Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Следващата сутрин слънцето се появи рано на ослепителното небе и лъчите му се промушиха през една дупка в зеблото, което служеше за прозорец на колибата. Слънчевият лъч събуди Стивън, който беше дълбоко заспал. Известно време дори не помръдна, след това стана и крайно потиснат и отчаян излезе от колибата. Старата жена беше на двора, при пещта с формата на купол и дъвчеше плоско парче царевичен хляб. Когато той се приближи, тя отчупи друго парче и без да обръща глава, му го подаде, все още димящо и влажно. Докато той ядеше изправен, тя стоеше неподвижна и безмълвна, а слепите й очи се обърнаха нагоре в орбитите си. Все едно че не беше тук, макар че с всяко друго сетиво тя чувстваше дълбочината на неговото безпокойство. Изведнъж тя каза:

— Вие мислите за другия човек.

— Да!

— Отдавна ли го познавате?

— Не от много отдавна, но достатъчно добре, за да го наричам свой приятел.

— Той ми изглеждаше образован човек, говореше за много неща, но всъщност е глупав.

— Той е говорил така, защото е болен.

— О, той е болен. В това няма никакво съмнение. Срещала съм се с болни и преди.

— Безпокоя се много за него.

— Ще отмине. Всичко отминава.

Гласът й беше пропит от дълбок фатализъм. След това тя се дръпна настрана и рече:

— Работата е най-доброто лекарство за тъгата. Ще имам нужда от съчки за пещта. Обикновено ги нося от сечището над долината.

Стивън тръгна към обора. Магарето стоеше на четирите си крака здраво и читаво. Той установи, че добичето се е възстановило и го впрегна в каручката. След това откачи едно ръждясало мачете от куката зад яслата и тръгна към сечището.

То представляваше стара гора от кестени, която беше отдавна изсечена и сега дънерите стърчаха обрасли от нови филизи и храсти. Магарето започна да хрупка листата на филизите, а Стивън свали ризата си и се хвана на работа. Мачетето беше старо и изхабено. Беше му непривично да го размахва, но с отчаяно усърдие и усилие той продължаваше да сече жилавите пръчки, като се опитваше да потисне отчаянието, което напираше в него. Докато се трудеше и потеше, той непрекъснато мислеше за Пейра, превърнал се сам в мъченик чрез серия от покъртителни глупости, които трудно биха могли да бъдат осмислени. Той потръпна при спомена за неговото безумно дарителство, за ненужното предлагане на ботушите, последвано от перверзната му решителност да облекчи наранената си пета, тръгвайки бос в иберийския прахоляк. Сякаш по волята на някаква мания рицарят от Ла Манча се беше превъплътил в Джером и беше предприел една от най-прискърбните си злополуки.

Когато Стивън с усилие откъсна мислите си от злощастния Пейра, те се насочиха неизбежно към войната.

Помисли си, че точно в този момент хора убиваха или биваха убивани. И той самият трябваше да се присъедини към тази касапница, чийто единствен резултат щеше да бъде ужасният хаос на страданието, омразата и отмъщението. Още веднъж си спомни предупрежденията и презрителните подигравки на чичо му Хюбърт. Той трябваше да се върне бързо дори само за да оправдае себе си и да докаже, че не е страхливец.

Работи през целия ден. Превозваше един след друг товарите дърва и ги складираше зад обора. Донесе общо девет товара дърва. Когато мина по ръба на кариерата с последния товар, Луиза стоеше на прага със скръстени ръце.

— Последният товар се оказа най-тежък.

— Как разбра?

— По скърцането на оста на каручката и по дишането на магарето.

Напрегнатият израз на лицето й не се промени.

— Вечерята ви е готова. Ако желаете, тази вечер може да седнете на моята маса.

Той закара магарето в обора, изми се в кофата от кладенеца и влезе в къщата. Като всяка селска колиба тя имаше само една стая и беше обзаведена оскъдно. Масата и столовете бяха груба изработка от кестен. Печката за дървени въглища стоеше в единия ъгъл, а някаква стара медена маша висеше на стената зад нея. Легло с бронзови топки, наполовина закрито от завеса, заемаше другата половина от стаята под цветна литография на Мадоната от Баталос. Някаква намръщена рогозка, много износена и проскубана, покриваше част от глинения под.

Жената с жест го покани да седне, отряза едно парче от царевичния хляб, а от едно гърне, което беше на печката, му сипа препълнена чиния с фасул, подправен с бахар. После взе стол и седна срещу него. Стояха в тишината. Стивън каза:

— Защо не ядете?

— На вас вкусно ли ви е? — запита жената на свой ред, като отклони въпроса му с движение на раменете. — Има още. Съжалявам, но нямам вино.

Фасулът беше с много мазнина и миришеше на чесън, но той беше гладен и дори само топлината на храната го накара да се почувства по-малко уморен.

— Вие работихте добре днес, макар и да не сте свикнали с тази работа. Няма да имам нужда от повече дърва за зимата.

— Става ли студено тук през зимата?

Тя кимна утвърдително.

— Снегът навява откъм планината Сиера. Често преспите са много дълбоки.

— Не се ли чувствате самотна в такова време?

— Свикнала съм — отговори тя с пълно безразличие. — Сама съм вече пет години, след смъртта на моя съпруг.

— Винаги ли сте живяла тук?

— Не, човече! Аз съм от град Херес. Там се омъжих в църквата „Сан Дионисио“. Моят съпруг работеше в къща „Гонзалес“ като бъчвар. Правеше обръчи за бъчви.

— Трябва да е била добра професия.

— Да, но не можехме да преживяваме с нея. Ако беше стоял по-далеч от това, което беше в бъчвите, щеше да бъде по-добре. Но той обичаше виното и беше уволнен за пиянство. След това очите ми се разболяха от тревата „еспарто“. В Андалусия това е нещо обичайно. Миглите ми опадаха и аз ослепях. За известно време си помагах с продажба на билети за лотария. Това е работа, която дават на слепите. Но се разболях и като моя съпруг останах без работа.

— Значи вие познавате бедността?

— По-лошо е унижението. В Херес има странен обичай, установен от богатите. Когато някой остане без средства, му дават синя униформа и го изпращат на улицата да проси милостиня за общия фонд. По този начин този човек официално се превръща в отрепка, в просяк и получава малка част от това, което събира.

— Това е унизително.

— Истина е, човече. Бях лежала безсънни нощи гладна, мечтаеща за малко парче земя, където бихме могли да отглеждаме нещо за себе си. В момент на отчаяние купих с две песети, които бях спечелила, една десета от един лотариен билет. От цялото си сърце и душа се помолих на Сан Дионисио този номер да спечели.

— И спечелихте ли?

— Не. Но месец след като нашият единствен син, момче на четиринайсет години, беше убит от влака, получихме компенсация. Богатите хора, които раздаваха униформите, решиха злополуката да бъде заплатена. И с тези пари ние се сдобихме с това малко място. Нарекохме го „Ферма Фелипе“ на името на нашия син.

— Мястото е добро — каза Стивън — искаше му се да я похвали.

— Беше добро. Сега се превърна в пущинак. Как мога да го поддържам сама! Ако имах някаква помощ… Но с подобно желание приличам на дете, което иска луната.

Те замълчаха. Той изпи чашата си с вода, след което тя стана, отиде в ъгъла до вратата и му я напълни отново.

— Отдавна ли сте в Испания?

— Отскоро.

— А дълго ли ще останете?

— Не, когато моят приятел се вдигне на крака, трябва да отпътуваме.

— Ах, вашият приятел! Ясно е, че сте му предан. Заминавате за Малага утре, нали?

— Да!

— Ще се върнете ли вечерта?

— Ако разрешите. Нямам друго място. Ще работя за вас, вместо да ви плащам.

Тя не отговори и въпреки че нейното тъжно широко лице остана непроницаемо, той разбра, че каза нещо нередно и се поправи бързо:

— Имах предвид не за пари, а в знак на благодарност.

— Така може. Когато някой е толкова беден като мен, значението на думата пари губи смисъл.

Внезапна мисъл мина през главата му.

— Магарето и каручката, които сега са във вашия обор, биха ви послужили. Що се отнася до нас, ние повече не се нуждаем от тях. Ще ги приемете ли като израз на нашата благодарност?

Тя не отговори. Но зад нейната застинала външност той долови, че тя остана дълбоко трогната. Нейните пълни, стиснати устни, които изглеждаха сякаш изрязани от тъмно дърво, се разтрепериха леко и тя си пое дълбоко дъх. След това неочаквано, без да каже дума, се наведе и с показалеца на едната ръка леко опипа контурите на лицето му. Това стана за миг и когато свърши, тя не даде никакво обяснение, нито се извини. После се изправи, събра празните съдове и каза:

— Утре ви чака път и трябва да поспите добре. Така по-леко ще издържите на всичко, което ще ви предложи денят.