Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Обедът в енорийството беше почти завършил. На масата цареше напрежение, защото Дейви, който беше вече официално облечен, трябваше да се върне в училище същия следобед. Но като се огледа наоколо, Стивън прецени, че суетенето е по-голямо, отколкото подхожда за случая — едно общо настроение на сблъсък и очакване. Той усети как леко нараства принудата и раздразнението, които, макар и скрити в сдържаните му чувства, го притискаха от време на време през последните две седмици.

Енорийският свещеник, който беше погледнал часовника си три пъти през последните пет минути, сега направи това отново, приключи с кафето си и без да поглежда към никого, отбеляза:

— Казаха ми, че господин Мънси Питърс се намира недалеч оттук. За съжаление той не можа да дойде на обяд. Но аз го помолих да ни посети рано следобед.

— Колко интересно, татко — промълви Керълин, но не вдигна поглед от чинията си.

— Имаш предвид онзи Мънси Питърс? — запита госпожа Дезмънд с тон на човек, подготвен за този въпрос.

— Да! Ти познаваш господин Питърс, нали, Стивън?

Стивън, който се беше разсеял и изрязваше фигурки за Дейви от портокалови кори, вдигна очи, разбирайки, че баща му се обръща към него.

— Той е добре известен член на Кралската академия.

Настъпи мълчание. Хванат натясно, напрегнат, Стивън очакваше всеки момент Бъртръм да щракне капана.

— Ние смятаме, че той може да прояви интерес и да види твоите картини.

Отново настъпи тишина, която Керълин наруши припряно, със свежа нотка в гласа.

— Не е ли късмет това, Стивън? Сега ще можеш да се възползваш от неговия съвет.

— Вярвам — рече госпожа Дезмънд, — ако не ме лъже паметта, че има един пейзаж на Питърс, изложен в една от залите на Чентълхем. Закачена е над Чалибийтския фонтан. Представлява изглед от Малвърн Хилс с една овца. Много жива картина.

— Той е сред най-добрите художници — съгласи се Бъртръм.

— Нямаше ли и книга от него, татко? — запита Керълин. — Нещо от рода на „От Рафаел до Рейнолдс[1]“?

— Той е написал няколко книги за изкуството. Най-популярната се казва „Изкуство заради изкуството“.

— Ще трябва да я потърся в библиотеката — рече Керълин.

— Ти няма да възразиш, ако му покажем твоите картини, нали? — обърна се свещеникът към сина си с нова твърдост в гласа. — След като е налице такава възможност, би било неразумно да не чуем и неговото мнение.

Стивън силно побледня и замълча.

— Покажи му всичко, което пожелаеш. Неговото мнение за мен е без стойност.

— Какво? Мънси Питърс е известен член на Кралската академия на изкуствата. Той редовно провежда изпити през последните петнайсет години.

— Какво значение има това? Нищо по-мъртво, по-вулгарно и по-глупаво от неговите картини не мога да си представя.

Той спря рязко, защото усети, че те могат да тълкуват неговата реакция като завист или като страх. Отвън се чу шум от колела и след като се обърна, той видя през прозореца как една пощенска кола спира пред входната врата. Нисък човек, с черно наметало, с черна шапка, чиято широка периферия го правеше още по-нисък, слезе рязко от колата, огледа се и натисна звънеца. Бъртръм стана, последван от жена си и Керълин, и влезе в хола. Стивън остана седнал до масата — даваше си сметка колко нагласена беше цялата работа. Съдейки по облеклото на Питърс, той очевидно не беше тръгнал на излет извън града, а беше нарочно поканен специално от Лондон, без съмнение срещу заплащане, като хирург, повикан да види опасно болен пациент. Неговата диагноза очевидно беше въпрос на живот и смърт.

Едно насърчително потупване по рамото го опомни. Това беше Дейви.

— Не е ли по-добре да влезем и ние сега? Не се безпокой, Стивън, обзалагам се, че ти ще се окажеш на върха.

В приемната, първоначално построена като квадрат и допълнително направена по-грозна с един викториански прозорец и с ниша от западната страна, на канапето седеше Мънси Питърс — пухкав, с гладки бузи, крайно официален и вече в центъра на една интелигентна аудитория.

Когато Стивън влезе, той се завъртя и протегна приятелски ръка.

— И така, това е нашият млад джентълмен. Радвам се да се запозная с вас, сър.

Стивън се здрависа, като си каза, че въпреки бурните чувства в гърдите си, не трябва да показва никаква неприязън към този нежелан посетител, който, без съмнение беше едно честно и уважавано лице, което изпълняваше ролята си с най-добра воля. Все пак Стивън познаваше произведенията на Питърс, които винаги бяха получавали ласкави отзиви в печата, а доста често негови репродукции се бяха появявали и в по-добрите седмични списания. Към тези вълнени пейзажи, от които бликаше сантименталност и които Глин светски определи като изгоряла сиенска пръст, смесена с изпражнения, Стивън не можеше да възпре инстинктивната си антипатия. Тя по-скоро нарастваше, отколкото намаляваше от прилежния външен вид на малкия човек и от уверения му маниер — колкото по-малко убедителен, толкова по-ужасно самодоволен. Той отказа обяд, тъй като бил задоволил според него „вътрешния си човек“ във вагон-ресторанта „Пулман“, закачван винаги за обедния експрес, но тъй като беше поканен повторно, прие да изпие едно кафе. Като балансираше чашата върху коленете на кръстосаните си и обути в ботуши крака, той се обърна към Стивън със серия от въпроси, такива, каквито изтъкнат академик може да постави, за да успокои един новопокръстен.

— И така, вие сте били в Париж?

— Да, изкарах цяла година без малко.

— Работили сте много, надявам се, във веселия град?

Това беше казано с прикрит хумор и с поглед, обърнат към другите, но тъй като Стивън не отговори, той продължи:

— Под чие ръководство се обучавахте?

— В началото — Дюпре!

— А-а! Какво мисли той за вас?

— В действителност не знам. Напуснах го след пет седмици.

— Да, да! Това е било грешка. — След това продължи с озадачен тон: — Значи ли това, че по-голяма част от времето сте работили сам? Не е възможно да се научи много по този начин.

— Най-малкото, научих колко много воля, дисциплина и интензивна практическа работа са необходими, за да може човек да стане добър художник.

— Хм! Това всичко е много добре. Но какво да кажем за това, че трябва да бъдете обучен?

Хладината в гласа на Стивън провокираше академика.

— Има някои основни неща. Аз съм ги подчертал в моята книга. Смея да се надявам, че вие сте я прочели, нали?

— Съжалявам, но не съм. Учих се в Лувъра.

— А-а! Да копирате! — пресече го Питърс. — Това не е верният път. Един художник се стреми да бъде оригинален преди всичко.

— Все пак всички велики художници са си влияли един на друг — възрази Стивън. — Рафаел изпитва влияние от Перуджино[2], Ел Греко от Тинторето[3], Мане от Франц Халс[4]. Всички постимпресионисти си помагат един на друг. Човек би могъл да продължи този списък безконечно. Защото, ако ми позволите, могат да се видят отделни неща във вашите картини, които водят началото си от Лейтън и Пойнтър.

Споменаването на тези двама художници, толкова известни през викторианската епоха, а сега забравени, разколебаха израза на лицето на Мънси Питърс — той не можеше да разбере дали в тези думи се влага похвала или осъждане.

Госпожа Дезмънд прояви такт и наруши тишината.

— Позволете ми да ви налея още кафе.

— Не, благодаря ви — отговори той и подаде чашката си. — Между другото не разполагам с много време, превозното средство ме чака. Можем ли да се заемем с най-сериозното нещо от програмата за този ден?

— Още сега — отговори Бъртръм, който като търпелив наблюдател на този сблъсък на темпераменти даде знак на Дейви.

Момчето скочи и излезе от стаята. Върна се почти веднага. Носеше първата картина — изглед на Сена при Паси, която сложи върху висок стол с облегалка, предварително поставен на добре осветено място, което се виждаше от канапето.

Мънси Питърс въдвори тишина, като сложи пръста на устните си и след това си постави пенснето. Той изучаваше картината задълбочено и старателно, наклонен напред, като въртеше главата си на различни посоки, след това с драматичен жест даваше знак на Дейви, който я сваляше, поставяше я до прозореца и внасяше следващата. За Стивън, който стоеше отзад с дървено изражение и с болезнено свито сърце, това беше едно мъчително изпитание и сурово посегателство върху неговата деликатна същност. Той огледа семейния кръг — баща му, който седеше вдървен на стола, с пръсти на ръцете, смирено прибрани един до друг, краката кръстосани, като единият се люшкаше в нервен тик; Керълин, на ниско столче до канапето, с набраздени от безпокойство вежди и втренчени в Питърс очи, който вече от равнището на пода разглеждаше поредната картина; майка му, замечтана удобно в креслото, напълно дистанцирана от всичко наоколо, и Дейвид в стегнатия си тъмносив ученически костюм с чиста якичка, с коса, сресана назад, с блеснали очи, неразбиращи напълно нещата и все пак пълни с увереност, че усилията на брат му ще бъдат оправдани.

Най-сетне всичко привърши — и последната картина беше показана.

— И така? — възкликна Бъртръм.

Мънси Питърс не отговори веднага, а вече изправен, допълнително разглеждаше картините, наредени по дължината на нишата до прозореца, като с това искаше вероятно да премахне всяко впечатление, че оценката му е била прибързана или необмислена. Картината на жената, която простираше дрехи, изглежда, особено го разстройваше, защото от време на време почти невидимо очите му се връщаха към смелите контрасти и живи цветове. Накрая остави пенснето, закачено за копринена панделка, да падне от очите му и се изправи в цял ръст на килима.

— Какво искате да ви кажа?

Бъртръм си пое дълбоко дъх.

— Има ли моят син шанс да стане художник, бих ли могъл да кажа, първокласен?

— Никакъв!

Настъпи мъртва тишина. Керълин погледна съчувствено към брат си. Свещеникът наклони глава. Стивън с подобие на лека усмивка продължи да гледа право в Мънси Питърс.

— Разбира се — резюмира той.

— Бих могъл да бъда и вежлив. Но разбрах, че искате истината. А тези платна, макар че в тях има нещо живо и нерафинирано, игнорират напълно нашите велики традиции на рисуване, традиции на благоприличие и въздържание. Видях само… — той тръсна рамене — „неща за съжаление“ и за „съчувствие“.

— Тогава — каза Бъртръм бавно, като че решен да бъде напълно убеден, — ако те бъдат показани например в Академията на изкуствата, мислите ли, че ще бъдат отхвърлени?

— Мой скъпи господине, като член на Комисията по изложбите аз не смятам, аз съм сигурен. Повярвайте ми, болно ми е да унищожавам вашите надежди. Ако синът ви желае да продължи това като хоби… като развлечение, това си е негова работа. Но професионално… О, мой драги господине, рисуването за нас, които живеем от него, е жестоко изкуство. В него няма място за провали.

Бъртръм погледна със скрито съчувствие сина си, като че очакваше той да протестира, най-малкото да направи опит да защити своята работа. Но Стивън със същата тази лека усмивка, от която се четеше гордо безразличие, остана безмълвен.

— А сега моля да ме извините — каза Питърс, като се поклони.

Свещеникът се изправи на крака.

— Ние сме ви много благодарни, въпреки че вашата присъда беше неблагоприятна.

Отново Мънси Питърс се поклони. Като излизаше от стаята, със сериозен и обигран жест прие покорно, без да проверява, пликчето с парите, което Бъртръм, след като смотолеви няколко извинителни думи, му пъхна в ръцете — операция, извършена ловко и останала незабелязана за никого, освен за Стивън. След малко се чу шумът от превозното средство. Професорът беше заминал.

По-скоро да спести безпокойството на другите, отколкото своето, Стивън излезе навън. А там свещеникът крачеше напред-назад с наведена глава. Бъртръм веднага хвана сина си за ръката със съчувствен жест и след като прекоси няколко пъти площадката, каза:

— Трябва да отида до канцеларията в енорийството. Ще дойдеш ли с мен?

Когато тръгнаха по пътеката, Бъртръм продължи мрачно, без сянка на самооправдание:

— Стивън, това беше болезнен опит за теб и за всички нас. Но за мен беше крайно необходимо да знам истината. Надявам се, че не ми се сърдиш.

— Разбира се, че не.

Спокойствието в гласа на сина му предизвика у него голяма изненада, последвана от желание да отвърне.

— Ти понесе това мъжествено, Стивън. Както подобава на истински Дезмънд. Страхувах се, че можеше да ми се обидиш за това, че организирах тази проверка, без да те предупредя. Но в такъв случай, ако ти бях казал предварително, възможно беше да откажеш.

— Да! Мисля, че така щях да постъпя.

— Ти си даваш сметка, че тук не става дума за някакви внушения върху изказаното от Питърс мнение, което беше изцяло негово, нали?

— Сигурен съм в това. Смея да кажа, че малкият ни спор в началото поразпали леко неговия огън. Но не може да има никакво съмнение, че той мрази моите картини като отрова.

— Какво да се прави — промълви той. — Горкото момче!

Стигнаха до църквата и като спря в преддверието до вратата на канцеларията, Бъртръм постави ръката си върху надгробния паметник на кръстоносеца прадядо, фамилен жест на подкрепа и почит, и погледна сина си.

— Най-малкото пътят сега е открит и нищо не ще ти попречи да се върнеш към послушанието. Нямам намерение да налагам волята си. Има юридическа практика, служба, ако щеш. Но независимо от всичко обаче — той погледна настрана — твоето истинско място е тук, Стивън.

Последва едва поносимо мълчание.

— Страхувам се, че не разбираш за какво става дума. Аз няма да се откажа от рисуването.

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Просто това, че вече съм направил своя избор, и то необратимо, да посветя живота си изцяло на изкуството.

— Но ти току-що чу мнението, изречено съвсем категорично от един експерт.

— Това идиотско нищожество, разяждано от скрита злоба! Фактът, че той охули моите платна, беше най-високият комплимент, който можеше да ми направи.

— Ти луд ли си? — От ярост и смайване кръвта нахлу в главата на Бъртръм. — Той е един от най-добрите художници в Англия и може да стане следващият председател на Академията.

— Ти не разбираш, татко. — Въпреки че чертите на Стивън бяха напрегнати, той почти се засмя. — Питърс не може да рисува детайлите. Неговият маниер е конвенционален, сантиментален и без никаква оригиналност. Той е постигнал успех само чрез поразяваща посредственост. Защото даже този стар фалшификат Дюпре с неговата сладникава живопис е по-толерантен от него. Не беше ли ти отвратен от ужасните му клишета, от възбудата му, от неговите пухкави малки ръчички? Той бяга със стадото. Истинският художник трябва да изпълни своето призвание сам.

По време на тази реч, която го порази почти като гръмка проповед, лицето на Бъртръм постепенно застина. Но той не издаваше, че има силни болки в гърдите и непреодолимо желание да прегърне сина си.

— За всеки нормален човек оценката е ясна. Трябва да я приемеш.

— Не!

— Настоявам!

— Имам право на свой собствен живот.

— Но ако си склонен да го разрушиш сам?

Никой от двамата не повиши тон. Свещеникът беше много блед, но нито за миг не откъсна поглед от лицето на сина си. Зад това вълнение Стивън усети твърдост, която не беше забелязвал преди.

— В името на справедливостта, не ми ли дължиш нещо в замяна на това, което съм направил за теб? Без съмнение ти си свикнал да презираш всичко мръсно, каквито са и парите. И все пак аз посветих на твоето образование най-ценното, което всеки син можеше да си пожелае, един капитал, който едва можех да си позволя. Ние сме значително по-малко заможни сега, отколкото сме били преди и ми е трудно да поддържам в Стилуотър стандартите, на които сме свикнали. Надявах се през цялото време, че няма да се стигне до тази стъпка, която трябва да предприема. Правя го за твое добро, трябва да ти дам възможност да почувстваш нещата. Спирам твоята издръжка от този момент. И се страхувам, че е невъзможно да продължиш без нея.

В малката църква се възцари тишина. Стивън сведе очи и дълго гледа паметника на своя предшественик, който в полумрака сякаш му се смееше цинично. Като гледаше меча и големите железни рицарски ръкавици, му дойде на ум една фраза от книгите на неговото детство: „желязна ръка в кадифена ръкавица“. Той въздъхна.

— Добре, татко, с това уреждаме нещата.

Бъртръм взе своя дневник от канцеларията. Ръката му трепереше толкова силно, че той едва успяваше да задържи томчето и беше принуден да го притисне до тялото си. Те излязоха от черквата мълчаливо.

Останалата част от следобеда Стивън беше образец на вежливост, дори стопляше другите със своята жизненост и добро настроение. В шест часа той настоя да се качи в колата заедно с Дейвид до гарата, изпрати го на влака, наставляваше го по пътя със сърдечна привързаност. След това се върна с променен поглед, отиде до таксито, където шофьорът държеше чантата му, предварително скрита сред багажа на Дейви. От разписанието пред билетната каса видя, че крайбрежният влак трябваше да тръгне след около час. Той си купи билет и зачака.

Бележки

[1] Джошуа Рейнолдс (1723 — 1792) — именит английски художник, наричан „основател на английската живописна школа“. — Б.пр.

[2] Перуджино (1446 — 1524) — италиански художник, рисувал във Флоренция и Рим, работил в Сикстинската капела. Композициите му се отличават с чистота на рисунката, красота на тоновете и вкус към дълбочината на пейзажа. — Б.пр.

[3] Тинторето (1518 — 1594) — ученик и съперник на Тициан, италианец. Истинското му име е Якопо Робусти; живописец, склонен към драматизъм и патетичност, който умее добре да композира творбата. — Б.пр.

[4] Франц Халс (1580 — 1660) — холандски живописец, осмислил поновому груповия портрет — изпълнил го с динамизъм и вътрешно съдържание. — Б.пр.