Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (18)

Седма глава

Върху тясна ивица общинска земя в покрайнините на градчето Ангър, под едно приказно небе, в края на октомври, по обед, циркът „Перо“, монтиран с блестящи червени платнища, вдигна своя пъстър купол.

Второстепенните номера вече се изпълняваха, лека музика идваше от секторите, определени за деца, конферансиетата бяха започнали да обявяват програмата пред малобройните зрители.

До един щанд в края на редицата от будки облечен в синя блуза, с барета и незатегната черна връзка, в костюм, скроен, за да показва на недоразвитите провинциални умове върховете на парижката артистичност, стоеше Стивън и вдишваше дълбоко селския въздух, напоен с пушек на дърва, с аромат на портокалови кори, с мирис на коне и свежи трици, прострелван от кучешки лай. Пред него беше изправен статив, който създаваше впечатлението, че принадлежи на един от най-големите майстори на Академията на изкуствата на Лондон и Париж. Стивън предлагаше портрети с точна прилика в профил или анфас, нарисувани с въглен — само срещу пет франка, с богати цветове — за седем франка, и с любезности и обслужване, каквито се полагат само на коронованите особи в Европа.

Чуваше се хриптенето на конете в конюшните, острото блеене на корнет^[1], рева на застаряла лъвица. С почти излекувана кашлица Стивън усети внезапен прилив на физическо блаженство. Той не съжаляваше за спонтанното хрумване, което го беше обзело преди три седмици, да се присъедини към цирка „Перо“. Казано с две думи — той беше почти щастлив.

— Елате, елате! Заповядайте, господине. Няма ли да убедите госпожицата да нарисувам красивото й лице? Недейте да скромничите. Поръчайте си една рисунка, която да оставите на внуците си.

Селска двойка, ръка за ръка, в празничните си дрехи, се суетеше пред него. Младата жена се изчерви, но прояви смелост и пристъпи напред. Тя не беше красива, но с няколко бързи щриха той нарисува портрет с приятна прилика върху къс фолио, което лежеше на статива, отрази прекрасната бродерия на яката й, очите му се спряха на китките й, и воден от опита, не забрави да нарисува брошката — очевидно семейно съкровище, което се предаваше по наследство.

Междувременно се беше събрала малка група, която коментираше одобрително завършения портрет и скоро работата му потръгна. За него това не беше повече от механичен процес, изпълняван, без да се замисля. Той очевидно се развличаше, като придаваше на някои от портретите си иронична индивидуалност или пък когато разработваше подробно някаква характерна черта: изпъкнало око, стърчащо ухо, едър като патладжан нос. И ако понякога, особено в събота вечер, клиентите му се случеха по-арогантни, той рисуваше със злост тяхна карикатура, която караше зяпачите да се подсмихват.

В шест часа, както винаги се случваше преди главното представление на цирка, тълпата понамаля и Стивън свали блузата и връзката си. След това се насочи през лабиринта от въжета и платна към малка ниша в съседната кабина. Тук, приведен над зачервен мангал, един съсухрен, дребен на ръст човек с разкошни гамаши и бричове от зацапано кадифе готвеше вечеря. Беше кривокрак, с остригана коса и подпухнало, с остри черти лице, с нос, който беше плосък и крив. Очите му бяха като стъклени топчета, без блясък, но искрите от мангала им придаваха известна топлина.

— Какво е менюто тази вечер, Джо-Джо?

— Както обикновено — вдигна очи Джо-Джо. — Но има и малко ангелски свински кренвирши, които взех на улица „Тусен“. Едно от двете неща, които са добри в този град.

— А другото?

— Разбира се, „контрьо-мон-брав“ по тукашна рецепта.

Кренвиршите, които цвърчаха в една плоска тенджерка, изглеждаха сочни и обещаващи. Джо-Джо, който на млади години бил жокей, а след това последователно консултант по конни надбягвания, коняр, събирач на тайни сведения за конни залагания, а най-накрая изхвърлен от стадиона за конни надбягвания „Лонгчампс“, беше изкусен готвач. Имаше връзки в цяла Франция. Никой не беше по-добър от него, когато трябваше да се преговаря на пазара или пък да се осигурят безстопанствени пилета от съседната ферма.

— Харесват ми тези два нощни павилиона — рече Стивън и направи място върху мангала за едно ламаринено джезве. — Ние сме свободни утре до три. Мисля да прескоча до реката.

— Лоара има хубаво течение — каза Джо-Джо с вид на човек, който знае много неща. — Има хубаво пясъчно дъно и много риба. Ще поставя през нощта въдица, ако имам възможност. Всъщност цялата тази местност е подходяща за нас. Виното е малко слабичко, но храната е първокласна, а жените… големи отпред и отзад — подсвирна той и завъртя очи.

Докато говореше, от съседната будка излезе един мъж със странно лице, с карирани панталони и поло с цвят каки. Беше висок и слаб, толкова болезнено изтънял, че приличаше на скелет, а лицето и ръцете му бяха покрити с дебел слой люспи. Това беше Жан Баптист, който делеше един от най-бедните фургони със Стивън и Джо-Джо. Мек, мълчалив и меланхоличен, той беше уникален случай на хроническа краста на кожата, която не причинява болка, но си остава неизлечима. Жан се показваше на жадни за сензация зрители като човек алигатор, кръстоска между кръвожаден мъжки гущер с плувкиня от Амазонка и от това преживяваше скромно.

— Добре ли мина следобедът, Кроки? — попита Стивън.

— Не особено — отвърна Баптист мрачно. — Нищо интимно.

Това беше най-благодатната част от номера на Кроки — да се разсъблича бавно; започваше от крайниците и когато стигнеше до пъпа, спираше и като въртеше очи, оглеждайки публиката, възкликваше драматично с демонични нотки:

— За тези, които желаят по-интимни усещания, ще бъда на разположение в малката палатка отзад. Само за пълнолетни! Специален достъп до тези лични контакти — само срещу пет франка!

Когато яденето стана готово, те си разделиха димящата супа от един голям съд и насядаха около зачервеното кюмбе. Същото направиха и с кренвиршите, хрупкави и сочни, поръсени със селски подправки. С джобното ножче нарязаха и няколко филии пресен хляб. Стивън усети насладата от храненето на открито, едва след като се присъедини към трупата. Накрая пиха горещо силно кафе, сварено в супника. След това Джо-Джо запали цигара и с вид на фокусник извади от джоба си бутилка чиста домашна ракия.

— Какво ще кажеш за капка вино от олтара, абате?

Стивън носеше прякора си от Париж, без да възразява. Те си подаваха бутилката от ръка на ръка, като отпиваха от чистата сгряваща течност. Джо-Джо изливаше ракията направо в гърлото си.

— Може да й имаш вяра. Направена е от най-добрите портокали на Валенсия.

— Беше време, когато ми казаха никога да не ям плодове. След това пък да не ям нищо друго освен плодове — рече Баптист, който обичаше да разсъждава върху темата за своята болест. — От началото досега се консултирах с деветнайсет лекари. Всеки следващ беше по-глупав от предишния.

— Тогава вземи още една доза от лекарството ми.

— Ех! Няма лек за мен.

— Не можеш да се оплачеш, Кроки. Имаш богато и интересно съществуване. Изпитваш удоволствие от пътуването, а освен това си известен!

— Без съмнение. Факт е, че хората пътуват по петдесет километра, за да ме видят.

— А успехът ти сред жените?

— Вярно е. Аз се ползвам с определено очарование сред тях.

При това сериозно признание Джо-Джо гръмко се разсмя. След това стана, загаси цигарата си и отиде да погледне конете.

Ред бе на Стивън да измие чиниите. Той приключи едва когато навън се стъмни. Електрическите крушки, свързани с проводник, който излизаше от електрогенератора, светеха като светулки. Стивън зашари с очи и усети, че всичките му сетива се изострят. Не беше виждал Еми през целия ден. Но тя не обичаше да я безпокоят преди представление, а хората вече се насочваха към големия купол. Той остави настрана статива, заключи принадлежностите в багажното отделение на фургона и облечен в ежедневните си дрехи, се насочи към задния вход на цирка. Съгласно условията на договора негово задължение беше да се включва в работата на помощния персонал, който показваше на хората къде да заемат местата си, да разпространява програми, да продава сладолед, цитронада и нуга халва, която се правеше в Паси специално за цирка „Перо“.

Стивън смяташе цирка за прекрасен „дом“. Той наистина бе популярен в цялата провинция. При хубаво време добрите места обикновено се разпродаваха. Тази вечер на покрития с трици манеж излязоха един след друг на сцената много очаквани артисти. Изведнъж се издигна платформа, украсена в златно и червено. Духовият оркестър засвири марш, водещият, който беше самият Перо, се появи с висока шапка, в бели прави панталони и алено сако. Редица бежови понита, направлявани от дресьора, изскочи на арената и представлението започна. Макар че Стивън знаеше програмата наизуст, той се облегна на перилото на горния ред с блок за рисуване на колене и следеше всеки миг от спектакъла с огромен интерес, не пропускаше нищо. Отразяваше отново и отново ритъма на координация, играта на светлините и тоновете в огромния трепкащ калейдоскоп, дори индивидуалните реакции, често странни и комични, на отделни лица от публиката.

Очарователен беше този нов свят, който се откри за него: великолепни коне с висока стъпка, огромни слонове и гъвкави лъвове с жълти очи, пъргави акробати, жонгльори с бухалки и балансьори върху опънато въже с книжни чадъри в ръка за равновесие. Той наблюдаваше с широко отворени очи и си мислеше за знаменития цирков етюд на Мане „Лола на високото въже“. Със сегашното си приповдигнато настроение той беше способен да нарисува едно подобно богатство. Композицията и, разбира се, преди всичко цветовете биха били главните му изразни средства. Като най-истински цветове на своята палитра той определи тъмносиния, охрата и яркочервения, но знаеше и как може да ги успокои, без да намалява силата им. Той щеше да създаде свой свят, сътворен от него и само за него. Наведен в своя ъгъл, Стивън рисуваше и рисуваше. Това беше неговата истинска работа. Портретирането, което правеше през деня, беше само средство за съществуване. В шкафа му имаше десетки рисунки и ескизи, които щеше да използва в една бъдеща грандиозна композиция.

След антракта се появиха по-важните изпълнители — трупата „Дорандо“, играеща върху трапец, гълтачът на саби Чико, известните клоуни Макс и Мориц. След тях в центъра на манежа беше набързо сглобен дървен подиум, тържествено засвириха фанфари, които Стивън познаваше много добре и които винаги караха сърцето му да трепне. Там, долу, видя Еми как влиза с колелото си на арената, с бяла сатенена блузка, с бели къси панталони и дълги бели ботуши. След като се качи на подиума, тя започна да изпълнява върху блестящото никелирано колело серия от каскади, от които на зрителя се завиваше свят. Тя кръжеше и се обръщаше напред-назад с голяма скорост, променяше положението на тялото си в различни пози — с глава надолу, под кормилото — постепенно разглоби велосипеда в движение и завърши с група номера на едно колело.

Може би тези маневри не бяха толкова трудни, колкото изглеждаха, и все пак култът към велосипеда — една национална страст, която достигаше своята кулминация веднъж в годината, през напрегнатите седмици, посветени на обиколката на Франция, привличаше тълпата. Взрив от аплодисменти разтърси кръглия купол, после последва тишина, когато Еми пристъпи към любопитен уред в далечния край на арената. Това беше един висок улей, подобен на детска пързалка — една тясна метална пътечка, оцветена в червено, бяло и синьо, която се спускаше почти отвесно от най-горния край на купола и свършваше с рязка нагоре извивка, от която можеше да се катапултира.

С промяната на темпото на оркестъра нарастваше и напрежението. Еми бавно се изкачи по въжената стълбица и достигна най-високата платформа под самия връх на купола. Там, когато силуетът й бе замъглен от кълбета дим, тя откачи от куките един по-тежък велосипед, опита рамката, стегна краката си и намаза дланите си с талк. После постави велосипеда на платформата, изчака да бъде откачена от спасителното въже и се люшна напред. Оркестърът, който беше замрял, оживя, насърчаван от неудържимото стакато на барабаните, чийто ритъм отекваше все по-силно и по-силно. Това беше моментът, когато на Стивън му се искаше да затвори очи. Джо-Джо му беше казал, че ако човек е майстор и има здрави нерви, опасността е ограничена. Той знаеше обаче, че бялата централна ивица долу, на която колелата трябваше точно да попаднат, е по-тясна от петнадесет сантиметра и след дъжд или при висока влажност хлъзгавата повърхност въпреки предварителното подсушаване създаваше реална опасност. Всичко обаче стана за миг и с последния акорд на оркестъра Еми летеше надолу като оловен отвес. След това повторно се изстреля нагоре по извивката, прелетя във въздуха на височина около три метра и се приземи на дървената платформа със скорост, способна да я издуха от купола на цирка като вихрушка.

Под прикритието на аплодисментите, въпреки че нямаше право да напуска, Стивън излезе и се отправи към палатката за преобличане. Трябваше да изчака около петнайсет минути и когато тя излезе, незабавно почувства, че Еми не беше приятелски настроена.

— Какво има? — запита тя.

— Беше добре, много добре — увери я той.

— Пързалката беше мокра, оросена с едри капки, и тези мързеливи чистачи не бяха избърсали и половината от нея. Не разбират ли, че е истинско самоубийство да се спуска човек по мокро трасе? Едва не паднах долу.

По тази причина на няколко пъти тя отменяше изпълнението на този номер. Сега обаче оплакването изчезна от гласа й:

— Въпреки всичко ми се искаше да го покажа тази вечер.

— Защо?

Тя като че не го чу. След това равнодушно отговори:

— Заради военните.

— Заради войниците ли?

— Не глупчо, заради офицерите, разбира се. Има първокласно кадетско училище тук. Не видя ли тази група на предната трибуна?

— Страхувам се, че не.

— Мнозина от тях изглеждат много стегнати. Аз обичам униформата. Опитваха се да си уредят среща с мен — това естествено не можех да не забележа — каза тя и киселият израз на лицето й малко се смекчи. — Добавих малко повече ефектност в номера заради тях.

Той прехапа устни, като се опитваше да потисне ревността, която тя така умееше да разпалва у него. След задуха в палатката въздухът навън беше мек и прохладен.

— Нека да се разходим около градските стени, много е хубаво там.

— Не съм убедена.

— Но нощта е толкова хубава! Виж, луната току-що изгрява.

— Аз се прибирам.

— Не съм те виждал цял ден.

Нито един мускул на лицето й не трепна.

— Ти ме видя сега.

— Само за малко. Ела, моля те!

— Не съм ли ти казвала колко съм уморена след всеки мой номер? Напрежението е огромно. На теб ти е добре да продаваш програми и нуга халва, там, долу.

Стивън разбра, че е безполезно да я уговаря повече. Понесе разочарованието си стоически. Те стигнаха до фургона, в който Еми живееше с мадам Арманда, жената, която се грижеше за костюмите в трупата. Стивън си беше мислил за Еми през целия ден, жаден бе за нейната компания, за знак на внимание от нейна страна. Докато стоеше пред фургона, стегнатата й фигура беше така съблазнителна на лунната светлина! Искаше му се да я притисне силно, да разцелува бледото й отегчено лице, леко отворените й устни. Вместо това каза:

— Не забравяй за утре. Ще дойда в десет.

Той наблюдаваше как тя пробяга по стъпалата и изчезна във фургона.

Представлението беше завършило и тълпи от зрители излизаха от големия брезентен купол, като жестикулираха и се смееха. Всички изглеждаха щастливи, доволни от живота и от себе си и се отправяха по обратния път към домовете си. Собствената му жизненост, на която се радваше доскоро, беше отлетяла. Неспокоен и измъчен, той не можеше да си представи, че трябва да се прибере в своето жилище, където да търпи задявките на Джо-Джо и хъркането на Баптист. Тръгна към покрайнините на града сам.