Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (16)

Пета глава

На следващата сутрин Стивън прибра вещите си в раницата, зави картините си в един вързоп и като нарами багажа си, напусна пеша Нетиер. Целта му беше да стигне Фужер, отстоящ на трийсет километра и разположен на националната автострада. Към пет часа следобед в знойната жега и с кросово темпо той стигна до града, построен от двете страни на хълма, разделен от главния път за Париж. Тук намери евтин ресторант, където вероятно отсядаха шофьорите на товарни коли. Келнерът, към когото се обърна за помощ, беше сигурен, че има вероятност за транзитно пътуване. И наистина, преди девет часа, един камион с ремарке от компанията „Атлантик“ спря и двама мъже в работни комбинезони влязоха в бара. Няколко минути по-късно келнерът се поклони, Стивън и шофьорите се запознаха и след кратки обяснения и дружелюбно стискане на ръце всичко беше уредено. Вещите на Стивън бяха поставени под седалката и всички седнаха в кабината.

Нощта беше топла и тиха. Преминаха през спящи села и безлюдни улици на градове, където блещукаха само по няколко лампи — Вир, Аржентан, Дрю. Горещият въздух свистеше покрай тях, паветата боботеха, а луната потъна зад мъгливите тополи. Най-сетне, когато пукна зората, бледа и разпръскваща първите си лъчи, те прекосиха Сена в Нюли, влязоха в Париж през вратата Мело и поеха за Лесхал. Там Стивън благодари на двамата си нови приятели и ги остави.

Градът, все още неразбуден напълно, имаше сив и измъчен вид. Стивън премина през моста Понт Ньоф и вдъхна дълбоко влажния въздух. Намираше се отново в Париж. След Нетиер се почувства по-силен и преди всичко твърдо решен да демонстрира своя талант пред света.

Когато Хълмът на плача на улица „Мадригал“ отвори дюкяните си, той вече чакаше отвън. Сетне влезе в един от тях и заложи часовника си с верижка — подарък от енорийския свещеник за неговия 21 рожден ден. Получи за него сто и осемдесет франка. След дълго търсене и пазарене си осигури място за нощуване в една странична уличка, недалеч от площад „Свети Северин“, район, многократно използван от художниците в крайни случаи. Това беше беден квартал. Стаята се оказа почти гола и ужасно мръсна, но бе на най-горния етаж, бе добре осветена и евтина — само десет франка седмично. Той се зае незабавно за работа и като взе на заем четка и кофа, почисти жилището си. Изми дори и стените, така че да внушават доверие, макар че някои от големите петна още личаха.

Минаваше вече два часа, но без да мисли за обяд, той избра четири от картините си и забърза с тях към магазина на Наполеон Кампо. Продавачът на бои седеше на обичайното си място, близо до касата. Той носеше синьо палто на летец и жълто плетено кепе; късите му крака се люлееха, напуканите му уши стърчаха, червендалестите му бузи бяха необръснати, а ръцете му — кръстосани на корема. Той поздрави Стивън приятелски, сякаш го беше видял само преди един ден.

— Привет, господин абат. Какво мога да направя за вас?

— Преди всичко нека да уредим всичко, което ви дължа.

— Добре, вие сте честен човек.

Той взе петдесетте франка, които Стивън му даде, и ги пусна в стара кожена кесия.

— А сега, господин Кампо, искам едно специално, голямо платно. Двеста сантиметра на осемдесет.

— Хм! Предстои ви такава голяма работа? И сте в състояние да платите?

— Не в пари, господин Кампо, а с това.

— Вие луд ли сте, абате? Боже мой, мазето ми е претъпкано с картини. Боклуци, които не са достойни дори за боклукчийските кофи, а аз ги вземам заради мекото си сърце.

— Не са съвсем боклуци, Кампо. Вие сте вземали картини на Писаро, на Бодин и Дега.

— Вие Дега ли сте, мой млади абате?

— Един ден, може би!

— Боже мой, отново се повтаря същата история. И така: вашето специално голямо платно ще виси в някой салон и възторжени тълпи ще се трупат пред него. Иска ви се да се сдобиете със слава и състояние само за едно денонощие. Хм!

— Тогава вземете тези двайсет франка и тези две картини за покриване на разликата.

Сините очи на Кампо се взряха в бледото сериозно лице пред него. Толкова много неща бяха преминали през неговия магазин през тези трийсет години и всички те се бяха съхранили в неговите спомени. Той беше флегматичен човек, не особено подвижен, а възрастта още повече го приковаваше на едно място. Но от време на време, макар и рядко, го трогваше нещо в маниера и външния вид на някой нуждаещ се начинаещ художник, както сега го впечатлиха чертите на този малък англичанин и неговото силно излъчване. Той се колебаеше. Премести стола си и започна да рови из рафтовете си. Когато платното, което Стивън искаше — един прекрасен лен, беше изправено пред касата, настъпи пауза.

— Двайсет франка казахте вие.

— Да, господин Кампо — и Стивън отброи монетите.

Наполеон Кампо кимна и обърса носа си с ръкава на синьото си пилотско палто.

— А сега, естествено, вие ще гладувате.

— О, не съвсем. Сега, когато имам това платно, нищо друго не ме интересува.

Отново настъпи мълчание. Изведнъж Кампо върна назад монетите пред касата.

— Пуснете това във вашата касичка за волни пожертвования, абате и ми дайте вашите проклети цапаници.

Изненадан, Стивън му подаде картините си. Без дори да ги удостои с поглед, Наполеон ги напъха под тезгяха.

— Но не искате ли поне да ги погледнете? Те са най-доброто, което съм направил.

— Аз не съм съдия на картините, а на хората — отвърна мъдро Кампо. — Приятен ден, господине. Дано имате късмет.

Стивън се върна с платното в своята стая в три часа, остави го и без да се мае, се отправи към работилницата за велосипеди на улица „Бивър“. Дотук нещата се развиваха добре, но колкото повече приближаваше сградата на Бартело, толкова повече се чувстваше нервен и несигурен в себе си, изпълнен с тревожно очакване, което караше сърцето му да бие бързо. През изминалите месеци той често си мислеше за Еми. Споменът за техния кратък разговор в сумрака на тъмния коридор го навестяваше от време на време без предупреждение, със странна непоследователност.

Той я намери в двора зад работилницата, наведена над никелиран, усилен вариант на велосипед с червен и златен емайл. Нещо стопли душата му, когато я видя отново. Тя го погледна, щом той се появи, прие неговите поздрави без изненада и след това продължи да гресира лагерите. Пулсът му беше все така абсурдно неравен. От няколкото съвместни пътувания с велосипеди той знаеше как добре може да потиска всякакви следи от вълнение.

— Много хубаво колело — рече Стивън след малко.

— Мое е! Ще го карам скоро — отвърна тя, изправи се и отхвърли назад кичур коса. — Значи пак си се върнал в Париж.

— От тази сутрин.

— Искаш ли да наемеш колело?

— Имам много по-важни неща в момента — поклати глава той.

Настъпи пауза. Тя винаги изпитваше леко любопитство към него и сега, както беше се надявал, интересът й нарасна.

— Какво искаш?

— Чувала ли си за наградата „Люксембург“, Еми? Това е открит конкурс за всички художници, които никога не са излагали картини в Салона. Иска ми се да участвам в него.

След като тя се обърна настрана безразлично, той добави:

— Затова наминах насам. Искам да ми позираш.

— Имаш предвид — тя го изгледа съсредоточено и изразът й се промени — да ми направиш портрет?

— Точно така — отговори той просто. — Никой никога не те е рисувал, нали?

— Не. Макар че преди много време трябва да съм си мислела за това — саркастично го погледна тя.

— Добре! Сега е твоят шанс. Това може да ти донесе нещо добро. Поне ще можеш със сигурност да се познаеш, когато те нарисувам.

Той можа да види, че суетата й беше поласкана, но тя се колебаеше, като го гледаше от горе до долу, като че ли изчисляваше неговите способности.

— Ти можеш да рисуваш, нали? Имам предвид, че можеш да нарисуваш портрет с голяма прилика?

— Можеш да разчиташ на мен. Ще вложа цялото си умение в това.

— Сигурно правиш това заради себе си — рече тя и една мисъл я осени. — Имай предвид, че следващия месец се каня да пътувам.

— Имаме достатъчно време. Ако идваш всеки ден в продължение на три седмици, ще мога да работя по детайлите, след като си заминеш.

Наблюдаваше я как обмисля мълчаливо.

— Добре — каза най-сетне тя. — Не възразявам, не виждам какво губя от това.

Той потисна напиращото възклицание на удовлетворение и облекчение — не само че му се искаше да я рисува от самото начало, но тя би била превъзходен модел за темата, която през тези няколко часа го беше завладяла. Той бързо й даде своя нов адрес, помоли я да дойде в десет часа сутринта, да облече черния си пуловер и плисираната си пола и още преди Еми да може да промени решението си, излезе.

Като бродеше обратно по булеварда, Стивън усети възбуда от това, което беше постигнал през този ден. После изведнъж се сети, че не беше ял откакто бе разделил един сандвич с шофьора на камиона предишната вечер. Гладът сякаш го подкоси. Той се вмъкна в едно магазинче за хранителни стоки, купи си една дълга франзела и кренвирши. Не можеше да остане на едно място. Когато преминаваше през здрачаващите се улици и пресече Градината на дърветата, той отхапа от хруптящия хляб и от кренвирша, шпикован с бели парченца сланина. Колко беше вкусно! Почувства се щастлив, свободен и странно възвишен.