Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (3)

Трета глава

Бъртръм тръгна бавно нагоре по стълбите. Дълбокото му чувство на облекчение не намали ни най-малко нито обзелото го безпокойство, нито пулсиращия трепет в сърцето му.

Пред стаята на жена си се поколеба за миг, наклони глава и се ослуша. След това почука внимателно, изпъна се инстинктивно и влезе.

Това беше голям апартамент, намираше се на мястото на бившата дневна на втория етаж — най-хубавата стая в къщата. Без съмнение старият Дезмънд я беше определил за тази цел заради фините й пропорции и източен изглед, който, освен че приемаше утринното слънце, откриваше широка панорама към морето. Когато беше превърната в спалня на жена му, някои неща от оригиналната мебелировка бяха запазени — островърхите столове и канапенцето в стил „Чипъндейл“, един широк полукръг от гипсово огледало над белия мраморен перваз, червеният брюкселски килим.

Затулена зад подвижен скрин, Джулия Дезмънд лежеше с книга в леглото под сатенена завивка. Тя беше добре оформена и запазена жена на четирийсет и пет години с леко отпуснат вид, със закръглени гладки черти и плътна кестенява коса, която се беше разпиляла като облак върху възглавницата.

Джулия отбеляза с нокът мястото в книгата, където бяха изобразени знаците на Зодиака, и отправи въпросителен поглед към съпруга си изпод красивите си вежди. Очите й имаха забележително син цвят на незабравка, бяха почти детски, с бледи, леко отпуснати месести клепачи.

— И така, Стивън е вече у дома — каза Бъртръм.

— Да! Мисля, че скъпото ни момче изглежда добре.

Тя умееше само да противоречи на мъжа си с предвзета аристократическа интонация.

— Как е главоболието?

— По-добре съм, благодаря. Бях твърде дълго на слънце днес следобед. Това ранно пролетно слънце е много предателско. Току-що направих процедурите.

Той разбра от уреда, който се намираше върху нощното й шкафче, че само преди малко е правила вибрационни упражнения. На котлона имаше метален чайник, който изпускаше енергични кълба пара, показвайки, че след петнайсет минути екстрактът от трици ще бъде донесен и разбъркан, таблетките мая натрошени и погълнати, киселото мляко изядено. А не беше ли дошъл редът и на сушените водорасли? След това мехът с топла вода ще бъде отново напълнен, светлините — намалени, помадите за очи навлажнени и готови за през нощта. И отново, макар че той поставяше въпроса винаги с решителна християнска ясност, го жегна същата мисъл: защо изобщо се беше оженил за нея?

Запазеният й вид издаваше, че тя наистина е била някакво подобие на красавица и като единствена дъщеря на сър Хенри Марсдън от Хазелтън Парк е била уважавана в графското общество през онези дни и като „ловен трофей“ на сезона. Кой от тези, които я бяха виждали като млада, приличаща на лебед домакиня от Хазелтън Фет, като красавица от ловните балове в Чарминстърските казарми, с усмивка, все още предназначена да бъде център на вниманието, би могъл да си представи, че по-късно тя ще развие такива странности и ще се окаже толкова неизказано безполезна за него като съпруга.

Само в началото на техния брак, по време на няколко градински увеселения, тя се разхождаше грациозно по ливадата с голяма шапка и с гофриран слънчобран в ръка, след което с невъзмутима решителност отказваше да се интересува от дейността на епархията. Господ, казваше тя задушевно, не я е определил да носи супа на изпадналите в крайна нужда селяни, нито пък да си къса нервите с шиене на бебешки пелени за насърчаване на селската раждаемост. За радост жената на епископа я харесваше, но тя не искаше да се среща с жените на останалите духовници. Предпочиташе да прекарва дните като седи, навлечена с дрехи, до прозореца или в розовата градина, ангажирана с безкрайно бродиране върху цветна коприна, от която често вдигаше глава, за да гледа дълго в пространството, или да прави случайни забележки, които й идваха наум. Тя посещаваше два пъти месечно своя лекар в Лондон, тъй като отдавна беше изчерпала търпението на лекаря в графството. Децата й, които отглеждаше с лекомислена безгрижност, бяха за нея не повече от моментен епизод. Докато не й създаваха неудобства, беше склонна да им прощава всичко от разстояние. След като отчуждението й все повече нарастваше, тя се затвори в себе си и си създаде свой живот, който обаче изискваше тя да бъде заобиколена от непрестанни грижи, създаде си един малък свят на щастлива хипохондрия. И ако, о, боже, можеше да предвиди всичко това тогава, в онзи пропит с аромат на рози следобед преди двайсет години, когато едва не умря от целувката й в ароматични спазми! Тя не проявяваше никакъв по-сериозен интерес към него, освен когато задушевно дискутираше за цвета и здравината на табуретките си.

Може би зареденият пълнител — сувенир от Балаклава в бащиния хол — трябваше да го предупреди, но кой, уви, би могъл да предскаже. Баща й, който, докато не стана на седемдесет години, беше един обаятелен ексцентрик, пристрастен в свободното си време към механични изобретения — електрификация на имението си с верига от вятърни мелници, безобидна конструкция на скорострелна пушка, която не беше приета от Военното министерство, поставянето на крила на иконома на семейството и превръщането му ни повече, ни по-малко в машина от жива плът. Същият този човек щеше да предскаже, че на базата на това невъобразимо парче желязо би могло, според неговата старческа глупост, да се пристъпи незабавно към грандиозен проект за строителството на летателна машина, подобна на тази, с която е летял Блерио през Ламанша. И макар че само по себе си това вече беше истинска лудост, все пак чудноватият уред с фантастичен замисъл изглеждаше способен да се издигне вертикално от земята: на практика беше един хеликоптер. Сър Хенри беше наблъскал своя прекрасен парк с бараки и хангар, с чуждестранни работници, инженери и с един белгийски механик. Той харчеше пари без сметка — с две думи, разори се и умря като посмешище. Имението Хазелтън, което можеше сега да принадлежи на Джулия, беше превърнато в девическо училище, а големият хангар — във физкултурен салон. Бараките, някога място за прясно боядисани чудесии, се превърнаха в хранилища за кални хокейни стикове и различни номера обувки.

Не можеше да бъде, мислеше си Бъртръм с нова вълна песимизъм, че макар и частица от тази нестабилност на дядото се е предала на Стивън. Не, това не е възможно! Но момчето твърде много приличаше на него умствено и физически, беше на практика негово копие.

Безпокойството като облак хвърли сянка върху настроението му и той се изкуши въпреки логиката на разума да разкрие пред жена си какво го тревожи, да потърси някаква утеха от нея.

— Скъпа моя — рече той, — докато Стивън е с нас, мисля, че трябва да направим усилие и да го избавим от самия него.

Джулия го погледна с изненада. Тя притежаваше в забележителна степен качеството да изопачава смисъла на това, което й беше казано.

— Безпокоя се за него. Той винаги е бил необикновено момче. А сега преминава през труден период.

— Трудно ли, Бъртръм? Нима не е излязъл още от пубертета?

— Да, разбира се! Но ти знаеш какво става с тези младежи. Те имат странни мисли в главите си през пролетта.

— Да не искаш да кажеш, че Стивън е влюбен?

— Не! Въпреки че ние знаем много добре колко е привързан към Клеър.

— Тогава какво имаш предвид, Бъртръм? Не вярвам да е болен. Ти самият каза само преди миг, че той се чувства отлично.

— Ти беше тази, която каза това — рече свещеникът и противно на волята си почувства, че започва да губи търпение. — Мисля, че той е далеч от това, да бъде добре. Но разбирам, че ти нямаш намерение да споделиш моето безпокойство.

— Ако пожелаеш да ми разкажеш, скъпи, няма да имам нищо против да те изслушам. Но не е ли достатъчно твоето безпокойство, защо трябва да безпокоиш и мен? Мисля, че изпълних своята част при отглеждането на децата ти. В това начинание, от първото до последното дете, аз изпитах малко радости. Освен това ти пое отговорността за тях. Никога не съм ти се бъркала. Защо да го правя сега?

— Истина е! — рече той и се опита да потисне гордостта си. — Джулия, нима ще ти бъде почти безразлично, ако Стивън си провали живота? В него има нещо под повърхността, което не разбирам. Какво наистина се върти в главата му? Кои са приятелите му? Не си ли спомняш, че когато Джефри го посети в Тринити миналата година, в неговите стаи той намери една много невзрачна личност. Вечният неудачник Джефри нарече този човек изпаднал художник… един уейлец.

Той спря, като я погледна почти умолително. Джулия, която не се готвеше да отговори, все пак запита меко:

— Какво имаш против уейлците, Бъртръм? Те имат прекрасни гласове. Дали този уейлец пее?

— Не — отговори Бъртръм и се изчерви. — Той през цялото време уговаряше Стивън да замине за Париж.

— Младите мъже са правили това и преди, Бъртръм.

— Смея да кажа, че не по тази очевидна причина, за която си мислиш.

— Тогава по каква причина, ако не да опита някоя французойка?

— Да рисува.

Най-сетне изказа опасенията си гласно. Направи го с усилие, но все пак с някакво чувство на облекчение и очакваше мълчаливо тя да заговори.

— Трябва да си призная, Бъртръм, че виждам малко вреда във всичко това. Помня, че когато бях в Интерлейкън с татко, аз нарисувах няколко прекрасни малки картини с водни бои на езерото. Преобладаваше синият цвят. Стивън винаги е обичал да рисува. Наистина ти беше този, който пръв му купи кутия с боички.

Той силно прехапа устни.

— Това не е детско хоби, Джулия. Знаеш ли, че в продължение на години, без да ни каже, той е пътувал от Оксфорд до Слейд, за да посещава вечерните курсове по изкуство?

— Слейд е учебно заведение с репутация. Стивън ще има много време да рисува между проповедите. И наистина рисуването успокоява нервите.

Той потисна импулса си да не извика. За момент пасторът остана с наведена глава, след това с тон на победител, но задъхвайки се, каза:

— Да се надяваме се, че си права, скъпа. Предполагам, че се безпокоя напразно. Без съмнение, той ще се стабилизира, когато се включи в ритъма на работата си в Лондон.

— Изобщо не се съмнявам в това. Знаеш ли, Бъртръм, аз реших вместо в Харогейт да отида в Чентълхем следващия месец. Казаха ми, че минералната вода там помагала на жлъчката. Когато господин Леополд взе за последен път проба от урината ми, оказа се, че имам голям недостиг на жлъчни соли.

Той побърза да й пожелае лека нощ с глух глас, преди да каже нещо по-лошо.

Като излезе от стаята, чу в коридора бавното тракане на машината на Керълин, която неуморно печаташе бележките за утрешната му литургия.