Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (28)

Трета глава

Те пристигнаха в Мадрид на следващия ден, късно следобед, и без много труд намериха две скромни стаи на улица „Оливия“ близо до „Пуерто де Толедо“. Това беше беден район в съседство с пазара за плодове, малко встрани от центъра на града, на удобно място, откъдето можеха да се вземат жълтите трамваи. Пейра използва лошия си испански, уреди условията по делови начин и заплати предварително наема за една седмица.

На следващата сутрин след пристигането им Стивън стана, изпълнен с енергия, и разбуди Джером.

— Часът е седем. Време е да ставаш. Трябва рано да стигнем до музея „Прадо“.

Пейра се повдигна на лакът и изгледа своя спътник с вид на доволен човек.

— Нищо не се прави рано в тази страна. Музеят „Прадо“ отваря в девет и половина — размишляваше той. — И без това аз няма да ходя там.

— Какво? — запита Стивън изненадан, като го гледаше с невярващи очи. — Тогава за какво пристигнахме в Мадрид?

— За да имаш възможност да видиш „Прадо“. Върви, приятелю, и се учи. Но от моето идване няма смисъл. Това, което другите вече са сторили, не може да ми повлияе.

— Дори великите майстори?

— Възможно е аз самият да съм майстор — рече просто Пейра. — Освен това заминавам за Авила.

— О, по дяволите тази Авила!

— Драги приятелю, не говори за този богоизбран град, родното място на Тереза, с тон, лишен от уважение.

Настъпи тишина. Стивън, който си спомни препоръчителното писмо до маркизата, разбра, че е безполезно да обсъжда този въпрос. Независимо от всичко той почувства досада от това внезапно хрумване на Пейра.

— Как ще стигнеш дотам?

— С влак в единадесет и десет сутринта от гара „Делисиас“ — отговори без запъване Пейра.

Едно почукване на вратата смекчи напрежението. Прислужницата, дребна приведена женица, която нито веднъж не вдигна очи, внесе закуската на поднос от рисувано дърво.

Кафето, гъсто като петмез и смесено с козе мляко, имаше странен вкус, кифличките, овални по форма, поръсени със захар, бяха сладки и хранителни.

— Зехтинът — коментираше Пейра — е много важен за испанската кухня. Ще трябва да свикнем с него след предварителния период на адаптация на стомаха. Бил е донесен за първи път в Испания по времето на Плиний и може да се запази годен за употреба няколкостотин години. В „Илиада“ Омир описва зехтина като голям лукс. Римските чревоугодници били страшно пристрастени към неузрели плодове, напоени в саламура. Още финикийците са използвали твърдото дълготрайно дърво на маслината.

Но Стивън, който се беше отнесъл другаде, не го слушаше. Той пресуши чашата си и се изправи.

— Аз тръгвам вече.

— Между впрочем — каза Пейра меко, — как си с парите? Няма да ме има няколко дни.

— Имам достатъчно… около трийсет песети — отговори Стивън кратко. — Не смятам да обядвам в „Риц“.

— Тогава ще ти стигнат, докато се върна — кимна Пейра със сериозен вид. — Довиждане, приятелю!

Навън утрото беше спокойно, а небето безоблачно. Слънцето все още беше ниско, но обещаваше горещ ден. На прага на вратата една жена мачкаше с дървена лъжица домати в купа. Спарена миризма на изгоряло олио и на долнопробен тютюн, на кисело и на гнили плодове изпълваше въздуха наоколо. Стивън тръгна към ъгъла на уличката. Имаше толкова живот и багри на пазара, мръсен като квартала наоколо: жени търгуваха на висок глас сред зелени купчини от пъпеши, покрити с чували; открояваше се прекрасният червен цвят на бахара сред жълтите купчини с тикви и царевици.

На улица „Салазар“ той се качи в една трамвайна мотриса за Ахкала и остана прав в претъпканата задна платформа. Трамваят се придвижваше едва-едва с много резки спирания сред потока от превозни средства по улицата, често беше препречван от дребни стари магарета, натоварени с дисаги, и от шумни каручки с големи колела, движещи се по средата на пътя, теглени от измършавели мулета, превозващи зехтин, вино, дървени въглища и коркова кора. В девет и половина той стигна до улица „Калио“. Пулсът му се ускори. Вратите току-що бяха отворени, когато влезе в музея „Прадо“.

Дългите галерии кънтяха празни от стъпките на малцината художници копировачи, разпръснали множество изразходвани листи върху полирания под до своите триножници. Едно преддверие, запълнено с примитивните платна на Флемиш, го отведе към коридор, посветен изключително на Валдес Леал, където имаше огромни агонизиращи фигури, религиозност и задоволителна посредственост на композициите. Те моментално го накараха да се дръпне назад и тази реакция не беше смекчена от следващия по-мек ракурс на Мурильо, изящно направен, но твърде сладникаво хубав, потопен в сантименталност. Очите му изведнъж бяха привлечени от един малък естествен натюрморт с изключителна простота: три стомни за вода, наредени в редица. Той усети в себе си една откликваща светлина, която блесна и продължи да се задълбочава и усилва, докато стигна до Ел Греко^[1] и Веласкес^[2]. Но краят на галерията го плени изцяло. „Това, мислеше си той с трепета на инстинктивна наслада, е моят художник, това най-после е Гоя.“

Той седна и се захласна по импресионизма на „Двете махи“, в едната от които откри веднага вдъхновението за „Олимпия“ на Мане. След „Двете махи“ погледът му се задържа дълго върху картината „Негърките“ — две велики платна, нарисувани през последните години от живота на художника. Картините го завладяха преди всичко със своята оригиналност. Никога преди това не беше виждал произведения от такова качество, толкова страстни, заредени с такава поразяваща истина. В тях беше събрана човешката природа, разсъблечена, гола, показана във всичките й дребни и недостойни пороци. В тези платна, създадени от този обикновен човек от Арагон, се вместваше целият свят, фантастичен и универсален, независим от времето и мястото, изпълнен със силно страдание и мизерия, с целия ужас на човешката бруталност, с нежност и съпричастност. „Каква смелост е притежавал Гоя, мислеше си Стивън, какво презрение е изпитвал към смъртта, когато вече е бил стар, глух и изоставен в малката къща, наречена «Куинта дел Сордо»!“

Погълнат от тези мисли, той не усети как минава времето — беше вече вечер, когато го подканиха да напусне музея. Въпреки че слънцето все още светеше, преди залез въздухът бе станал по-прохладен. Стивън реши да се прибере в жилището си пеша и прекоси площада в широката му част към булевард „Карера де Сан Йеронимо“ в посока към площад „Пуерта дел Сол“. Кафенетата бяха претъпкани, тротоарите гъмжаха от хора, които се разхождаха напред-назад. Шумът на гласовете, сух и напрегнат, стигаше до ушите му подобно на жуженето на безброй пчели и беше прекъсван от острите крясъци на продавачите на вестници и лотарийни билети. Хора от всички класи, от всички възрасти се разхождаха навън: стари мъже и жени, деца с гувернантки, бедни и богати, всички се смесваха и сливаха в едно цяло в този свещен час на развлечение.

Когато стигна „Пуерта дел Сол“, Стивън изведнъж се почувства уморен и веднага щом забеляза свободен стол в едно кафене на открито, седна. Около него всички пиеха студена бира и отделяха месестата част на раците от обвивката им. Той се поколеба с несигурността на чужденец и след това си поръча кафе със сандвич. Като наблюдаваше минаващия покрай него поток от хора, Стивън си избра отделни лица, които сякаш бяха слезли от платната на Гоя: един ваксаджия с дяволити черти на лицето, гротескния, скъсен отпред нос на джудже с изпъкнало чело, жени с блестящи очи и с кожа с цвета на злато.

Целият този многолюден живот и движение имаха странен ефект върху Стивън. След вълненията през деня той усети как в него бавно се оформя осъзнаването на това, което го заобикаляше. Облада го едно от познатите му настроения на тъга и собствена неувереност в постигането на същността на красотата и това го разтърси из основи. В това велико състезание той усещаше, че е малък и неизказано самотен, определен от съдбата да бъде само зрител. На съседната маса трима мъже обсъждаха предстоящото изпълнение на някаква песен в стил „фламенко“. Тъй като веднъж или два пъти те погледнаха към него приятелски, обзе го внезапен порив да се присъедини към тях и дори да ги придружи до мястото на представлението. Но не можа дори да се помръдне. И в изблик на изгаряща самокритичност призна пред себе си, колко лесно и бързо някой, който е по-малко сдържан, някой като Хари Честър, би се възползвал незабавно от удоволствията, които предлагаше градът.

Работата беше неговото успокоително средство и последните три дни той се залови интензивно да изучава картините в „Прадо“. Независимо от заниманията си Стивън тъгуваше за Пейра. Вечерта на четвъртия ден, докато правеше ескизи по памет на детайл от „Лос Капричиос“, той чу познати стъпки по дървената стълба. Миг по-късно Джером нахълта драматично със своята пътна чанта, отметна вълнения си шал и го прегърна.

— О, колко е хубаво, че се върнах и че те виждам отново.

Стивън остави настрана блока за рисуване и запита:

— Хареса ли ти Авила?

— Надмина моите очаквания. Знаеш ли, че стоях, изпълнен с нежна тъга, на самото място, където е била родена Тереза? Къщата на нейното семейство е била в гетото на града. Научих една нова и страховита теория, а именно че във вените на светицата е текла еврейска кръв. Торквемада^[3] трябва да е изгорил нейните предци.

Лицето на Пейра бе леко зачервено и излъчваше неописуем възторг. Неговото лирично опиянение бе премесено с особено вълнение, което при друг човек би могло да се сметне за безпокойство.

— Ти отседна в манастира, нали?

— Естествено. Той е малък, западнал и е населен с плъхове. Диетата на тези бедни сестри е нещо невероятно, но независимо от празнотата в стомаха, аз се чувствах щастлив.

— А маркизата?

— Благородно създание — грациозна, практична и смела. Страдаше жестоко от подагра. Но подобно на Тереза и тя е воин, който търси нови завоевания в името на Бога.

— Тя очевидно те е покорила.

— Не се шегувай, приятелю! Тази прекрасна жена не е кокетка. Тя е почти осемдесетгодишна, инвалид е и едната част на лицето й е парализирана.

Стивън остана безмълвен. Тонът на Пейра започна да го озадачава. Сметна, че долавя в думите на своя приятел смътни признаци на плахост.

— Вечерял ли си?

— Дадоха ми необикновени провизии, които изядох във влака. Апетитът ми със сигурност е разрушен за седмици. О, колко се радвам, че сме отново заедно!

Чувство, подхранвано от необикновеното другарство, задави гласа на Пейра. Той постави ръката си на рамото на Стивън и смутено избегна погледа му.

— Утре ще сме на път отново заедно.

— Утре ли?

— Защо не?

— Планирахме да останем заедно две седмици в Мадрид.

— А какво е Мадрид? Освен това имаме билети за влака до Гранада. Направил съм фантастичен план. След като стигнем до Гранада, ще поемем пеш за Севиля.

— Да тръгнем пеш ли? — изненадано запита Стивън и думите му прозвучаха глупаво.

— Разбира се — откликна Джером и направи развълнуван жест, макар и не съвсем уверен. — Това е най-разпространеният начин за придвижване в тази страна. Ние ще бъдем пилигрими^[4] на радостта, трубадури, ако щеш: ще си пеем по пътя, ще просим, ако се наложи, ще живеем от земята, която през този сезон на годината е богата на плодове — грозде в лозята, пъпеши по бостаните, зрели смокини и сочни ябълки по дърветата.

— Ти напълно си се побъркал — рече Стивън, напълно убеден, че Пейра е забъркал някаква ужасна каша. — Отказвам да участвам в такава безумна експедиция.

Последва мълчание. Пейра наведе очи. Със смирен и разкайващ се тон, той промърмори:

— Приятелю мой, не ми приписвай никаква зла воля. Това, което предложих, е просто необходимост. Преди да се сбогувам със сестрите от манастира, трогнат от тяхната бедност и нужда, много по-голяма от нашата, аз дадох парите ни, с изключение на около двеста песети, на добрата преподобна майка Морела, в памет на света Тереза.