Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (38)

Четвърта глава

През следващите дни Стивън прекарваше по-голямата част от времето си в градината на енорийството. Той винаги бе изпитвал удоволствие от физическия труд и след като имаше толкова много работа, му беше приятно да си задоволи страстта. Почисти градината с плодните дръвчета, отстрани падналото дърво — това, уви, не беше ябълка, а ренклодът^[1], който в детството му раждаше толкова сладки и ароматични жълто-червени плодове. Насече го на дърва. Събра листата и напали огромен огън, от който се изви син пушек. Боядиса фурната. С Джо, едно момче, което идваше след училище, ремонтира кокошарника на Керълин.

Когато се отби в селото, забеляза странните погледи, с които някои хора го гледаха. Беше свикнал да го зяпат втренчено по улиците заради странните му дрехи и завързания на възел шал около врата му. Той отвръщаше на тези изпитателни погледи с пълно безразличие. Но това местно внимание към него бе отишло твърде далеч. Няколко пъти дочу оскърбителни забележки по негов адрес от банда младежи, които обикновено стояха на ъгъла пред киното. Един следобед, когато излизаше от двора на Сингълтън, от дърводелеца, при когото беше отишъл да купува гвоздеи и дъски за обковаване, една буца кал, запратена неизвестно от кого, профуча покрай главата му, придружена от хапливата реплика: „Героят от войната!“. Той стисна ядно зъби и се убеди, че мълвата за неговото завръщане е обходила селото и че авторитетът му сред тези хора никак не е висок.

Въпреки всичко престоят му беше един странен, безметежен период за него. Нямаше желание да натрапва рисуването на домашните си, както и неговата настояща работа с четката върху здравите дъбови греди на плевнята. Но веднъж така се случи, че следобед, когато времето беше прекрасно, той направи дълга разходка към високия хълм чак до езерото Чилингъм, където се скри от силния вятър в гъсталаците, които опасваха езерото, седна върху един пън и направи няколко скици, които показваха неспокойната вода и замръзналите неприветливи дървета.

В един късен следобед, когато се връщаше от подобна екскурзия, Стивън излезе на стария кръстопът, наричан Лисичата дупка, който се използваше като сборно място за лов. Щом приближи мястото, той забеляза в настъпващия мрак една гологлава жена, облечена в широко палто да идва насреща му. Това беше Клеър.

— Мислех си, че мога да те срещна тук.

Стивън не можа да определи дали в думите й се съдържаше сянка на угризение, или вълнение, или просто бяха знак на добро настроение.

— Недей да гледаш толкова изненадано — усмихваше се тя. — Керълин ми съобщи, че си бил в Чилингъм. Тръгнах, за да се възползвам от този шанс.

Те закрачиха заедно по пътя. Леката мъгла се вдигаше, усещаше се диханието на земята и на падналите листа, примесено с мириса на далечен горски пушек, тънък и опияняващ истинския дъх на горската местност на Съсекс и на цяла Южна Англия.

— Какъв прекрасен следобед!

— Прекрасен е — съгласи се той. — Но светлината намалява много бързо.

— Ти си работил, нали?

— Да. Не мога без това — мисля, че ме разбираш.

— Ти направи от тази работа своя професия — каза тя топло. — Едва ли някой може да те обвинява за това, че си вложил сърцето си в нея.

Тъй като той мълчеше, тя продължи да говори развълнувано.

— Ние имахме толкова малко време да разговаряме онзи ден. Но сега сме съседи. Радваш ли се, че си отново у дома?

Той кимна утвърдително.

— Човек не може да се завърне у дома след толкова години в чужбина и да не се влюби отново в Англия.

Тя го погледна бързо, но лицето му не изразяваше нищо.

— А ще можеш ли да рисуваш тук?

— Бих могъл да го правя навсякъде. Може би в Англия най-добре от всякъде другаде. Илюзия на младостта е да се мисли, че трябва да заминеш зад граница, за да рисуваш. Най-добрите от импресионистите рисуват в предградията и в собствените си задни дворове.

— Тук е твоят заден двор, Стивън.

Той й се усмихна тъжно.

— Аз не съм „персона грата“^[2] тук. Не си ли чула достатъчно сплетни за мен и различни епитети по мой адрес?

— Не съм чувала. Ако говорим сериозно, енорийството би могло да бъде добро пристанище за теб.

— Как въобще бих могъл да се върна в убежището на паството? — Гласът му, макар и сдържан, беше твърд. — Откъснал съм се твърде далеч, благодарение на Бога: както от вярванията, така и от предразсъдъците на моята класа. Явно не съм бил създаден да притежавам трите процента собственост и да бъда опора на обществото. Аз съм твърде странна птица, за да свия отново тук гнездо.

Погледът, който отправи към нея, я жегна и я накара да отстоява решително своята гледна точка.

— Мисля, че грешиш, Стивън. Възможно е да ти бъде трудно в началото. Но ако постоянстваш, може нещо да се промени и да те убеди…

Тя прекъсна фразата си рязко и остави думите си неясни. Дълга тишина се установи между тях.

В деня, когато го срещна на изложбата, във влака, на връщане се сети за проекта за Мемориал. Преди години в съседното градче Чарминстър църковното настоятелство на катедралата събра средства за зала, която да удовлетвори нуждите на многото църковни дружества и комитети в епархията и в същото време да служи за библиотека. Войната неизбежно забави тези планове, но по-късно проектът придоби още по-грандиозно значение с възникването на паметни свети места на загиналите из цялата страна. Настоятелството взе решение със събраните средства да се изгради военен мемориал, който заедно с неговата оригинална практическа цел щеше да бъде и паметник, посветен на мира. Бяха изготвени нови архитектурни планове за красиво каменно здание в готически стил. За дванайсет месеца строителните работи бяха завършени и на последното събрание на комитета се направиха предложения за вътрешната украса. Главният свещеник на катедралния храм не искаше мозайка и цветно стъкло. Първоначалният замисъл беше да се нарисуват стенописи. Архитектът на сградата изрази становище, че вътрешната обшивка с летви и мозайка няма да позволи да се изработят фрески. Поради това единодушно беше гласувано да се направят няколко пана с подходяща тематика, красиво изрисувани с маслени бои върху платно, които да се поставят в рамки от съсекски дъб и да се закачат на петте главни стени на сградата. Бяха предложени имена на различни художници, но тъй като познанията на местните хора по този въпрос бяха скромни, нищо определено досега не се постигна.

Всичко това беше известно на Клеър не само защото майка й, близка приятелка на главното духовно лице на катедралата, беше внесла значителни средства за изграждане на оригинален фриз на сградата, а и поради приятелството на Клеър с двама от членовете на комитета. Тя имаше вярното усещане, че може да повлияе за избирането на художника. Голямото й желание да се справи с тази задача повдигна настроението й. Но веднага след това я обзе малодушие и известно разкаяние. Не беше ли тя прилежна съпруга и майка? Нямаше ли установена сигурност, не беше ли зряла женена жена? Но в същото време се успокояваше, че чувствата й към Стивън не бяха нищо повече от сестринско уважение. Успокоена и окуражена след тези размишления, още на следващия ден отскочи с мотора си до Чарминстър.

Главата на църковното настоятелство беше човек на години, голям учен в областта на санскрит, но страдаше от нарастваща глухота и силно развит артрит, което бе предизвикало напоследък слуховете за предсрочното му пенсиониране. Той я прие сърдечно и я изслуша със слуховия си апарат, който тя деликатно му беше препоръчала. Вероятно името на Стивън породи у него смесени спомени, предизвика далечно двусмислено ехо, но благият застаряващ духовник бързо го забрави, тъй като силно желаеше отново да си почива на спокойствие. Младият човек може и да е бъркал, но той беше определено талантлив човек, представил неотдавна в Лондон изложба със свои картини, у когото църковните тенденции все още трябва да са запазили водещо място в мирогледа му. А преподобният Бъртръм беше един прекрасен археолог, ценен специалист в лозарството, който обаче в последно време имаше известни материални затруднения. И освен това, кой имаше повече право да предложи кандидат от дъщерята на лейди Бротън? Като я потупа по ръката, добрият старец обеща да обсъди този въпрос с председателя на комитета.

От службата на църковното настоятелство Клеър се отправи веднага към председателя на комитета. Насочи се направо към „Гарвановото гнездо“ — една голяма вила с червени керемиди, разположени в покрайнините на града, която служеше за резиденция на контраадмирала от запаса Реджиналд Тринг. Реджи беше у дома и се зарадва, когато я видя. Сините му очи блещукаха на грубоватото му лице, плешивата му глава лъщеше, а от късата му набита фигура се излъчваше искрено гостоприемство, когато я поведе към камината в библиотеката и упорито настояваше да й налее чай.

Нямаше в графството по-сърдечен и по-ангажиран с обществени начинания човек от Реджиналд Тринг. Член на половин дузина комитети, той беше винаги в услуга на добрата кауза, верен на църквата, на държавата и на местния клуб по крикет. За шейсетгодишен човек имаше впечатляваща енергия. Беше истински спортист, играеше голф и тенис, танцуваше, стреляше, ловеше риба, пързаляше се с кънки през зимата и въпреки че средствата му бяха ограничени — той нямаше други доходи освен пенсията си — това не му пречеше редовно да ходи на лов. Той следваше ловджийските кучета нагоре-надолу по хълмовете по цели мили, без да обръща внимание на времето.

Въпреки че един толкова приятен човек не може да бъде наречен себелюбив, той придаваше голямо значение на поканите с позлатени краища, които му изпращаха от време на време знатните фамилии в графството. Това му даваше основание на следващия ден в задимената стая на клуба „Среден Съсекс“ да отбележи уж между другото: „Миналата нощ… в замъка Дингли…“.

Той изключително харесваше и се възхищаваше от Клеър като жена. В качеството й на домакиня нейните покани ласкаеха самочувствието му. Когато сред кратък встъпителен разговор за дребни неща тя спомена за декорациите на Мемориала, нейният интерес по тази тема го озадачи, както и молбите й този разговор да остане само между тях. Но той беше последният човек на света, който щеше да търси скрити мотиви. След миг на обърканост си помисли: „Този момък Дезмънд… братовчедът на Джефри е един баласт за семейството, а тя прави всичко възможно, за да му помогне да се изправи“. Успокоен от това, че тя е била вече при духовния глава на катедралата, той обеща да обсъди този въпрос с неговите колеги, доля й чашата с чай и я покани да си вземе бисквити „Бас Оливър“.

Клеър излезе удовлетворена, но все пак по пътя за вкъщи предприе едно последно посещение и се отби в банката „Южни графства“, една сериозна и уважавана институция, която беше водила сметките на семейство Бротън повече от сто години. Марк Сътън, директорът на банката, който участваше заедно с Тринг в комисията, се поддаде по-лесно на агитация. Беше слаб, анемичен, малък човек с чиновнически вид, с колосана яка и твърди ръкавели — безупречен образец на уважаван човек. Той разбра веднага предоставената му възможност да услужи на една уважавана лейди, която беше толкова ценен клиент. Като всички банкери той не се обвърза с обещание по никакъв начин, но каза, че би бил повече от щастлив да подкрепи предложената от нея кандидатура.

Колко просто беше станало всичко! След като се сбогува вежливо, Клеър подкара мотора за вкъщи с вид на човек, изпълнил дълга си. Сега, когато семената бяха посети, тя едва издържаше да чака, да види дали те ще донесат плодове.

Изминаха десет дни без резултат. В един ранен следобед Тринг й позвъня по телефона. Всичко било минало задоволително — останалите двама членове на комитета Шарп и Кордли се оказали твърде трудни за уговаряне, но Сътън наклонил везните. Дезмънд трябвало да се срещне с членовете на комисията и ако бъде одобрен от тях, ще получи назначение.

Клеър изпита изблик на гордост и радост при успеха на своята дипломация. Трябваше веднага да се срещне със Стивън и затова го изчака на кръстопътя при „Лисичата дупка“.

Сега вървеше до него, неспособна да изрече дори една дума. Знаеше, че действа с най-благородни намерения, нито една непочтена мисъл не се въртеше в главата й и все пак, сега, изгаряща от вълнение и трепет, тя едва се движеше, смутена и премаляла. Ударите на сърцето й почти я задушаваха. Ненадейната поява на кола, чиито светлини блеснаха срещу тях, я накараха да си поеме дъх и да се хване за ръката на Стивън.

— Това е някой, който не шофира добре — отбеляза той.

В настъпващата тъмнина те стигнаха до вратите на оградата, откъдето се влизаше в имението, и тук Стивън се спря.

— Не трябва да отиваш по-нататък, Клеър.

— Не бива ли? — колебаеше се тя. — Джефри е в града днес… но трябва да се върне съвсем скоро.

Стивън поклати отрицателно глава.

— В енорийството правим всичко рано. Вечерята е в шест часа.

Неговото извинение беше очевидно и това увеличи нейното колебание. Тя си спомни една груба забележка на Джефри: „Аз няма да допусна този човек в къщата си. Цялото графство знае, че той е един пълен негодник“. Може би по тази причина тя реши, че не бива да остава по-дълго.

— Тогава лека нощ, Стивън — промълви тя. — Помни, че ти вярвам. Нещата могат да се обърнат по-скоро, отколкото мислиш.

В следващия момент тя се изгуби от погледа му в сенките на алеята.

Един час по-късно, като се стремеше да закъснее колкото се може по-малко, Стивън пристигна в енорийството. Бяха запалени необичайно много лампи и в хола нетърпеливо го очакваше Керълин.

— Най-после! — поздрави го тя възбудено. — Мислех си, че никога няма да се върнеш. Татко иска да те види веднага.

Когато Стивън влезе в библиотеката, енорийският свещеник остави настрана своите занимания и като приближи с просълзени очи, хвана сина си за ръка.

— Мое скъпо момче, днес в Чарминстър дочух една голяма и напълно неочаквана новина.

Дълбоко трогнат, той почти се разплака.

— Ти си избран и е много възможно да бъдеш натоварен със задачата да нарисуваш стените в новия Мемориал.