Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (36)

Втора глава

Стивън пристигна в Лондон с по-малко от три лири и джоба. Състоянието на пълна неплатежоспособност не беше ново за него. Чувстваше се щастлив, че има легло и че може да ползва малката кухничка в студиото, от която Глин сега не се нуждаеше. Трябваше сам да се грижи за себе си, а следвоенните цени го ужасяваха. Четвърт хляб струваше един шилинг и четири пенса, около четиристотин грама от най-евтината захар, преди това продавана за два пенса, вече се продаваше за един шилинг и три пенса.

Често пъти в годините, когато беше далеч от отечеството си, той се връщаше мислено в Лондон. Сега едва можа да го познае. Процесът на демобилизация, който продължаваше, предизвика огромно разместване на обществените пластове. В Уест Енд цареше абсурдно веселие. Почти един милион млади британци загинаха във войната, а още един милион бяха осакатени. Сякаш за да забравят този факт, тълпите се втурваха към местата за развлечение: към театрите, кината, ресторантите и нощните клубове. Тъгата изведнъж беше изчезнала, сякаш никога не бе съществувала.

Само реката остана непроменена. Като избягваше оживените улици, Стивън дълго бродеше из речните гари на Челси и Батърси и изучаваше играта на отраженията — безкрайната градация на сивата светлина, разкъсвана от внезапния блясък на розово или млечнобяло, който хвърляше октомврийското слънце. След краткото му, но паметно пребиваване в Степни долното течение на Темза му въздейства по един неповторим начин, пораждайки в него нуждата, силна и настоятелна, да нарисува реката в цялото й многообразие. В паметта му с особена сила се възкреси Кучешкия остров, който се намираше недалеч от улица „Клинкър“. Този трогателен спомен го изпълни с носталгия. Изпита усилващо се желание отново да види това място. И една сутрин, ден преди изложбата му да бъде закрита, когато нямаше какво друго да прави, той се качи в автобуса за Степни.

На тръгване времето беше хубаво. Сивото матово небе и спокойният неподвижен въздух бяха превъзходен фон за цветовете, които той така желаеше. За съжаление, когато автобусът потегли за местността „Седемте сестри“, заваля дъжд, спусна се мъгла, която покри широкото устие на реката и закри цялата видимост към нея. При „Червения лъв“ той слезе от автобуса, погледна ръмящото небе, вдигна яката на сакото си и изруга лошото време. Денят беше загубен за рисуване — само Моне^[1] би могъл да се справи с тези неясни очертания. Все пак Стивън се намираше на познато място, на ъгъла се виждаше павилиончето за риба и пържени картофи и магазинът на търговеца на бои. Там някога беше си купувал бои и този спомен повдигна настроението му. Съвсем спонтанно той тръгна към улица „Клинкър“, изкачи стъпалата на Сетълмента и натисна звънеца.

Доста време никой не отговори. „Трябва да се тича доста, спомни си Стивън.“ Един слуга с вид на скучен сержант, в раздърпани свещенически панталони, с остригана глава и с лента от зелено сукно, препасана през кръста, отвори вратата.

— Кажете? — погледна той въпросително Стивън.

— Дали господин Лофтъс е все още тук? Той беше църковен наставник на квартала преди няколко години.

— Ако имате предвид преподобния Джералд Лофтъс, той е тук. Сега работи срещу заплащане, след като преди една година го направиха викарий на църквата „Свети Барнабас“.

— Наистина ли? Радвам се, че толкова е напреднал. Имаше и още един наставник по същото време — господин Джиър.

— О, Джиър… той си замина. Но не се издигна толкова много. Все още е свещеник, мисля, в едно миньорско селце близо до Дърхам. Сурово място…

— Разбирам. Не познавате ли случайно една млада жена, която идваше да работи тук? Името й е Джени Бейнс.

— Госпожа Бейнс! — отговори мъжът веднага. — Да, разбира се. Живее съвсем наблизо. На улица „Кейбъл“ 17. Едно време не й провървя. Но е приятна жена и сега нещата й се развиват добре.

— Лош късмет, казвате.

— Имаше дете, което почина. След това загуби и съпруга си. Разболял се от треска в Австралия и го погребали в морето. Защо питате? Ваша приятелка ли е?

— Да… в известен смисъл. Благодаря ви за информацията — каза Стивън, обърна се и слезе надолу по стълбите.

Интересът му към Лофтъс и Джиър беше чисто формален. Джени бе единственият човек от времето, когато живееше на улица „Клинкър“, който го интересувате, и душата му се стопли при мисълта, че може да я види отново.

Улица „Кейбъл“ беше от дясната страна, по-близо до реката, и след десетина минути той вече вървеше по нея, като се движеше покрай леко изкривената редица от ниски едноетажни тухлени къщи, чиито номера бяха изписани върху осветени табели — нечетните номера бяха от дясната страна. Той беше стигнал почти до номер седемнайсети, когато вратата се отвори и една жена излезе с мрежа за пазаруване в ръка. Би я познал при всички случаи.

— Джени — каза той, — не ме ли помниш?

Тя го изгледа много внимателно. След това с далечен глас промълви:

— Господин Стивън Дезмънд…

— Да, Джени. Гледаш ме, сякаш пред теб стои призрак.

— О, не, сър! Вие сте се променили. По-слаб сте…

Избилата руменина по лицето й беше избледняла, но все още развълнувана, тя добави:

— Радвам се да ви видя. Бях тръгнала на пазар. Предлагам да се върнем у дома.

— Не, не — възрази той. — По-добре ще е да дойда с теб.

Той й взе чадъра и го разтвори над главите им. После тръгнаха полека.

— Кога се видяхме за последен път?

— Може би са минали осем години оттогава. Да, осем години и три месеца минаха като ден!

Нейната прецизност спрямо изминалото време го развесели.

— Аз ти изпратих картичка от Париж. Получи ли я?

— Получих я. Тя и сега стои на перваза в кухнята — Айфеловата кула.

— Наистина съм поласкан, Джени. Това означава, че не си ме забравила.

— Не, не съм, господин Дезмънд — отговори тя твърдо.

Излязоха на главната улица и тъй като дъждът се засили, той я хвана за лакътя и я насочи към едно чайно павилионче на ъгъла на „Къмършъл роуд“.

— Ще се скрием тук и ще изпием по чаша чай.

— Вие си спомняте моята слабост, сър. Аз винаги съм предпочитала чая.

След известно време келнерката се отдели от малката групичка, която си разказваше клюки в задната част на помещението.

— Чай и препържени филийки с масло за двама — поръча Стивън.

— И нека наистина да е масло, госпожице, ако обичате — намеси се Джени сухо и добави по-късно на Стивън доверително: — Познавам ги тук, дават ви маргарин вместо масло и ви гледат право в очите.

Чаят беше донесен, горещ и ухаен, а препечените филийки бяха огледани и одобрени под критичния поглед на Джени.

— Как са сега при теб нещата, Джени? — Той пое чашата, която тя му беше наляла. — Със съжаление научих, че сега си сама.

— Да. Изживях трудни моменти. Но човек ги преодолява, сър. Никога не съм била човек, който ще седне да хленчи. Аз използвах застраховката на Алф за моята малка къща и сега не съм толкова зле.

— Имаш ли наематели?

— Да, сър. Имам един постоянен: старият капитан Тапли — господин Джо Тапли е пълното му име. Да не ви обърквам, той имаше баржа, когато се пенсионира, а преди това — корабче, което се движеше по канала. Той е добър човек, сър, макар и твърде глух. Освен това имам друга стая, която давам временно, само по препоръка, на офицери от корабите, които спират в сухия док, и на машинисти, когато слязат на брега. Понякога приемам и свещеници от Сетълмента.

— Много добре, Джени. Свещеници. След всичко, което ти сториха. Ти си толкова великодушна и прощаваш всичко. И както винаги си жизнерадостна.

— Защо да не бъда, сър? Обичам да се занимавам с нещо. Независима съм. Късмет е за мен, че имам до себе си и Флори.

Той я погледна с явно любопитство.

— Флори Бейнс, сестрата на Алф, е много добър човек. От самото начало се разбираме. Тя има доста развит малък бизнес в Маргит. Посещавам я и си помагаме много.

— Какъв бизнес?

— Мокра риба.

Избраното от нея прилагателно го накара да се засмее.

— Има ли някакъв друг вид?

— Никога не съм мислила за това — разсмя се и тя. — Така я наричат търговците. Може би е глупаво. Но Флори търгува главно със скариди.

Като я изучаваше, докато тя седеше гологлава, с ръце, поставени спокойно на масата, с шлифер, отворен около врата, с гърди, закръглени под стегнатото й сиво елече, той разбра защо винаги е искал да я рисува. В нея имаше нещо особено женствено: благородството на широката й уста и пълните й дълги устни, твърде живия тен на лицето й с мрежести малки венички по бузите, бретонът й от черна коса и меките й очи, които излъчваха независимост. Изведнъж си я представи успокоена, отпуснала закръгленото си тяло върху синьо ложе, на фона на което топлата й кожа се откроява като ярък пламък.

— А какво има около вас, сър? Нещата ви се развиват добре, нали?

— О, доста добре, Джени — отвърна той веднага, като изостави видението си. — В собственото си опозоряване надминах очакванията дори на най-лошите си врагове. Избегнах войната, обиколих всички кътчета на Европа и се върнах още по-изпаднал.

— Не мога да повярвам, господин Дезмънд. Вие винаги сте били джентълмен.

Последва кратко мълчание, след което Джени запита:

— Все още рисувате ли?

— Меракът е все още у мен. Хванал ме е здраво за гушата и скоро няма да си отиде.

— Да! — съгласи се тя с разумна учтивост. — Ако човек трябва да се занимава с нещо, предполагам, че трябва да го прави както трябва. Това е така, както когато човек излиза в морето, сър.

— Да, сякаш те хвърлят извън борда, Джени. Трябва да можеш да плуваш.

— Е, да! — кимна тя бързо. — Вие винаги сте обичали водата, сър. Помня, че всеки ден вземахте студен душ в Сетълмента.

Той не можа да издържи на заразителната й усмивка и се разсмя. Тя го последва и буйният им смях накара келнерката да се покаже от дъното на заведението. После с неодобрителна гримаса се приближи и постави сметката им на масата.

— Нахалство! — коментира през смях Джени, докато бършеше очите си. — Все пак на мен ми е добре. Няма нищо по-хубаво от добрия смях. Изпийте още една чаша чай.

— Достатъчно, Джени.

— Странно е да ви види човек по тези места, господин Дезмънд. Предполагам, че сте дошли да видите Сетълмента?

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава каква е причината?

— Исках да нарисувам част от реката.

— Знаете ли стария кей „Баркинг уорф“?

— Да, разбира се. Бива си го…

— Тези разнебитени стари руини? — прекъсна го тя, като прехапа долната си устна, а след това запита: — Дълго ли ще останете в Лондон?

— Страхувам се, че не. Ще отпътувам след няколко дни.

— Разбирам.

Той взе сметката.

— Попречих ти да си напазаруваш.

— Защо? Не мисля, че ще останем тук завинаги — отвърна тя, въздъхна дълбоко и попита с трогателно състрадание: — Няма ли да се върнем вкъщи, за да се запознаете с капитан Тапли? Мога да ви предложа много хубав обяд, сър.

Искреността в гласа й и мисълта за топлия обяд го съблазниха. Но той поклати отрицателно глава.

— Може би някой друг ден, Джени.

— Не забравяйте да ми се обадите, ако наминете насам, сър.

— Няма.

Тя си взе мрежата и чадъра и двамата станаха. При въртящата се врата си взеха довиждане и тя се запъти към пазара, а той се отправи в обратна посока, с намерение да върви пеш до „Фулхам“. Когато стигна до ъгъла на улицата, нещо го накара да се обърне. Тя също се беше обърнала назад. Той се поколеба, след това й помаха с ръка и си тръгна.

Мъглата се сгъстяваше, сякаш за да потвърди чувството му, че е загубил както топлината, така и приятното усещане за близост.