Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (35)

Първа глава

В едно влажно октомврийско утро на 1920 година закуската в Бротън Корт беше почти привършила. Навън дъждът капеше от жълтите листа на буковите дървета и се стичаше върху терасата, а Пръстенът на Ченктънбъри се губеше в мъглата. Независимо от уюта в застланата с червен килим стая за закуска, откъдето се чуваше пращенето на силен огън, а от сребърните съдове на масичката за сервиране се носеше аромат на кафе, бекон и печени бъбречета, на масата беше започнало да се усеща неясно напрежение. По всяка вероятност то трудно можеше да смути генерал Дезмънд, който по природа беше невъзмутим. Генералът беше пристигнал като гост за ловните стрелби и сега, с изправена и релефно очертана стойка, размазваше оксфордски мармалад върху препечена филия.

Джефри наруши тишината.

— Какво объркано време. Никога не съм виждал такъв дъжд.

— Може да спре до обяд — каза Клеър и извърна очи към парка.

— Даже ако решим да излезем навън, гъсталаците, където се крие дивечът, ще бъдат прогизнали от влага.

Като демонстрираше накърнена гордост на състоятелен човек, който съжалява за пропуснатата възможност да се наслади на красивите земи, получени като зестра след женитбата си, Джефри се облегна назад, протегна тънките си крака под масата и запрелиства страниците на сутрешния вестник.

Макар че се възстановяваше от последния си пристъп на инфлуенца и от мъчителната нощ, Клеър не пожела да хапне почти нищо. Тя скри с усилие безразличието си и се обърна към своя свекър.

— Още малко кафе?

— Не! Благодаря ти, скъпа моя — потупа я той по ръката с разбиране. — Кога ще се видиш с твоя човек в града?

— Утре.

— Тогава кажи му, че трябва да ти даде нещо за апетит.

Клеър се усмихна.

— Ще се оправя. Кафе за теб, Джефри?

Джефри не отговори. Застинал, с очи, приковани в страницата пред него, той възкликна:

— За бога, чуйте какво пише тук!

С тържествен глас той прочете:

Вчера в галерията „Медокс“ на „Бонд стрийт“ бе открита изложба на картини на Стивън Дезмънд. Господин Дезмънд, чиято противоречива картина „Сирс и нейните любовници“ получи през 1913 година „Наградата на Люксембург“ се завърна неотдавна в Англия. Той е син на преподобния Бъртръм Дезмънд, енорийски свещеник в Стилуотър, Съсекс. По-малкият му брат, лейтенант Дейвид Дезмънд, загина на бойното поле край Вими Ридж. В сегашната си колекция, представена в Англия благодарение на спонсора Ричард Глин, господин Дезмънд представя плодовете на свой труд по време на военните години, които, както се разбира, той е прекарал в относително спокойствие на Иберийския полуостров. Въпреки това предимство страхуваме се, че господин Дезмънд се е трудил напразно. Намираме пейзажите му грубовати, а композицията на фигурите тромава и недодялана. В пълното си откъсване от традицията той е загубил представа за основните принципи и пропорции и се е увлякъл от безкрайна ексцентричност. И въпреки че в тях не липсват ярки свидетелства на атмосфера и въображение, тези платна ни предлагат само един перверзен пораженчески дух. Не ни се иска да употребяваме по-силни думи, но други критици могат да се окажат по-малко сдържани от нас. Накратко, ние не можем да разберем това, така наречено изкуство и то не може да ни хареса.

Тишина, изпълнена с напрежение, последва това съобщение.

Джефри добави:

— Тук има снимка на една от тези картини. Полугола проститутка, заобиколена от банда най-отвратителни грубияни. На мен картината ми изглежда напълно декадентска.

Той пусна вестника на пода. Клеър, която седеше неподвижно, с напрегнат израз на лицето, трябваше да скрие внезапното си, почти непреодолимо желание да го вдигне. Генералът се беше изправил и с гръб, обърнат към огъня, запали лулата си с гримаса.

— Как ли ще приемат това в енорийството?

— Зле. Сигурно ще се разрови отново този болезнен въпрос.

— Предполагам, че се връща у дома по принуда. Вероятно е останал без пукната пара.

Веждите на генерала се сляха в едно.

— Страхувам се, че Бъртръм сега не е в състояние да му окаже финансова подкрепа. Мъка… голяма мъка!

— Учудва ме, че господинът има куража да си покаже лицето в Англия.

— Мене не. Знаех си, че той ще се присламчи обратно, когато битката свърши.

Клеър мълчеше по време на тази размяна на реплики. Накрая се престраши и вметна:

— Питам се дали картините му са толкова лоши, колкото ги описват.

— Боже опази! Нима не чу току-що какво пише човекът за тях.

— Разбирам, Джефри, но критиката ми се струва твърде пристрастна. Самият критик признава, че не може да разбере съдържанието на картините. Възможно е той да не е достатъчно компетентен, за да се произнесе справедливо.

— Не бил компетентен! Защо? Той е експерт. Иначе нямаше да пише за вестник „Поуст“.

— Но в тази работа е замесен и Глин — настояваше Клеър, като леко се изчерви. — Той е известен художник. Защо той ще спонсорира картините на Стивън, ако не струват нищо?

— Защото е близък с моя героичен братовчед и защото е винаги пръв, когато става дума да се извлече изгода от нещо — каза Джефри и изгледа жена си, безкрайно раздразнен от нейните логични доводи. — Смея да кажа, че те са замислили всичко това заедно в някоя гнила дупка в Париж.

— И все пак изложбата е факт — каза генералът със спокоен тон, — разбира се, неприятен сам по себе си за семейството… Много неприятен! Като си помисля за Дейвид и го сравня с това… — Той направи крачка към вратата. — Ако ме извиниш, Клеър, още сега ще телефонирам на Бъртръм.

— Трябва, татко! — възкликна одобрително Джефри и дръпна назад своя стол. — Ще се видим в билярдната зала. Предлагам да изиграем една партия и да поговорим за това.

Останала сама, Клеър взе вестника, намери статията и я прочете внимателно два пъти. Остана замислена, с разтревожени очи. След това рязко се изправи и тръгна нагоре по стълбите към детската стая. Но Никола и малката Хариет бяха излезли с бавачката Дженкинс до беседката. Дженкинс упорито вярваше, че е много полезно сутрин да се диша чист въздух, и от прозореца Клеър забеляза двете дечица в жълти мушамени дрешки. Гледката й даде някаква увереност и Клеър се засмя. Но после въздъхна, щом си спомни за Стивън. В нея все още трептеше надеждата, че по някакъв начин той ще съумее да се помири с близките си.

Дъждът не спираше и в скучно преминаващия следобед раздразнението на Джефри нарасна. Клеър знаеше, че й се сърди. Подозираше, че на следващия ден му предстоят неприятни неща. Но въпреки че отчиташе неговото настроение, в този момент нейното собствено безпокойство стоеше на първо място.

На следващата сутрин тя отиде до спирката „Халбъро“ и се качи на влака за Лондон. Седна сама в ъгъла на купето, облечена в тъмносив костюм, с малка шапка, наклонена назад, откриваща прекрасното й чело. Докато пътуваше, тя се взираше в познатите зелени поля на Съсекс, прогизнали от последния дъжд.

Слезе на гара „Виктория“ и взе такси до улица „Уимпол“. Д-р Енис беше закъснял и трябваше да го чака до единайсет и петдесет. Прегледът премина добре и лекарят със задоволство отбеляза, че здравето й се е подобрило значително. Той обърна внимание на унилия й вид, но не каза нищо и я изпрати с усмивка и с покровителствено ръкостискане точно преди дванайсет часа.

Тя пое бавно към Уест Енд. Разполагаше с целия следобед. Тези мигове на пълна свобода й бяха скъпи. Без да усети, пое към „Оксфорд стрийт“. Влезе вътре и си поръча кафе и кифла. Джефри, в качеството си на земевладелец, си поръчваше толкова обилни ястия, че за нея беше облекчение да хапне нещо по-леко. След това съвсем необичайно, макар че целта й беше просто да забави заминаването си, тя запали цигара.

След няколко минути отново пое по улицата. В началото несигурно, дори с известно лошо предчувствие се насочи към галерия „Медокс“. Галерията, притисната между антикварен магазин и фотографско студио, беше с тясна фасада, нуждаеща се от пребоядисване. Тя влезе бързо, с разтуптяно сърце, изненадана от слабото посещение и от пустата зала. Вътре имаше само две жени, които разговаряха тихо. Зад един каталог висок сънлив младеж в панталони на райета и черно сако, обшито с ширит от сърма, четеше седнал на едно бюро и както личеше, беше единственият пазач на изложбата.

Тя започна да разглежда картините и в началото забеляза твърде малко неща освен видимия контраст от брилянтни цветове. Затова продължи да се бори с обзелото я безпокойство. Можеше ли тя да разбере и оцени това? Може би не. Нямаше нужните познания, а и считаше себе си за твърде обикновена личност, надарена със скромен артистичен вкус. Съзнаваше, че не е безпристрастна и желаеше с цялото си сърце да хареса и одобри картините. Със своята женска интуиция тя долови едно мощно въздействие, едно усещане за одухотвореност и активен живот, които се излъчваха от платната. Виждаше оригиналността на формата и идеята и постепенно осъзна, че не бяха нещо обикновено.

Една от картините — „Пейзаж в Андалусия“, я задържа за дълго. Развълнува я твърдата брилянтност на слънчевата светлина, която изпепеляваше безводните склонове и застиналите маслинови дървета. След това се спря на портрета на босонога селянка, една стара жена, която стоеше в профил, облечена в парцалива блуза и пола от зебло, с дървена мотика на рамо. В тази композиция имаше много тъга и достойнство. Тя беше болезнен израз на душата на потиснатото и страдащо човечество и точно това разтърси Клеър до дъно.

Изведнъж, както си стоеше вглъбена, един глас я повика по име. Тя се извърна и видя Стивън. Внезапна червенина изби по страните й. Нито за миг не беше си помисляла, че той може да е тук. Посещението й беше случайно и тайно и затова тя се усети така, сякаш е разкрита да прави нещо срамно.

— Клеър! Колко мило от твоя страна да дойдеш на изложбата.

Той взе топло ръката й и я задържа за миг между неговите твърди тънки пръсти. Тя видя през смущението си, че той беше изтънял неимоверно, фигурата му беше станала стегната и слаба, сякаш тялото му беше безплътно. Беше пуснал брада, подстригана на бузите и брадичката, която продължаваше по дължината на челюстта, подчертаваше вдлъбнатините на слепоочията и придаваше на лицето му почти застрашителна слабост. Облечен в панталон от кадифе, фланелена риза и синьо пилотско палто, той имаше бодър вид, който я накара да промени впечатлението си, че е болен.

— Колко малко си се променила! — започна той. — Нека да поседнем тук. Ти си в града само за днес, нали? Как са децата и Джефри?

Тя му разказа за семейството си, без да посмее да спомене за неговите близки от енорийството. Неговото държане беше открито и приятелско, изцяло лишено от младежката свенливост, която някога го гнетеше. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да се държи с него така, както преди и едва си позволяваше да го погледне.

— Предполагам, че си обиколила изложбата — отбеляза той ентусиазирано. — Кажи ми, моля те, какво мислиш за нея?

— Харесва ми — отговори тя неловко като ученичка.

— Не се страхувай да кажеш каквото мислиш — увери я той. — Свикнал съм с всякакви критики.

Тя изведнъж се изчерви.

— Ние прочетохме критичната бележка във вестник „Поуст“. Съжалявам за написаното. Беше толкова несправедливо!

— А, онова писание! То беше дори сравнително меко. Почти комплимент. Трябваше да прочетеш някои други отзиви за мен. Нарекоха картините ми „истинско нахалство“… „цапаница на аборигени“… „извратена глупост“ — усмихна се той едва.

Спокойствието, което се излъчваше от него, й подейства силно. Погледът й се насочи надолу и се закова рязко върху ботушите му, добре почистени и грижливо завързани, но груби, с дебели подметки, подковани с габъри. Тя неволно възкликна:

— Стивън! Не ти е било лесно.

Той отхвърли съчувствието.

— Правил съм това, което съм смятал за добре. Рисуването е единственото нещо, което има значение за мен и без което не бих могъл да съществувам.

— Но трябва да е ужасно обезсърчаващо навсякъде да си преследван от оскърбления и да не признават труда ти.

— Материалният успех не е толкова важен, Клеър. Обикновено той се свързва с фалшиви ценности. Работата сама по себе си и усетът към нея са нещо, което има действителен смисъл. Освен това получих известно признание. Две от моите картини са в общинската галерия в Хага, една е в Брюксел, а друга — в Държавния музей в Осло.

Нейната реакция го накара да се усмихне отново.

— Това учудва ли те? Все пак има страни, в които се купуват произведенията на млади художници.

Този факт я изпълни с радост. Очите й се спряха върху картината на старата испанка.

— Тази картина ми харесва много.

— Луиза Менес. Да, това е една добра картина. Когато бях останал без пукната пара, тази жена ме приюти. А самата тя нямаше нищо за себе си. Беше в крайна бедност — каза той и добави: — Тя беше сляпа.

Клеър разгледа внимателно картината и като пожела да изрази своя интерес, смело каза:

— Грубият завършек на картината ме поразява.

— Не можех да си позволя нормални платна — усмихна се той. — Рисувана е върху зебло… едно парче, отрязано от чувал за картофи.

— Сега ли се връщаш от Испания?

— Не, напуснах я преди осемнадесет месеца. Имаше един човек в Париж на име Амедео Модилиани. Фин художник. Бях много привързан към него.

— Защо казваш „бях“?

— Той умря през януари в болницата „Милосърдие“. На следващия ден момичето, което живееше с него, се самоуби.

Спокойствието в гласа му я стресна. Тя го погледна учудено. Какъв странен човек беше станал той…

Последва тишина. Няколко души влязоха в галерията с вид на хора, очакващи да видят нещо скандално. Младият мъж зад бюрото остана седнал, като решеше косата си назад с дребно гребенче. Клеър усети погледа му върху себе си.

— Сега в Лондон ли си? — попита тя.

— Да. Глин ми е дал едно кътче в неговото студио. Намира се встрани от „Фулхам роуд“. Няколко седмици няма да го има. Медокс също беше много почтен с мен. Между другото той ще бъде тук в три часа. Бих желал да се срещнеш с него.

Тя трепна нервно. Не можеше да чака повече, престори се, че гледа часовника си.

— Трябва да бързам, за да не изпусна влака — рече тя и започна да прибира нещата си. След това събра сили да запита: — Стивън, ще наминеш ли в енорийството?

Той замълча.

— Беше грешка, че се върнах първия път. Ще бъде още по-лошо, ако го направя сега. А и те може би не ме искат.

— О, сигурна съм, че желаят да те видят сред тях. Говорих по телефона с Керълин вчера вечерта. Наистина им липсваш.

Последва още по-дълга пауза.

— Е — колебаеше се той, — ако ме поканят…

— Много се радвам. Тогава ще се видим там, Стивън. Довиждане.

Навън въздухът поразхлади горещите страни на лицето й. На запад небето хвърляше розови оттенъци. Тя тръгна с бързи крачки по нанадолнището на улица „Свети Джеймс“ към гарата. От ума й не излизаше кратката среща със Стивън. Струваше й се забележително, че се беше срещнала и разговаряла с него. Чувстваше се щастлива.

Във влака, който си пробиваше път в октомврийския здрач, край потъващите в тъмнината гори и селца Клеър се отпусна замечтано. Една усмивка, породена от спомени, разцъфна на устните й. Изведнъж й дойде една мисъл, която я накара тихо да възкликне. Колко прекрасно би било, ако можеше да стане! Опита се да претегли възможностите спокойно. Неизбежно при сегашните обстоятелства щеше да има трудности, но тя беше сигурна, че ще може да се справи. Най-малкото щеше да вложи в това цялото си сърце.