Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (34)

Девета глава

На следващия ден, малко след десет часа, Стивън стигна до болницата „Сан Мигел“ разположена на тиха малка уличка, която имаше изглед към Гуадалмедина. Там група жени, коленичили на каменистия речен бряг, чукаха лен. Техният смях достигна до него, когато нервно натисна звънеца и зачака. Една сестра в синя роба и вимпел на свети Винсент де Пол се появи на решетката и след като Стивън си каза името, го въведе в просторен вътрешен двор. Там го помоли да почака.

Той седна на ниска каменна пейка и огледа наоколо. В центъра се намираше статуя на Дон Мигел де Монтанес, андалуски благородник, който беше обърнал гръб на фриволностите на света и беше посветил живота и богатството си на изграждането на болницата. В основата на фронтона имаше изтрита от времето плоча, върху която беше изписано желанието на основателя да се полагат грижи за болните и да се осигури християнско погребение на бедните и на екзекутираните престъпници. Под статуята се намираше внушителен сводест проход с колонки от нащърбен безцветен мрамор, който служеше за вход на болничната сграда. В дясната част на двора се издигаше църковна обител, откъдето долитаха далечните молитви на монахините. В лявата част беше построен малък бароков параклис. През отворените, обковани с гвоздеи порти от кедрово дърво, над които се извисяваше герба, се виждаше висок олтар, покрит с цветни мозайки и позлатена украса от преплетени пищни фигури.

При друга обстановка Стивън би се насладил дълбоко на красотата и трогателната изящност на това архитектурно съвършенство. Но сега средновековната тържественост само увеличаваше нервното му напрежение. Защо го накараха да чака толкова дълго? Неговото безпокойство нарастваше с всяка измината минута.

Най-сетне се чуха бързи стъпки, толкова внезапно, че той се стресна. От една странична врата се появи д-р Кабра, гологлав, облечен в къс бял халат. Той застана пред Стивън, ръкува се и седна на каменната пейка.

— Ето ви и вас. Извинете ме, че ви оставих да чакате. Не можем да разговаряме тук, но мястото е по-прохладно от моя кабинет, а добрите сестри ще ни простят.

Той замълча и със съчувствен поглед постави ръката си върху рамото на Стивън. Този жест изпълни сърцето на Стивън с лошо предчувствие. „Новината е лоша, може би най-лошата, мислеше си той.“

Кабра каза:

— Искам да ви разкажа какво точно беше направено за вашия приятел. Когато го доведох в болницата, веднага отворих крака и направих дренаж. След това го оросявахме непрекъснато с разтвора на Карел. В същото време използвахме всички средства, които имахме на разположение, за да предотвратим отравянето на кръвта. Но всичко беше безуспешно.

Стивън почувства, че гърлото му се свива.

— Тогава обмислих дали да не се предприеме радикално решение. Ампутация. Както бях ви предупредил, неговото състояние беше крайно лошо, а кръвообращението му толкова нередовно, че се опасявах операцията да не предизвика внезапен колапс. Но без нея той не би могъл да оцелее.

Последва тишина, нарушавана само от далечния приглушен хор на монахините. Кабра гледаше право напред, мръщеше се, когато с труд намираше думите. Стивън силно прехапа устни, обхванат вече не от лоши предчувствия, а от ужасна увереност.

— Трябваше да взема решение. Реших да ампутирам. Уверявам ви — сложи ръката на сърцето си Кабра, — положените грижи за него бяха като за роден брат. Операцията премина добре. Обаче… Състоянието на шок се появи късно вечерта. Видях, че всичко, което бяхме направили, не беше помогнало. Ако беше в човешките възможности да се свържа с вас през този час, щях да го направя. — Той отново спря. — Краят дойде малко след това, в единадесет часа предната нощ.

Стивън беше разбрал още преди д-р Кабра да му каже, но докато това предчувствие не се потвърди, съзнанието му не можеше да го приеме. Толкова бързо, така неочаквано го бе връхлетяла самотната безлична смърт на Джером Пейра!

Докато Стивън седеше безмълвен, Кабра промълви:

— Ако мога да помогна по някакъв начин при оформянето на формалностите по…

Стивън излезе от летаргията си.

— Той тук ли е?

— Не. В моргата. Съгласно нашия устав ние имаме право да организираме скромно погребение — повдигна рамене Кабра в състрадателен и деликатен жест. — При определени обстоятелства… Вие не възразявате, нали?

— Съвсем не. Пейра няма да бъде първият художник, който е умрял, без да има пари за ковчег — каза Стивън и се изправи. — Моля да ме извините. Вие бяхте толкова добър. Кога ще мога да отида в моргата?

Кабра погледна часовника си.

— Сега е затворена. Чак следобед. Най-добре е да отидете към седем часа. Елате първо в моя дом. Има някои документи, които трябва да подпиша.

— Благодаря ви. Когато дойда, ще ми кажете какво ви дължа. Мога да ви уверя, че ще ви бъде платено.

— Не ми дължите нищо. Някой ден може би ще ми нарисувате картина. За мен тя ще бъде спомен от една среща, която ми донесе едновременно удоволствие и смърт.

После, докато изпращаше Стивън до изхода, той попита с любопитство в гласа:

— Кажете ми само едно нещо. Вие ми бяхте споменали, че покойният е бил самотен, без съпруга. Защо тогава през цялото време на треската той споменаваше непрекъснато името Тереза?

— Това е личност, която той обожаваше.

— Някаква сърдечна история?

— По-скоро на духа.

— А, значи тя е умряла преди него.

— Да! — възкликна Стивън с внезапен изблик на сарказъм. — Преди четиристотин години!

После излезе и тръгна напосоки с наведена глава. Паважът се люлееше пред очите му. Покрай брега на реката той тръгна под цъфтящите дървета джакаранда, сред редици от тамарикси^[1], закачени като чадърчета. В далечината свиреше оркестър. На завоя на пътя се оказа съвсем близо до морето и тръгна към вълнолома. Не можеше да си поеме дъх и нуждата от свеж въздух го доведе чак до един продълговат камък, издаден напред над синята вода. Обзе го чувство на безкрайна и отчайваща самота.

Въпреки че беше свикнал с чувството на потиснатост, рядко беше изпадал в толкова дълбоко отчаяние. А сега, преди да отиде войник, той трябваше да изостави своята работа — загуба много по-неприемлива, отколкото изпитанията на бойното поле. Страхуваше ли се? Въпросът беше толкова неуместен! Той отдавна беше престанал да оценява своя живот чрез физическото оцеляване. Можеше ли презрителното отношение на Хюбърт да има някакво значение за него? Може би. И все пак не го беше грижа нито за Хюбърт и неговата фамилия, нито за мнението на когото и да било относно неговото поведение и неговия характер. Единственото нещо, което имаше значение, беше този творчески инстинкт, който гореше в него. Неговата страст да рисува — тя беше истинската причина за собственото му съществувание, нужда, по-неотложна, отколкото глада или жаждата, един неопределен вътрешен импулс, твърде силен, за да може да му устои.

Той седеше на края на вълнолома, до фара, за да си почине. От вътрешната страна на вълнолома едно момче ловеше риба. Докато го гледаше, ръката на Стивън потърси инстинктивно албума, до който не се беше докосвал от много дни. Не го носеше. Но желанието му да работи все повече нарастваше, подтикнато както от неговата тъга и самота, така и от периода на безплодност, който напоследък изживя. Завладян от този прилив на неочаквана енергия, той си помисли: „Трябва да рисувам, трябва, иначе ще полудея!“.

Дълго остана неподвижен. Беше бледен и изгаряше от желание да се посвети на призванието си, което за него беше по-силно и по-важно от всякакви други императиви в света. Чрез този внезапен порив той преживяваше момент на просветление. От мекия влажен въздух се чу скърцането на гребла и мъжки гласове, които пееха. Рибарската флотилия, все още незасегната от войната, беше започнала да напуска пристанището на път към местата за нощен риболов. Отвъд вълнолома рибарите прибраха веслата и опънаха триъгълни платна. Те отплаваха все по-навътре в морето, лодките се потапяха и издигаха в спокойните морски води, рееха се между морето и небето и изчезнаха подобно ято лястовици в спокойната далечина. Откъм сушата слънцето огряваше билото на планината Сиера, придавайки на облаците ярки пламтящи очертания, хвърляше виолетови сенки върху по-ниските хълмове и ги правеше да изглеждат забулени и безкрайни. Под терасираните лозя се виждаха ясните очертания на покривите, минаретата и кулите. Минутите течаха. Сега залезът беше като пламък, кацнал на челото на града. Красотата на гледката успокои болката в сърцето на Стивън и укрепи целта, която се зараждаше в него. Когато оттенъците на сивото се спуснаха като саван върху кубето на катедралата, близо до която беше моргата с тялото на Пейра, той се изправи решително и тръгна към града.

Когато мина покрай вратите на пристанището, някой го поздрави. Стивън се обърна и видя Холис с папка под мишница да бърза към него откъм страната на доковете.

— Дезмънд, мисля, че те познах. Радвам се да те видя — каза той с усмивка и си пое дъх. — Имам добри новини за теб. Товарният кораб „Мурика“ на компанията „Стар Лайн“ е приключил с необходимите формалности и ще отплава от Малага за Ливърпул във вторник следващата седмица. Генералният консул успя да осигури място за теб на борда.

Той замълча.

Стивън не каза нищо.

— И не само това. Разрешиха ми да се върна у дома и да се присъединя към „представлението“. Сигурно ще бъда и аз на старото корито.

Въпреки видимо безгрижния му и твърде ленив характер Холис беше искрено доволен и изпълнен с ентусиазъм.

— Корабът не разполага с пътнически каюти. Ние вероятно ще бъдем в моряшкия кубрик в носовата част, така че си осигури одеяло, ако можеш, а аз ще взема няколко консерви с говеждо месо. Не вярвам „Мурика“ да има охранителен ескорт. А противниковите подводници са в Средиземно море и може да имаме доста забавни минути.

Последва нова пауза, след което Стивън каза:

— Съжалявам, но няма да се върна в Англия. Ще остана тук.

Настана тишина. Изразът на Холис последователно се промени от втрещена изненада и невяра до студено презрение.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще рисувам.

Холис се обърна и се скри в падащия здрач.