Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Когато излезе от чакалнята, влакът вече потегляше. Без да знае за къде пътува, той скочи на стъпалото и се настани в едно празно купе. Мозъкът му пулсираше и той натисна с ръка челото си така, че го заболя. Беше достигнал последния предел на издръжливост, точката, от която сигурно нямаше връщане. Духът му сякаш беше умъртвен. Щеше ли той някога да успее да се срещне с нещо друго освен с незачитането или с бруталното отношение, които го доведоха до това крайно положение? Той хвърли замаян и отчаян поглед през прозореца.

Какво трябваше да направи?

Да отпише изобщо Англия? Да потърси закрила в по-слънчева и по-малко предубедена страна? Но той вече не би могъл. Настрадал се до насита от пътуванията си по континента, той се почувства физически неспособен да се изправи пред перипетиите на едно ново европейско приключение. Дланите на ръцете му бяха влажни от пот. Свит в ъгъла, той изучаваше своя бледен и непознат образ в оплютото от мухи огледало. „Не съм добре“, мислеше си той. Ако само можеше да намери една тиха стая, където да може да си легне! Но къде? За нищо на света нямаше повече да се натрапва на Глин. Ричард щеше да го очаква, студиото щеше да бъде отворено и за него. Но той вече не можеше да приеме този жест. Трябваше да бъде сам. Чувстваше се като дете, жадуващо за тъмнината на утробата.

Докато влакът се влачеше по своя път с много спирки и резки тръгвания, той разбра по малките гарички, че това беше местен пътнически влак, който скоро щеше да пристигне в Лондон. През цялото пътуване, което съвсем точно символизираше собствената му неувереност, Стивън се тресеше в нарастващо душевно напрежение и се чудеше какво да прави. Но мозъкът му отказваше да работи и той не намираше никакво решение. Когато наближиха покрайнините на сточна гара Клемпхем, той се сепна и си спомни за Джени Бейнс. Не беше ли му казала тя, че може да му даде стая под наем? Да, той беше сигурен, че тя ще го приеме. На никого никога не би му хрумнало да го търси там.

Посърналото му лице някак си просветна и когато влакът с продължително изсвирване спря на гара „Виктория“, Стивън слезе на перона и се качи на автобус номер двадесет и пет на спирката пред гарата. Беше завалял дъжд, когато автобусът потегли към Уайтхол и Странд. След около час завиха и влязоха в Степни. Когато се взираше през прозореца на автобуса в нанизаните като броеница прозорци по тесните улички, Стивън с облекчение се почувства лишен от своята самоличност. Тук нямаше да бъде разпознат, оскърбен или осмян. Той се придвижи до вратата на автобуса и слезе при кръчмата „Добро намерение“. После с невероятно бавна крачка пое към улица „Кейбъл“. Помнеше номер седемнайсети и скоро застана на прага на една тясна тухлена къща, една от дългата редица ниски работнически жилища, които се простираха по протежение на цялата улица.

С внезапно вълнение Стивън протегна ръка към блестящото полирано чукало и усети, че изтощението му нараства. Даваше си сметка, че ако тук удареше на камък, едва ли можеше да тръгне за някъде. Той се готвеше да почука отново, когато вратата се отвори и на светлината на газена лампа пред него се изправи Джени.

— Добър вечер! — рече той и усети колко трудно му беше да произнесе небрежно думите. — Чудех се дали имаш свободна стая?

Тя се взираше във фигурата му, която беше останала в сянка със съмнението на хазяйка, която често е била обект на притеснение от просяци и бродяги, но след миг извика изненадано и радостно.

— Господин Дезмънд! Да, имам обявена стая. Моля влезте, сър.

Тя затвори вратата след него и го огледа в малкия топъл коридор, облепен с пъстри стенни тапети, оцветени предимно в жълто. В този полумрак той си беше спомнил за червеникавите венички на бузите й и за кафявата бенка, която беше забелязал още преди осем години на скулите й.

— Странно нещо, сър. Никога няма да повярвате — усмихна се тя и завъртя глава. — Но откакто разговаряхме в чайната, аз упорито чувствах с цялото си уважение към вас, че вие ще пожелаете да рисувате Степни.

— И така, имате ли стая?

— Да, сър! Старият господин Тапли, моят редовен наемател, за когото ви бях разказвала, е заел стаята на долния етаж. Но стаята на горния етаж е свободна. Бихте ли си направили труда да я видите?

— Да, разбира се.

„Какво облекчение, мислеше си той, като я следваше по почти отвесната дървена стълба, че тя не знае през какво съм преминал.“ Джени прие неговата внезапна поява без багаж с традиционно спокойствие, което винаги я е отличавало.

Спалнята, която беше и всекидневна, в задната част на къщата, бе чиста и в нея можеше да се живее прилично. Имаше гардероб от пушен дъб, умивалник, дървен стол от камъшит с възглавници и две ръчно плетени килимчета върху линолеум с восъчен цвят.

— Не е много просторно — отбеляза тя, — но е уютно. С газова печка е и е чисто. Не мога да понасям мръсотията, господин Дезмънд.

— Много е хубаво наистина. Ще я наема, ако е възможно.

— Искате ли да бъде включена и храната, сър? Аз правя за господин Тапли закуска и вечеря. Той отсъства главно в средата на деня и смея да кажа, че и с вас ще бъде същото. Стаята ще струва десет шилинга без храната и една лира, ако тя бъде включена.

— Мисля да включа и храната.

— Много добре, сър. Сега моля да ме извините. След малко ще прескоча до магазин „Линтън“, за да ви направя нещо вкусно за вечеря. Бихте ли хапнали една хубава телешка пържола?

— Да, каквото и да е, благодаря.

Разтреперан от внезапен хлад, Стивън изведнъж се почувства толкова странно, че трябваше да се опре на стената.

— Сега бих желал да се измия.

Тя направи жест на разбиране и добави тактично, като се придвижи до стената:

— Банята е в края на антрето, до стълбите. Има бойлер за топла вода. В касичката се пуска едно пени.

Когато тя си отиде, той седна тежко в креслото, като направи усилие да събере разпилените си мисли. Какъв късмет имаше да намери това малко прилично място! А Джени имаше добър характер. Тя щеше да бъде последният човек, който да го притеснява. Но тази тежест в гърдите го разтревожи сериозно. Вероятно тя беше причинена от стария бронхит, който, както винаги, се обаждаше ненавреме. Може би ако подиша свеж въздух, това щеше да му помогне да преодолее задуха в гърдите си. Той стана и отиде да отвори прозореца. Дръжката обаче беше затегната и леко изкривена и тъй като той се напрегна, за да я вдигне нагоре, от устата му шурна познатата топла и солена течност. Той сложи носната си кърпа на устата и си помисли с отвращение „О, боже, само не това отново!“.

Преди шурналата кръв да изскочи от стиснатите му устни, Стивън потърси банята, наведе се бързо върху мивката и завъртя студения кран. Успокои го поне това, че не изпоцапа наоколо. Но кръвта, която се стичаше в синия порцеланов съд, макар и не толкова силно, колкото по време на последния му пристъп в Испания, беше по-обилна от периода, който предхождаше болестта му в Гаронд. Споменът за това събитие го доведе до състояние на тиха ярост. Той не би могъл, не би трябвало да се разболява тук. Каква отплата щеше да бъде това за непретенциозното, неподозиращо нищо гостоприемство, което му бе оказано! Като постави компрес от мокра кърпа на врата си, той отчаяно се помоли този ненавременен пристъп да премине.

Най-после кръвоизливът намаля и спря. Стивън се изправи, вдиша внимателно и след това издиша с облекчение, че не последва нов прилив на кръв. Почисти мивката и изми влажната си уста с кърпата. Движенията му бяха невероятно бавни и като че ли бяха извършвани от друго лице. Посърнало и с пепеляв цвят лице го гледаше от огледалото. Забеляза, че настъпва слабо влошаване на състоянието му, че го избива онзи зеленикав цвят, с който старите испански художници обичаха да изобразяват своите мъртъвци. Той се изми старателно. Чувстваше главата си празна и олекнала, а краката си натежали, сякаш налети с олово. Умът му все още беше ясен и в него надделяваше необходимостта да се върне в стаята си. Само да би могъл да стигне до нея, да се заключи и да си легне в леглото — би могъл да откаже вечерята под някакъв предлог — тогава никой нямаше да разбере за това отвратително кръвотечение. Сутринта щеше да е възстановен. Като се стегна максимално, той се опита да се върне обратно. Съзнанието за собствената му слабост, докато с бавни крачки се тътреше по антрето, беше толкова непоносимо, че предизвика слаба гримаса върху пребледнелите му устни. Изглеждаше, че ще може да го стори. Но когато почти беше стигнал целта и протягаше ръка към дръжката на вратата, всичко се разлюля, завъртя се в един кръг и накрая изчезна, като го потопи в черна мъгла.

Когато дойде на себе си, разбра, че се намира в леглото си. Постепенно, след като очите му възстановиха способността си да виждат, пред него се очерта ликът на Джени Бейнс и на един стар човек в раирана риза, с тиранти и нагръдник на шията.

— Той идва на себе си — чу се полушепнешком традиционната реплика в такива случаи, която обезпокои Стивън.

„О, господи — мислеше си той, — какъв глупак излязох, какво непоносимо бреме стоварих на плещите на тази жена!“ — и погледът му се насочи към Джени в знак на извинение.

— Почувствах се твърде замаян. Мислех си, че ще загубя съзнание.

— Струва ми се, че точно това е станало, сър — рече тя и трепетът в гласа й издаде облекчение от неговото възстановяване. — Ако не беше господин Тапли до мен, не знам как щях да ви сложа в леглото.

— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности — промълви той. — Утре ще бъда на крак.

— Ще си поговорим за това, сър — отвърна Джени с предупредително кимване на глава. — Ясно е, че имате много лоша треска. Чудя се дали не трябва да повикаме лекар.

— Не, не. Ще се оправя напълно.

— Какво мислите вие, капитан Тапли?

— Мисля, че ние, двамата, ще се справим с него. Цветът му се възвръща. Имали ли сте преди такива пристъпи, млади момко?

— Не, всъщност не — излъга Стивън. — Напоследък се преуморих. Това е всичко.

— Сега една малка почивка няма да ти навреди. И нещо в стомаха, за да не е празен.

— Да, наистина — съгласи се Джени. — Не бива да ви предлагам вашия котлет сега, сър. За щастие не съм го сложила на огъня. Но просто трябва ми кажете какво ви се яде.

— Имате ли малко мляко? Студено по възможност?

— Да, сър! И ще би сваря телешки бульон, веднага.

Двамата излязоха от стаята. Но след три минути Джени се върна с малък японски поднос, на който имаше една чаша и каничка с цветенца, покрита с бродирана със стъклени мъниста покривка. Като остави подноса до леглото, тя му наля една чаша с мляко и го наблюдаваше, докато той бавно пиеше. След това излезе с чашата, върна се с нея, вече измита и изсушена, и я постави на подноса до него.

— Да оставя ли светлината?

— Не, загаси я, моля те — рече той и добави, без да си вярва: — Мисля, че заспивам.

— Разбира се, вие ще се оправите.

— Съвсем сигурно.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, Джени.

Светлината беше загасена, стаята потъна в тъмнина, но той все още чувстваше присъствието на Джени. Тя промълви забързано и с уважение:

— Вие не трябва да се безпокоите, господин Дезмънд. Не мислете за това нито за минута. Вие бяхте много добър с мен на улица „Клинкър“. Никога няма да го забравя. Аз се радвам, че имам случай да ви се отблагодаря.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Той лежеше в странната малка стая и дишаше затруднено и неравно. Опита се да стегне тялото си в отчаяно усилие да потисне страха си. Две малки сълзи се отрониха от затворените му ресници и се търкулнаха надолу по лицето му.