Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (23)

Дванадесета глава

Въпреки че стана рано, Стивън успя да види Еми чак в единайсет часа, когато тя се появи на стъпалата на фургона по чехли, в синьо-бял памучен халат. Тя седна на най-горното стъпало с чаша кафе в ръка.

Той тръгна към нея.

— Добро утро. Как се чувства твоята пациентка?

— О, много добре.

— Имаше ли лекар при нея?

— Естествено.

— Не е било нещо сериозно, надявам се?

— Казах ти, че е грип — отвърна Еми, като отпи от кафето.

— Не е ли твърде заразно? — каза той с подчертана загриженост. — Трябва да си внимателна.

— Аз мога да се грижа сама за себе си.

— Така ли? Говоря сериозно. В Лунел духа много силен вятър. И трябва да се чака дълго, докато дойде трамваят.

Тя го погледна през ръба на вдигнатата чаша и каза:

— Какво знаеш за Лунел?

— Вчера вечерта бях там.

Еми го изгледа подозрително, а после се разсмя.

— Не ме занасяй. Ти беше на театър.

— Напротив, ходих до Лунел.

— Защо?

— Мислех, че ще мога да ти купя шапка. За съжаление не можах да намеря магазин за шапки.

— Какво искаш да кажеш?

— По същата причина не можах да открия и сестрата на мадам Арманд.

— За какъв се мислиш, по дяволите, та си пъхаш носа в работите на хората? Да ходиш да ме шпионираш, ти, мръсен подлец!

— Поне не съм лъжец.

— Кого наричаш лъжец, ти бе?! Това, което ти казах, е истина. Ако реша, мога да те заведа на мястото. А къде си се пилял миналата нощ, не знам. Освен това — добави тя с апломб, — сестрата на мадам Арманд е вдовица и името й не е Арманд. А сега можеш да се измиташ оттук и да ме оставиш да закуся на спокойствие.

Сърцето на Стивън биеше като чук, когато й хвърли поглед, пълен с ярост и отчаяние. Чувстваше, че тя го лъже. Когато случаят изискваше, тя можеше да бъде хлъзгава като охлюв. Целият й жар беше подозрителен. Все пак беше възможно и да казва истината. Той искаше с цялата си душа да й вярва. Винаги беше готов да поеме вината върху себе си и сега се чудеше дали в ужасната болка на сърцето му не я осъждаше несправедливо. Обхвана го желание за помирение и това го накара да се почувства слаб.

— Толкова много исках миналата вечер да бъдем заедно — промълви той.

— Това не е извинение.

— Все пак нека да забравим за случилото се.

— Само ако се извиниш за това, което ми каза. Ще го направиш ли?

Той се колебаеше, хапейки нервно устни, и навел очи. Гордостта му забраняваше да приеме това унижение. Но слабостта му към нея го накара да се подчини.

— Да, ако желаеш. Съжалявам, ако съм те обидил.

Думите болезнено изскочиха от него и го накараха да изпита презрение към себе си.

Останалата част от деня Стивън прекара в борба със странното желание да я види отново. За него беше утешение фактът, че тя изобщо не беше напускала територията на цирка. Вечерта се прибра във фургона си веднага след представлението. Но той знаеше, че не бива да остави нещата да продължават така. По един или друг начин трябваше да се добере до истината.

На следващия ден, следобед, когато тя се отправи към площад „Пигал“, той я последва. Винаги беше презирал подобни отчаяни актове на ревност, но трудно можеше да се избави от тази унизителна роля. Не беше опитен в следенето и в старанието си да не бъде забелязан, загуби своя обект сред навалицата на „Пигал“. Все пак я беше видял да се качва на трамвая в посока към Морската градина и тъй като друг трамвай се готвеше да замине по същия маршрут, той се качи на него. След петнайсет минути пристигна на крайморската алея. Бързо се огледа наоколо, извървя цялата дължина на кея, обиколи казиното, но не я видя никъде. И тогава, докато стоеше раздвоен, изведнъж си спомни за странното изражение на Джо-Джо, когато му спомена за танците в „Негреско“. Макар че шансът да я открие беше малък, той пресече улицата, влезе в градините на музея „Масена“ и погледна през оцветените в злато перила към покритата тераса на хотела. Отстрани, под платнения навес, който се простираше от хола към малка платформа с наредени масички за чай, оркестърът, скрит сред палми, свиреше пасо добле и множество двойки танцуваха. Отначало си помисли, че тя не е там. След миг зад гъстата зеленина една нова двойка се появи на дансинга. Момичето се усмихваше и вървеше със заучена походка. После протегна ръце, когато партньорът й дойде по-близо и я хвана през кръста. И те затанцуваха — Честър и Еми!

Неподвижен, със странно безизразно лице Стивън ги гледаше, осъзнавайки колко грациозно и синхронно танцуваха те. Когато музиката спря, те останаха на дансинга и щом оркестърът засвири, затанцуваха отново. Толкова изящно беше тяхното изпълнение, че постепенно останалите двойки освободиха дансинга, за да им се наслаждават всички. Когато накрая се поклониха, бяха възнаградени с възторжени аплодисменти.

Стивън се разкъсваше от мъка. Тръгна бавно по централната алея на градината и седна на една пейка, от която можеше да наблюдава входа на хотела. Болката в сърцето му беше непоносима. Потръпна при мисълта, че тя го беше измамила. Как ли са се смеели с Честър, докато са измисляли тази мнима сестра и нейната фабрика! Мадам Арманд без съмнение беше техен партньор в този фарс и сигурно е пуснала пикантни клюки сред членовете на трупата. Джо-Джо също е бил в течение и вероятно от съжаление му беше загатнал за това оная вечер.

Все пак унижението, което изпитваше, беше нищо в сравнение с душевната болка, която го терзаеше. Въпреки всичко той все още я желаеше, все още имаше нужда от нея. И докато седеше със стисната глава между ръцете си, Стивън се опитваше да я оправдае, да си обясни мотивите за нейното поведение. Все пак тя само танцуваше с Хари, а това, естествено, не беше престъпление. Човек често чува за партньори, който освен към танца, не изпитват никакво влечение един към друг. Обединяващо звено за тях си остава чистата, насочена в личен план привързаност към изкуството.

Музиката продължи да свири до шест часа. След това площадката опустя. Той виждаше как музикантите прибират инструментите си. Беше сигурен, че Хари и Еми са в бара. Те се забавиха доста и той започна да се страхува, че са напуснали хотела през друг изход. Но най-сетне, когато здрачът се спусна и цветни светлини блеснаха по цялото протежение на морската градина, Честър и Еми се появиха и слязоха по стъпалата пред широката порта. Те преминаха толкова близо до него, че можеше да ги заговори, но той стисна устни и се извърна встрани. Когато Еми и Честър изминаха около петдесет метра, Стивън стана и автоматично ги последва.

Те не отидоха далеч. Малко след казиното свиха от главната алея, тръгнаха по странична уличка към Пазара на цветята в Стария град и влязоха в бирарията „Лутесия“. Вечеря за двама, мислеше си Стивън, подтикван от отчаян импулс да влезе и да седне на тяхната маса. Но нямаше сили за това, само закопча яката на палтото си и остана в сянката на входа отсреща.

Малко хора влязоха в бирарията — тя беше едно от тихите места, където човек можеше да разчита на пълно уединение. По едно време излезе един келнер, огледа се наоколо, сякаш очакваше посетители, след това влезе отново вътре. Една котка мина бавно по паважа. От входа, през покривите в края на улицата, Стивън можеше да види тъмната грамада на планините и светлините по високите места, които приличаха на звезди.

Остана да чака там до девет часа. Само крайната нужда да разбере истината му помогна да издържи на това мъчително и унизително бдение. А моментът наближаваше — цялото му тяло се разлюля, когато ги видя да стоят под осветения навес. Сигурно Честър се готвеше да се сбогува или пък да я изпрати до площад „Пигал“. Разговаряха с келнера, същия, който беше излязъл навън, и Хари каза нещо, което накара всички да се разсмеят. След това един файтон се приближи от редицата на площада. Кочияшът получи бакшиш и Еми и Честър се настаниха в него. Потеглиха бързо и Стивън се затича надолу към редицата, скочи в друг файтон и каза на кочияша да ги следва.

Те преминаха през обезлюдения Пазар на цветята по плетеница от стари улици и свиха към морския бряг. Стивън с огорчение разбра, че се насочват право към Вилфранш. За кратко време те пристигнаха в края на улица „Дьо Лила“. Стивън плати на своя файтонджия и слезе. По-надолу в спокойния квартал той видя другия файтон да спира. Двамата пътници слязоха и изчезнаха в двора. Сега освен него на улицата нямаше никой. Инстинктивно погледна часовника си. После тръгна бавно към хотел „Дьо Лила“ и насочи погледа си към балкона на апартамента на Честър. В една от стаите светеше. Той разпозна спалнята и можа да види две фигури да се движат зад жълтите завеси. Светлината остана включена още няколко минути, след което угасна.

Стивън не знаеше колко дълго остана там, гледайки към тъмния апартамент. Най-накрая се обърна и тръгна.