Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (49)

Петнадесета глава

Двуседмичното му пребиваване щеше да свърши в събота — след три дни трябваше да си замине. И той вярваше, че със силата на волята и с помощта на определен самоконтрол ще може да изкара този кратък период, без да залъгва себе си. Междувременно се залови с изготвянето на серия от импресии на морска тематика. В четвъртък взе един блок от ръчно направена хартия, с матирана повърхност и с мек жълтеникав оттенък, който откри в една книжарница от втора ръка встрани от главната улица, и отиде към вътрешното пристанище. Започна един етюд, изобразяващ малки едномачтови рибарски лодки в една линия, два траулера до тях, а от другата страна, с поглед насочен навътре, се виждаха рибарски мрежи, съхнещи на забити дървени пръти. Но сърцето му не беше в тази картина. След като изхаби два листа ценна хартия, той отиде с потиснато настроение към „Делфин“, седна сам в ъгъла, обядва хляб със сирене и изпи една халба бира.

Следобедът не беше по-различен. Слънцето продължи да припича през облаците, но работата му с четката не беше достатъчно бърза, за да хване плуващата игра на светлината. Когато започна четвъртия си опит, траулерите му се отделиха и заплуваха към морската шир, като оставяха празно пространство в композицията подобно на изваден преден зъб. Той се предаде ядосан. Не мислеше да се връща в магазина. С блок под мишница, с ръце в джобовете и с наведени рамене тръгна из стария град, разглеждаше витрините на морските магазини, оценявайки преди всичко изложените стоки на корабни търговци на провизии, на майстори на корабни въжета и такъми и доставчици на мощни керосинови двигатели. Просто убиваше времето.

Беше ли сериозно влюбен? Ситуацията изглеждаше толкова абсурдна, че той беше принуден да я отхвърли — казваше си, че вече е прехвърлил трийсетте, че може би временно е във форма, а всъщност е подвластен на периодични влошавания на състоянието на гръдния кош, лишен е от семейна собственост, почти няма никакви пари, обречен е неизбежно на тази бездоходна господарка — изкуството. А Джени? Тя самата вече не беше момиче, въображението му го беше измамило. Тя бе една жена от работническата класа, приближаваща средна възраст, ниска, с обикновено лице, твърде необразована, с познания за рисуването не повече от тези на ескимоска и с ужасен вкус при избора на шапки. Освен това, не беше ли предупреден с тактическа настойчивост от Флори? И накрая си каза, че в името на здравия смисъл трябва да престане да мисли за нея. Но въпреки цялата си логическа постройка той не можа да го стори.

Отчаян, Стивън реши да се поразходи покрай брега. Когато минаваше покрай Гранд хотела, който заемаше централно място на крайбрежната алея, един мъж с бомбе и оръфано палто с кадифена яка, с квадратна черна чанта се появи от въртящата се врата и тръгна към него. Нещо във фигурата, в люлеенето на раменете му беше смътно познато. И наистина, когато се приближиха един към друг, те внезапно се познаха.

— Да пукна, ако това не е Дезмънд! Каква изненада! Приятно ми е да те видя, стари приятелю.

Това беше Хари Честър. Той пое ръката на Стивън, стисна я енергично, с явно задоволство от срещата, като отбеляза колко странен шанс е тя и колко малък е светът.

— Бях в Гранд хотела за една бърза чашка, мислех да изпия още една, но после се отказах. Ако бях останал, нямаше да попадна на теб. Провидението си каза думата, стари приятелю. Нищо друго.

Той беше понапълнял след последната им среща, вратът му беше понадебелял и неговото тясно вталено палто, като на човек със спортна фигура, отказваше да скрива началото на пълнотата. Лицето му, макар и все още твърде красиво, беше загрубяло, а в очите му, въпреки че излъчваха същата сърдечност, имаше твърдост, която беше подозрителна дори за непознат.

— Да се върнем обратно вътре. Трябва да изпиеш една с мен.

Те отидоха в бара на хотела. Честър се усмихна на барманката, килна шапката си назад и кракът му автоматично потърси бронзовата опорна тръба.

— Какво ще пиеш? Чаша горчиво питие? Аз ще взема уиски и малко сода.

— Какво те доведе в Маргит? — попита Стивън, когато най-после му се удаде възможност да говори.

— Бизнес, приятелю. Южният бряг е моята стихия. Посетил съм всички хотели в този район.

— Ти си престанал да рисуваш?

— Боже господи, разбира се. Много отдавна. Вълната на живота ме отнесе към проблемите на хората… Имам работа… и то много хубава.

Той представи измислицата си със заразителна усмивка, като удари леко небръснатата си брада.

— Грижа се за нечистоплътността на нацията.

— По какъв начин?

— Като продавам сапун, стари приятелю. За „Глукщейн брадърс“. Страшно хубава фирма. Добре поставен съм сред тях… почти на партньорски начала. — Погледна в огледалото и оправи връзката си, която, както Стивън видя сега, явно показваше подобрението в живота на Хари; носеше си стария костюм от бледосиньо райе на колежаните от Итън. — Работата е хубава. Аз обичам да пътувам.

Настъпи тишина. Независимо от веселието му и бликащото добро приятелско чувство в ъгълчетата на очите на Честър вече се бяха появили бръчки, а чарът му, подобно на мъха на кадифената му яка, бе чувствително изтънял. Ноктите му, за човек, който приема грижата за чистотата на нацията толкова сериозно, бяха печално мръсни.

— Чувал ли си нещо за Ламбер? — запита Стивън.

— Филип? — погледна наперено Честър. — Елиз го изостави, ти знаеш — по време на войната отиде при един австрийски офицер. Последното нещо, което чух за Филип е, че работи като дизайнер на стенни тапети за една малка фирма в Чантили.

Честър замълча и кимна с глава:

— Разбира се, ти трябва да знаеш за Еми?

— Не!

— О, боже мой, човече! Не четеш ли вестници? Една вечер, около шест месеца след като ти замина, тя се изкачила за своя номер. Казаха при разследването, че пързалката е била мокра, не добре осветена, но освен това Еми е била на вечеря преди номера и според мен се е натряскала добре. Както и да е, тя се подхлъзнала при излитането, загубила равновесие във въздуха и паднала на главата си.

Стивън замълча. Въпреки че знаеше Честър като безподобен лъжец, той не се усъмни в истинността на новината. Въпреки че го шокира, тя отекна в него по странен начин, само като завършек на един епизод, толкова отдавна забравен, сякаш вече е бил мъртъв. Нито пък имаше възможност да се замисли върху него, защото Честър веднага започна да говори за себе си по-малко открити лъжи с една любопитна и безстрашна самоизмама, която забравяше положението му на евтин търговски пътник, работещ на комисиона, неизплатените дългове, изпросените заеми и изръсените от приятели питиета, измамната външност, която му даваше възможността да прекарва по една нощ безплатно в евтини хотели или да заеме работно място. Той почти даде живот на своята лъжлива оценка за превъзходството на хората от старата школа, демонстрира имитация на просперитет. Него очевидно не го интересуваше това, с което се занимаваше Стивън. В неговите маниери, в този вятърничав шарлатанизъм имаше нещо, което будеше възхищение, имаше нещо близко до героичното, нещо, което и за миг не се поддаваше на депресия или на горчивите проблясъци на истината. Като погледна часовника над бара, Честър се размърда.

— О, господи — възкликна той. — Часът е шест и половина. Имам само седем минути, за да хвана влака за Фолкстоун. Трябва да бягам. Довиждане, стари приятелю. Благодаря за питието. — Честър накриви бомбето си още повече над ухото, ръкува се, кимна на момичето на бара и като залюля черната си чанта с мостри, излезе наперено.

Със замислен вид Стивън плати сметката и пое в падащия здрач към квартал Роу. Тази случайна среща със спомените за далечния период във Франция, кратък може би, но все пак изпълнен с толкова илюзии, го върна с по-голямо облекчение в сегашната реалност. След празната суета на Честър той можа да оцени положителната страна на обикновените неща, които щеше да намери в топлата кухня на номер четиридесет и девет. Състоянието му на нерешителност се изпари. Той изкачваше стъпалата с внезапна бодрост.

Вътре, в стаята, Ерни седеше до масата, а Джени се въртеше около печката.

— Да благодарим на Бога — поздрави го тя с ведро лице. — Пазех ви вечерята и се страхувах да не се развали. Ние вечеряхме преди повече от половин час.

Топлината на нейното посрещане, домашният уют на тази малка стая го трогна като благословия. Той седна до Ерни, който се беше навел с интерес над един седмичник — „Комични изрезки“. Джени извади една дълбока чиния с овчарска питка, постави я на масата, като една част от нея остави завита с кърпа.

— Внимавайте, че е гореща. Дръпни се, Ерни, с твоя латински и гръцки.

Стивън се разположи удобно и започна да яде. От питката, покрита с дебел пласт запечени картофи, се вдигаше пара и се носеше апетитен аромат. Джени взе отсрещния стол и наблюдаваше апетита му с одобрение.

— Работихте ли?

— Опитвах се… След това обиколих пристанището.

— Отразило ви се е добре. Освежили сте се навън.

— Аз съм нов човек, Джени. И дължа всичко това на теб.

— О, оставете това. Опитайте и маринования лук. Флори получи разрешение за неговото производство. Старият съветник най-сетне се е почувствал длъжен да направи това.

— Това е добра новина.

— Тя се връща в четири. Освободи ме от задълженията в магазина тази вечер. По тази причина дойдох и приготвих питката. Харесва ли ви?

Той отговори, като поднесе чинията си за втора порция.

— Ще ти помогна за чиниите.

— Нямам никаква работа. Само твоите са останали. Няма да ми отнемат и минута.

Почисти масата, отиде до стаята си, изми се и се върна в кухнята. Тя свърши с бърсането на чиниите и закачи мократа кърпа от едната страна на мивката. Погледът й се спря на усмихващия се Ерни.

— Ще получиш мозъчно увреждане, ако учиш толкова много. Как е „Уеъри Уил“ тази седмица?

— Върховна е! Чета я по малко, за да имам по-дълго.

— Мислех си, че ще отидеш на някой филм?

— Без мен. Няма каубойски филми тази седмица.

Настана тишина. Внезапна идея мина през главата на Стивън, когато седна с ръце в джобовете на края на кухненския бюфет.

— Имаш ли нещо против да отидем на кино, Джени?

Тя му се усмихна, но завъртя отрицателно глава.

— Моля те, нека да отидем!

— Не съм любителка на филми. Особено в такава красива вечер като тази — рече тя и погледна през прозореца. — Навън е чудесно. Ясно и меко.

Стивън проследи погледа й и видя кръглата сребриста луна, която се издигаше от водната повърхност на пристанището. Реши да откликне на нейното желание:

— Тогава нека да направим разходка.

Усмивката й разцъфна и тя изглеждаше наистина доволна.

— Би било добре човек да се поразтъпче малко, след като е прекарал цял ден на едно място. Ще си сложа палтото само за секунда.

Тя го остави да чака по-малко от минута, след това, като поръча на Ерни, който не им обърна никакво внимание, да наглежда печката и да уведоми Флори, че ще се върнат след половин час, тя първа заслиза надолу по стълбите.

Тръгнаха по кея. Луната светеше в нейната трептяща пълнота, млечният път беше като една пътека от блестящо сребро. Когато минаха покрай „Делфин“, той я изгледа въпросително:

— Имаш ли предвид нещо по-определено?

Тя отговори с отрицателен жест.

— Не бих могла да си го представя някак си. Навън е толкова хубаво! Такава луна и звезди!

Наистина, когато стигнаха до крайбрежната алея, веригата от светлини имаше вид на бледа огърлица, която се състезаваше със звездния блясък. На пейките влюбени двойки седяха само за да стиснат ръцете си. Морето прииждаше с ритмична последователност като една гигантска морска змия, чиито размери нарастват непрекъснато. Твърде бързо стигнаха до края на алеята, без желание да съкратят тези чудесни мигове, като се върнат веднага обратно.

Стивън каза:

— Толкова е светло! Да минем ли през пясъците?

Тя не възрази. Стъпиха на широкото пясъчно пространство, освободено от отлива. Той започна да размишлява на глас:

— Знаеш ли, Джени, ние за първи път сме заедно сами.

— Смешно, нали? — засмя се тя несигурно. — Не сме имали такава възможност. Шансът е хубаво нещо.

— Струва ми се, че съм те познавал цял живот.

Думите се изтръгнаха сами от него. Тя не отговори. Мълчаливо продължиха по брега, по който бели, полузаровени раковини блестяха като паднали звезди. Зад тях градът блещукаше далечен, окъпан в светлина. Бяха сами на безлюдния бряг.

Най-сетне той без охота разбра, че са отишли твърде далеч. Но отново мисълта да се връщат обратно му се стори непоносима. Той се обърна към нея:

— Нека да отпочинем малко и да погледаме луната.

Намериха едно сгушено място в дюните, защитено от груба трева, но открито за пеещото небе и въздишащото море.

— Трябваше да си вземете палтото — каза тя. — Може би е влажно. Загърнете се с част от моето — добави тя спокойно, разкопча палтото си и го разпростря, за да може той да седне на него. — Колко жалко, че трябва да си тръгваме вдругиден — прошепна тя в момента. — В Маргит е хубаво през този сезон на годината.

— На мене определено ми хареса.

И двамата замълчаха.

— Предполагам, че вече имате някакви планове.

— Да, в известен смисъл.

Тя не го погледна, погледът й беше втренчен някъде далеч.

— Не бих искала да изглежда, че ви принуждавам, сър. Вие знаете, че причината не е в парите, но се надявах, че ще ползвате стаята известно време. Вие казахте, че се готвите да рисувате реката. С вас и с капитан Тапли в къщата ще изпитвам такова хубаво чувство на спокойствие и хармония.

— Бих искал да остана известно време, но след това ще трябва да тръгна отново на път.

— Ужасен е начинът, по който живеете, сър, без дом, винаги на път, нямате никого, който да се грижи за вас.

Имаше тъга в гласа й.

Той не отговори. Топлината на тялото й, толкова близо до него, го изпълни с непреодолима възбуда.

Изведнъж един вулкан от чувства се възпламени в него. Неспособен да се противопостави, той провря ръката си под нейното палто и здраво обхвана кръста й. Почувства внезапно напрежение в тялото й.

— Не трябва да правите това, сър — възрази тя с нисък глас.

— За бога, не ме наричай сър, Джени.

Той едва изричаше думите. Ненадейно я целуна, като силно притисна устните си до нейните. Устните й бяха плътни и сухи, леко загрубели, но топли. Изненадана от неговата целувка, тя се дръпна назад, загуби равновесие и падна по гръб. Остана да лежи на мекия пясък, а луната се отразяваше в очите й.

Сърцето му биеше до пръсване, никога не беше изпитвал толкова силен изблик на чувства. Всичко, което беше усещал преди, моментите на привързаност към Клеър, сляпото му увлечение по Еми — всичко това беше нищо в сравнение със сегашното сладко опиянение. Като легна по хълбок до нея, той пъхна ръката си през отворената горна част на дрехата й и усети в дланта си меката й гръд. Докосна я нежно. С едно леко движение на китката копчетата на елечето й се разкопчаха и с болезнена въздишка той зарови лице в гърдите й, сякаш молеше за утеха. „О, боже, мислеше си той, това е, което исках, от което имах нужда, за което жадувах, това е средството за вечно забвение — да сложиш главата си върху меката като гълъб женска гръд, да намериш забрава в обятията й!“

Сега той можа да почувства трепета на нейното тяло, да усети с ответна радост отдаващата се слабост на крайниците й. Подпрян на лакът, което му причиняваше болка, изпитвайки изцяло опияняващото предчувствие на удоволствието, той погледна надолу и видя, че дишането й се беше ускорило, а очите й оставаха здраво затворени. Лицето й изглеждаше малко, свито сякаш от болка, миглите й хвърляха лунни сенки върху скулите, стегнати и изнурени от грижи. Когато докосна устните й, тя откликна страстно на целувките му, след това поривисто изви глава настрани.

— Не… не е честно — промълви тя. — Не във вечер като тази.

Вместо отговор той я притисна още по-здраво. В този миг нейните ръце се протегнаха и се обвиха около шията му. Устните й търсеха неговите, отворени и очакващи. Земята се завъртя, луната изчезна в един миг, неизбежен като смъртта. И след това покой, топлина и тишина… дълга тишина, в която те лежаха, прегърнати в обятията си.

Накрая една сълза се търколи по бузата й и това го накара да вдигне глава и да я погледне.

— Джени, какво става?

Гласът й, задавен от угризения, едва стигна до него, когато тя прошепна през рамото му:

— Това ми се случва за втори път в живота. И този път не мога да виня алкохола.

— Ти не съжаляваш, нали? Ти милееш за мен. Знаех си, че е така.

Гласът й долетя до него по-възбуден и прям.

— Винаги съм била привързана към теб. Винаги… от самото начало. Даже когато бях с Алф, си мислех за теб. О, не трябваше тогава да бъде така, нито пък сега… Но така ми се пада… на мен. Аз даже не съм омъжена.

Той трябваше да потисне едно диво, необуздано желание да се разсмее. Взе малката й ръка, цялата в пясък, и я стисна здраво.

— Не се безпокой, Джени. Ако ме искаш, можем още утре да се разпишем в регистратурата. Ние вече сме го направили за добро или за лошо, ти и аз, заедно.