно, за да повдигне настроението на пастора. Силният мирис на иглика стана още по-омайващ, а нежното нощно блеене на агнетата зад плета — толкова жаловито, че почти разкъсваше сърцето. О, тази Англия, мислеше си той. И тук, в истинското й сърце, неговата малка енория, скъпа за него като скъпоценен камък, която някога щеше да принадлежи и на Стивън, плаваше на лунната светлина подобно на кораб от души — единна, силна, неподвластна на времето.

— Ще имаме нужда от помощ за багажа. Ще се погрижиш ли Албърт да бъде на разположение?

— Ще го изпратя, учителю, ако си е вкъщи. Имам трудности с това момче, о, боже! Не е много по услугите. Но аз ще го накарам да свърши работа. Обещавам ви.

— С времето той ще поумнее, Моулд — отвърна Бъртръм с равен глас. — Не бъди суров с него.

Той се раздели със стария човек при тумбестата, извита в горния край като дъга портичка и няколко мига по-късно стоеше в просторното влажно антре на енорийството. Пасторът подаде наметалото на дъщеря си Керълин, която винаги му беше под ръка.

— Още ли не е пристигнал? — разтри той двете си ръце. Дефектът на хола беше във високите тавани и покрития с мозайка под, които създаваха усещане за вечерен хлад, леко смекчен от шума в хладните тръби.

— Не, татко. Но не очаквам да се забавят. Клеър тръгна за гарата с новия си мотор.

— Ние наистина трябва да се снабдим с една от тези измишльотини — отвърна с лека усмивка Бъртръм, което веднага премахна напрежението в тънките му черти и леко хлътналите бузи. — Ще можем да ходим с него на църква.

— Сериозно ли говориш, татко? — погледна го изумено дъщеря му. Нейният практичен ум, изцяло лишен от чувство за хумор, прие думите му буквално. — Знаем колко се дразниш от миризмата и праха, който вдигат автомобилите. Не ти ли стига моят пони — картинг?

Без съмнение съзнанието за важността на завръщането на Стивън я беше възбудило до краен предел. По тази причина тя говореше по-отривисто, отколкото възнамеряваше, а откритото й лице излъчваше напрегнатост. Отсъстващият поглед на баща й, наостреното му внимание — той очакваше звука на колела на пътя — я наказваше сурово. Тя наведе очи, нейното едро скроено тяло се отпусна без мисъл и без чувство. Никога ли нямаше да оцени той колко дълбоко му се беше посветила, да разбере, че единственото й желание беше да му служи още от първия миг на започващия ден. През този дълъг ден, почнал с припряното навличане на дрехите, без да се погледне в огледалото или да направи нещо за себе си, тя беше поела върху плещите си бремето на домакинската работа с подреждането на цветята, с наглеждането на градината и фермата, с прегледа на кореспонденцията му, със задължението да се оправи с натрапчивите посетители, с енориашите, които бяха на легло, със сухите археолози, както и с пристигащите с вагончета по празниците туристи от Литълси, желаещи да видят „могилата“, да намери време да се погрижи за бельото му и да закърпи вълнените му чорапи. А на всичко отгоре се беше простудила лошо и трябваше често да чисти носа си с прогизнала носна кърпичка.

— Майка ти ще слезе ли долу? — запита той предпазливо.

— Мисля, че не. Направих й компрес на челото следобед, но все още не се чувства добре.

— Тогава на вечеря ще бъдем четирима.

— Трима. Клеър се обади по телефона да се извини, че няма да може да остане.

— Жалко! Но… има и други дни напред.

Гласът му изразяваше съмнение и тя усети, че въпреки голямото му уважение към Клеър, дъщерята на лейди Бротън от съседното селце Корт, и горещото му одобрение на мълчаливото разбирателство, което съществуваше между нея и най-големия му син, той беше доволен в душата си, че на събирането тази вечер щеше да има Стивън изцяло за себе си.

С усилие тя запази равния тон на гласа си.

— Все още не съм свършила с напечатването на бележките ти за утринната литургия. Кога заминаваш за Чарминстър?

— Мисля, че следобед. Владиката рядко е точен.

— Тогава в два часа. Ще те закарам там — рече тя и бързо го погледна с ревниви очи. — Изглеждаш изморен, татко. А те очаква тежък ден. Не позволявай на Стивън да те държи до късно.

— Не се безпокой, Керълин. Между другото, надявам се, че си ни приготвила нещо вкусно за вечеря.

— Има чорба по англо-индийска рецепта и сьомга, която чичо Хюбърт ни изпрати от Тест, с краставици и зелен сос. Разбира се, следващото блюдо е агнешко с наш собствен грах и пресни картофи. А за десерт Бизли е направила ябълков пудинг, който Стивън обича страшно много.

— О, да, скъпа моя. Спомням се, че той винаги питаше за него, когато се връщаше вкъщи от Малбъро. Нека бъде добре изпечен. Но почакай, не е ли това шумът на мотора.

Долавяше се слаб ритмичен звук. Дезмънд се спусна към вратата, отвори я и забеляза малък автомобил „Дьо Дион“, от който след взаимно подканване излязоха две фигури.

— Стивън!

— Как си, татко? А ти, Керълин? Дейвид не е ли тук?

— Още не. Ще се освободи следващия понеделник.

Фенерът на портала осветяваше слаба фигура, по-ниска от среден ръст, облечена в тъмно, която се бореше с един кожен куфар — момчето на Моулд не беше дошло, погледът можеше да улови тънки изваяни черти, чувствителни ноздри и тясно, по-скоро замислено, отколкото сериозно лице. След като изчака търпеливо да завършат семейните приветствия, напред пристъпи едно високо момиче със специални ръкавици и дълго палто от груб вълнен плат. Нейният мотоциклетен шлем беше загърнат с воал така абсурдно, че главата й приличаше на плоска кифла — явно воалът беше носен само от уважение към майчините наставления. Но това не можеше да накърни напълно спокойния й външен вид, нито биещото на очи добро възпитание, което се потвърди и от думите й, когато тя се присъедини към малката група.

— Жалко, че не успяхме да качим целия багаж и една част остана. Но в малкото ми пъргаво превозно средство няма място за куфари.

— Не се безпокой, скъпа Клеър. Утре ще изпратим човек да го прибере.

Свещеникът я хвана за ръка с почти бащински жест.

— Не можеш ли да останеш с нас сега?

— Бих искала, но при майка ми са дошли някакви хора от село, от аграрната комисия, някакви арендатори, които няма как да отпратим.

— А, добре! Една жена трябва да плаща някаква цена за това, че е стопанка на имение. Каква хубава вечер, нали?

— Прекрасна е! Когато идвахме от Халбъро, беше светло като ден.

Гласът й омекна, когато обърна глава с движение, което разчупи сянката на ужасната каска и откри чист и равен профил.

— Не беше ли хубаво, Стивън?

Той стоеше замислен — едно състояние, от което сега явно с усилие се измъкваше.

— Пътуването беше чудесно.

Но явно усети, че не беше изчерпателен, и си позволи да изрече една лекомислена фраза — нещо съвсем несвойствено за него.

— Но в един момент си помислих, че можем да настъпим газта и по-здраво.

— На Амбри Хил ли? — засмя се Клеър. — Не съм много по високите скорости. — Усмивката й просия за момент в сянката на портала. — Не трябва да ви задържам. Лека нощ. Елате ни скоро на гости… утре, ако е възможно. И се погрижете за простудената Керълин.

Когато тя си замина, Бъртръм обгърна с ръка раменете на сина си и го въведе в къщата.

— Радвам се да те видя у дома, Стивън. Знаеш ли… Е, как се раздели с Оксфорд? И как се чувстваш? Сигурно си гладен. Бягай да видиш майка си! След това ела на вечеря!

И докато Керълин, очите и носът на която се зачервиха от студения нощен въздух, се ровеше в чантата с книги, забравена на портала, а Стивън се изкачваше по стълбите, Бъртръм стоеше с поглед, отправен нагоре, изпълнен с бащинска привързаност, почти граничеща с екстаз.