Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (2)

Втора глава

След прекрасната вечеря, поднесена изискано от двете прислужници, чиято първична селска недодяланост беше шлифована от Керълин, свещеникът се разтопи от удоволствие и поведе Стивън към кабинета си. Пердетата от груба вълнена материя бяха спуснати и една чудесна печка, заредена с каменни въглища, бумтеше. Отоплението в жилището на пастора не можеше да се нарече съвременно, но камините и печките бяха достатъчни, а топливото в изобилие. Независимо от натруфените корнизи това беше една уютна и предразполагаща за разговор стая, наситена с весели тонове. Те уравновесяваха сумрачната свещеническа обстановка, подчертана от скрин с подвижна горна част, където се съхраняваха религиозните съчинения на Пъзи, църковният календар и сгънат пурпурен епитрахил. Две изтъркани кресла от кафява кожа бяха разположени от двете страни на камината. До едната стена беше изправена остъклена етажерка, а до другата стоеше ковчеже със саксонски монети, резултат от археологическите изследвания на свещеника. Над ламперията в стила на архитектите братя Адам имаше два ловни трофея — обработени с костите кожи, които се пресичаха под лисича муцуна.

В ранния следобед, когато се готвеше за срещата, Бъртръм се беше отбил в избата и сега с тържествен вид взе една прашна бутилка, която се беше наклонила, изправи я върху скрина, извади неумело ронливата коркова тапа и наля две чаши с портвайн. Беше умерен човек и се докосваше до алкохола само в редки случаи. Никога не беше пушил. Но повод като днешния си заслужаваше да бъде отбелязан в духа на истинската семейна традиция.

— Тази бутилка е оставена в избата от дядо ти — отбеляза той, като държеше тъмното пурпурно вино на светлината и го оглеждаше с критичен вид. — Това е „Греъм — 1876“.

Стивън, който ненавиждаше портвайна, измърмори някаква похвала от креслото си и вдигна чашата към устните си. Постъпи като артист — правеше това, което се очакваше от него.

— Изглежда много хубаво, сър.

— Да! Всичко, с което дядо ти се захващаше, го правеше добре. Именно той е изградил тази забележителна отводнителна система с печени цигли. С тях пресушил южната ливада през 1878 година, ти знаеш това, и оттогава са останали известно количество тръби от печена глина. Старият човек видял, че всяка от тях може да побере точно по една бутилка, и ги наредил в избата. Получила се една идеална пчелна пита. Разбира се, той не пиеше много. Но обичаше да се почерпи с половин литър червено вино след успешен ден с ловджийските кучета. Както знаеш, той ходеше на лов до седемдесетата си година.

— Трябва да е бил голяма личност.

— Беше добър човек, Стивън. Истински селски джентълмен — въздъхна пасторът. — Човек едва ли може да си пожелае по-добра епитафия.

— И баба ми също — побърза да добави Стивън прилежно. След тръгването си от Оксфорд беше дълбоко развълнуван и когато влакът пресичаше ливадите, овощните градини и ветровитите скатове, реши да бъде безкрайно синовен. — Тя също не му е отстъпвала. Моулд ми е разказвал много за нея.

— О, да! Той й беше много предан. Същото се отнася и до всички нейни хора. Но тя го държеше в ръцете си.

Продължителна усмивка, породена от спомените, се разля по лицето на Бъртръм, а в очите му се появи блясък.

— Ти знаеш, че през последните години старата жена напълня твърде много. Толкова трудно се придвижваше, че беше принудена да иска някой да я кара с инвалидна количка. Моулд, който по това време беше син на градинаря, беше избран за тази цел срещу допълнително възнаграждение от шест пенса седмично. Това беше изключителна чест за него, но изискваше акуратност, особено когато баба ти искаше да отиде в селото и той трябваше да я бута по целия път до Амбри Хил. В един топъл летен ден, когато младият Моулд стигнал до билото на хълма, той се спрял да изтрие потта от челото си. Но след като пуснал ръцете си, инвалидната количка тръгнала и започнала да набира скорост по нанадолнището. Бедното момче се вцепенило от ужас. То се виждало вече убиец на своята господарка. Със силен вик побягнало надолу и когато стигнало там, що да види…

Стивън победоносно започна да се смее, тъй като знаеше този анекдот наизуст.

— Твоята баба била вече там, на селския площад, и спокойно се пазаряла с месаря за една агнешка плешка. — Усмивката на Бъртръм избледня. — Тя беше непокорна жена, но изключително милосърдна. И предана на баща ми. Умря само осем седмици след него.

Пасторът замълча — вероятно се замисли за собствения си брак.

Навън се чу гласът на бухал. В килера Керълин преместваше съдове и туршии с ненужен шум. Бъртръм се изправи и отпи от виното. Трябваше да наруши тишината, преди да се появи неловка пауза между него и Стивън. Колко странно беше да показва толкова голямо внимание и в същото време да се безпокои, че нещо подкопава техните отношения. Дали причината не се крие в това, че проявява прекалена грижа? Той никога не беше изпитвал такова безпокойство в компанията на другите си две деца. Разбира се, той беше привързан към Керълин, приемаше нейната упоритост, намираше я за „голям фактор в домакинството“. Но нейната привързаност към дома я обричаше, според него, да бъде вечно стара мома. А това несъзнателно накърняваше чувството му на семейна гордост. Колкото се отнасяше до Дейвид, най-малкото му дете, сега почти на тринайсет години, тук, уви, любовта му беше потопена в тъга, разочарование и съжаление. Но всеки от фамилията Дезмънд би могъл да се окаже заекващ, епилептик, макар че при Дейвид силни пристъпи на болестта нямаше.

Пасторът потисна въздишката си. Да се поддаде на чувството си, беше опасно. Но в сегашното си настроение не можеше да се отърве от него.

— Добре стана, че завърши толкова добре Оксфорд. Ти се справи чудесно със следването.

— О, не знам. Струва ми се, че накрая губех кураж.

— И аз се чувствах по същия начин, когато завърших Тринити, макар че го обичах колкото и ти.

Стивън замълча. Как би могъл да каже на баща си, че беше намразил университета? Сухата обстановка в него, усещането за превъзходство, чувството, че се намира извън живота, безкрайната претовареност със спортове, липсата на желание да изучава мъртви езици, които ужасно го отегчаваха, всичко това го накара да се противопостави и да се заеме с усъвършенстване на своя френски и испански. И преди всичко го владееше отвращението, което изпитваше от определената за него кариера.

Пасторът заключи:

— Ти си спечели един почивен ден. Клеър иска да играе с теб тенис, а чичо Хюбърт те кани да отидеш в Чилингъм. Нали сьомгата му беше вкусна тази вечер?… Твоят братовчед Джефри сега е там в кратък отпуск.

Стивън отново не отговори. И Бъртръм за първи път се запита дали под маската на пасивния си характер синът му не демонстрира признаци на сдържаност. Неговата природна бледност се беше засилила, погледът му беше помръкнал и това още повече смаляваше лицето му, което беше белязано от физическо безпокойство от най-ранни години. „Той не е силен. Дано не се измъчва за нещо“, мислеше си Бъртръм с безпокойство и покровителствено заяви:

— Трябва да си починеш на всяка цена. Не е нужно да се срещаш с паството преди юли. Ще оставим пет месеца за Лондон — оттук следва, че ръкополагането в свещенически сан ще стане на Коледа, най-удобния сезон през годината.

Стивън се изправи. Колко отдавна го предвиждаше и се ужасяваше от този момент, дори се опита по съветите на своя приятел Глин да го ускори — написа безброй писма, но после винаги ги късаше. Сега, когато всичко вече зависеше от него, той се почувства болен и вътрешно празен.

— Татко… Трябва да говоря с теб.

— Да? — Свещеникът го погледна въпросително и направи насърчителен жест с ръка.

Последва мълчание. „Дали не става въпрос за пари, мислеше си пасторът спокойно. Някакви неизплатени дългове в колежа?“ И тогава на пресекулки Стивън успя да изрече:

— Не желая… да продължавам така… и да изпълнявам заповеди.

Лицето на свещеника не се промени видимо, въпреки че неочакваната и пълна изненада, подобно на внезапна смърт, бе сложила все пак своя отпечатък върху него. Почти наивно той попита:

— Да се подчиняваш на заповеди?

— Мисля, че не съм създаден за църквата. Не съм добър с хората… Не мога да ги организирам. Не мога да прочета една достойна проповед, за да спася живота си.

— Тези неща ще дойдат по-късно — изправи се Бъртръм. Сетне промърмори: — Моите собствени проповеди не са особено брилянтни. Но вършат работа.

— Но, татко, не е само това. Нямам интерес към работата. Чувствам, че не съм способен да те наследя в това…

По-раншните му подозрения се потвърдиха от отпадналия глас на Стивън, но пасторът се овладя и гласът му отново прие мек тон.

— Ти си изморен и изчерпан, момчето ми. Ние всички се вкисваме и губим кураж от време на време. Ще се почувстваш другояче след няколко свежи разходки по тревистите хълмове на Даунс.

— Не, татко — дишаше на пресекулки Стивън, като напрягаше волята си. — Това, което става с мен, не е отскоро. Не мога да се затворя в това малко местенце и да знам, че ме очаква само пустота и разочарование.

Какво каза той в отчаяния си брътвеж? Шокът, който прочете в очите на баща си, го разтревожи. Настъпи момент на непоносимо мълчание, след който бащата рече:

— Не съм знаел, че гледаш на Стилуотър по този начин. Ние може би сме малка енория. Но нашата стойност може да се измерва и с други мерки, освен с тези на простата аритметика.

— Ти не ме разбра. Аз обичам Стилуотър… Тук е моят дом. И аз знам колко високо си ценен на километри оттук. Но има нещо друго. Сигурно разбираш какво имам предвид, какво смятам, че трябва да направя с моя живот.

Пасторът рязко се отдръпна и с тревога се втренчи в сина си.

— Стивън, сигурно не става дума пак за онези диви хрумвания, нали?

— Те остават непроменени, татко.

Отново тишината се превърна в преграда, която вибрираше помежду им. Пасторът се изправи и отначало бавно, а после с нарастващо безпокойство започна да крачи из стаята. Най-накрая направи усилие, успокои се и се приближи до Стивън.

— Мое скъпо момче — каза той с голяма сериозност, — никога не съм се опитвал да те обвързвам към себе си чрез чувство за дълг. Даже когато беше много малък, преди още да тръгнеш на училище, предпочитах да се опирам на твоето природно чувство на привързаност и зачитане. Но все пак трябва да разбереш, че изцяло съм градил нещата върху възможността, че ти ще наследиш всичко това. Стилуотър означава много за мен, за всички нас. А като вземем предвид обстоятелствата на моя живот, инвалидността на майка ти, нещастната непълноценност на Дейвид! Фактът, че ти си моят най-голям син и прости ми — гласът му трепна за момент, — моят най-обичан син, ме накара да възложа надеждите си на теб. Но независимо от всичко казано в този момент аз го оставям настрана. Кълна се в честта си, че мисля за теб, а не за себе си, когато ти казвам, когато те моля да забравиш тази фантастична мечта. Разбираш какво имам предвид. Ти трябва… ти не можеш да постъпиш по този начин!

Стивън наведе очи, за да не гледа лекия тик, който се появи на бузата на баща му.

— Аз ще бъда този, който ще определя живота ми — каза той спокойно и си помисли, че уважението изгаря вътрешното му чувство за съпротива.

— Не и този начин на живот. Той ще те доведе само до разочарования. Да се откажеш от блестящите перспективи, да провалиш собствената си кариера само от глупост! Това ще бъде просто престъпление пред лицето на Бога. А съществува също и Клеър. Как, за бога, би могла тя да се впише в подобна схема? Не, не! Ти си твърде незрял за годините си, Стивън! Тази луда идея, която се е втълпила в главата ти, изглежда най-важна от всичко сега. Но след няколко години ти ще се надсмиваш над себе си за това, че дори си мислил за нея.

Потънал в креслото си, със зачервени бузи и наведени очи, изпитващ досада и замаян от портвайна, Стивън не можеше да намери думи да отговори. В този момент, без преувеличение, той мразеше своя баща, но в същото време съвестта го гризеше заради бащинската му привързаност. Той вярваше в справедливостта на своята гледна точка, но най-лошото беше, че го заливаше една сърдечна носталгична вълна, която напираше в гърлото му, вълна от детски спомени: приятните разходки до Амбри, когато вятърът го галеше в каручката с понитата, и баща му си играеше с поводите; Кери, облечена в чиста бяла престилка, и Дейви с първите си къси панталонки от вълнен плат на пикниците около Ейвън; маранята върху прохладната вода и свистенето на жълтата тръстика, когато плоскодънната лодка си проправяше път; семейните коледни песни пред елхата на Рождество, пухкавия сняг върху черчеветата на прозорците. О, как е възможно някой да си позволи да разкъса такива нежни и така здраво сплетени нишки!

Бъртръм се наклони напред и постави ръка върху рамото на сина си, но не самонадеяно, а по-скоро със затрогваща стеснителност.

— Повярвай ми, Стивън, за твое добро е. Сърцето ти не може… не би могло да позволи да ми се противопоставиш.

Стивън не посмя да вдигне очи, а още по-малко можеше да опозори себе си чрез сълзи. Беше определил позицията си, поне засега. А тя предполагаше, че ще се бори решително, както беше обещал на Глин, за да спечели.

— Много добре! — успя да измърмори най-сетне бащата, изпивайки цялата горчилка, която носи поражението за благородната и страстна натура. — Ако си привързан толкова силно към тази идея, ще дам пробен срок на хората от енорията, за да видим какво ще излезе от това.