Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (29)

Четвърта глава

Валеше дъжд. През стичащата се вода по прозорците на чакалнята на гарата в Гранада Стивън наблюдаваше как се извиват клоните на евкалиптовите дървета от студения вятър, който духаше откъм Сиера Невада. Мокрите релси на железопътната линия се губеха в далечината. Пътната чанта на Пейра и неговият собствен багаж стояха в ъгъла.

Те пристигнаха тук, след като смениха два пъти отвратителни влакове, претъпкани и вонящи на отходно място във влажния лепкав мрак. Когато се съмна, предприеха пеша експедиция до Алхамбра, но тя скоро завърши с печален провал. Мраморните колони и мавританските арки, брулени от дъждовната буря, сякаш не бяха на мястото си и изглеждаха като сватбена торта сред погребение. Арената на лъвовете беше пълна с вода, а мъглата скри от погледите им всичко останало. Те се върнаха, без да разговарят, на сушинка в чакалнята на гарата. Стивън все още беше изпълнен със справедливо негодувание, решен да не поема никаква отговорност за последствията. Той не откликна на молбите на Пейра да го придружи и го остави сам да се отправи към градския пазар.

Оттогава беше минало повече от час, но закъснението на Пейра не му помогна да подобри настроението си. Като свредел го глождеше мисълта, че събраните с толкова труд и усилие необходими средства за това дългоочаквано пътешествие, така грижливо подготвено, бяха изгубени от един път. Той погледна часовника си и после отбеляза, че дъждът, който валеше вече няколко дни, бе започнал бързо да намалява и почти беше спрял. През задния прозорец забеляза каруца, теглена от дребно магаре, която се приближи и спря пред входа на гарата. Стивън излезе. Въпреки че каручката беше по-добра, отколкото очакваше, у него се загнезди лошо предчувствие.

— Откъде взе това?

— От един циганин на пазара. Повярвай ми, направих много изгодна сделка — отвърна Пейра с гордост. — Както виждаш, каручката е лека и напълно годна. Магарето, макар и дребничко, е много яко. Господарят му със сълзи на очи се раздели с него.

В гласа на Джером се долавяше явно желание за помирение, което накара Стивън да поомекне.

— Би могъл да направиш и нещо по-лошо.

— Погледни — посочи Пейра към множеството пакети в задната част на каручката. — Купих тези неща с песетите, които ми останаха. Хляб, банани, сирене, вино и с нашата шунка — ще можем да изкараме седмица, че и отгоре.

В този момент слънцето се появи в чистата синева, топло и лъчезарно. Настъпилата промяна беше изненадваща и чудесна. Въздухът трептеше лек и ефирен, блесна светкавица и за миг се отрази в дъждовните капки по стрехите на боядисаните в синьо къщи. В евкалиптовите дървета птиците запяха. Всичко изглеждаше на Стивън едно весело приключение — прищя му се да пътува свободен и необезпокояван към неизвестното. Настроението му видимо се подобри.

Те наредиха вещите си в каручката и потеглиха. Магаренцето теглеше устойчиво и с добра стъпка. Скоро бяха извън града и пресякоха широк път, засенчен от явори с обелени кори, сред ниви, засети с царевица, слънчоглед и тютюн. Декоративни тропически храсти, мимози и див здравец надничаха отвсякъде. По-нататък следваха портокалови насаждения и участъци с дребни плодове. Стивън седеше от дясната страна, вдишваше с наслада топлия ароматен въздух и се любуваше на околния пейзаж, на играта на светлините и сенките сред дърветата, на ромоленето на чистата вода в напоителните канали. Той погледна към своя спътник.

— Добре е човек да си спести тези влакове. Ние отиваме към Санта Фе и Лоха, нали? Тогава пътят ни ще е през планините.

— Сиера Тахеа. Видях картата в общината.

Следобедът отминаваше и неусетно се спускаше вечерта.

Те се отклониха от главния път и започнаха да се изкачват от долината на Рио Генил към прекрасните предпланински възвишения на Сиера. Наоколо не се виждаше никакво населено място. Само една малка клисура, скътана сред група борови дървета, обещаваше удобно място за нощуване. Те разпрегнаха магарето и го отведоха на една полянка, където малкото мило добиче започна кротко да пасе. Тогава, без да се затрудняват да палят огън, се навечеряха с хляб, сирене и вино. Нощта беше мека, тъмна и топла. В тишината иглите на боровете падаха отвисоко и се стелеха като килим върху сухия пясък. Стивън скоро заспа.

Дните, които последваха, бяха чудесни. Времето беше слънчево, а почвата в тази селска местност се оказа мазна и плодородна. Беше разпределена между малки ферми, върху чиито розови покриви бяха разхвърляни да съхнат кочани царевица. Движеха се, без да бързат, често спираха да правят ескизи и тогава разтваряха триножниците си под сянката на дърветата. Подвижните форми на облаците се меняха с неописуема грация, пчелите жужаха в ниските храсти, а в далечината покритият с керемиди купол на една селска църквица приличаше на запален в хоризонта силен огън. Ароматът на жасмин, който се носеше във въздуха, доставяше блажено опиянение. През нощите, след като си хапваха от провизиите, Пейра акомпанираше със своята окарина на песните на птиците. Това беше и времето, когато наблюдаваха безмълвните съзвездия по небето, хвърлящи далечни отблясъци. Тогава започваха и дълбокомислените монолози на Пейра, които Стивън добронамерено слушаше — те обхващаха теми от свети Джеймс Компостела до култивирането на коркови дървета. Всеки път, преди да завърши, Пейра с романтичен глас произнасяше един испански куплет: „Разпрострях плаща си върху земята и легнах да спя“.