Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (5)

Пета глава

Мачът беше завършил, вратите бяха извадени от игрището и ниското слънце хвърляше дълги сенки над моравата на лордовете. Сред модната навалица — човек не би могъл да нарече подобно множество тълпа — се виждаше група от седем души, която се движеше бавно към главните порти на „Св. Джон ууд роуд“. Керълин и Клеър вървяха с Дейви и братовчед му Джефри, а на няколко крачки от тях беше Стивън, следван от генерал Дезмънд и жена му. Неотложни църковни задължения в последната минута попречиха на енорийския пастор да присъства, а, разбира се, отсъствието на Джулия се коментираше от гостите като събитие на годината. Заради това Стивън се появи единствено за да бъде с брат си Дейви. И докато за по-малкия брат играта беше удоволствие, защото досега беше лишаван да играе крикет, то за по-големия брат това беше ден на изпитание. Главата му още кънтеше от неспирните викове на Джефри: „Добре изиграно, сър!“. И както винаги, жената на генерала — той рядко мислеше за нея като за леля Аделаид — беше използвала спрямо него онази фамилиарна комбинация от снизходителност и високомерие, която предизвикваше реакцията на най-необузданите му и най-тъмни инстинкти. Тази студена и надменна жена с тънко лице, възпитана в армейска традиция и загрубяла от слънцето на Индия, беше все още хубава по един груб и смел начин. Имаше забележителна фигура, макар и склонна към напълняване, а погледът й беше смъртоносен като удар на щик.

Аделаид заговори бързо с нейния излизащ на пресекулки, типичен за „графството“ глас, когато вече бяха излезли от игрището и някак си безцелно гледаха как красавиците на деня сядат в превозните си средства и потеглят в различни посоки.

— Днешният ден беше толкова хубав, че ще бъде жалко да го оставим да си отиде преждевременно. — Тя се обърна към съпруга си. — Имате ли случайно някакво предложение, Хюбърт?

Генерал Дезмънд огледа групата. Висок и стегнат, изправен като гръмоотвод, дори със сивата си шапка и утринно палто той имаше вид на войник, при това забележителен войник. Подстриганите мустачки само подчертаваха язвителната смелост на езика му.

— Мислех си, че всички заедно бихме могли да вечеряме във „Фраскати“.

— Шегуваш ли се, Питър? — рече Джефри, като оправяше връзката и бродираната си жилетка може би за стотен път, видимо решен да доказва превъзходството на облеклото си, за което беше сигурен, че му се възхищават.

Стилът, определян от него като „добра форма“, беше наистина главната грижа на Джефри, независимо дали ставаше дума за парадния плац или за Пикадили. И вече на двайсет и четири години, този стил направи от него един изискан, макар и малко вятърничав младеж.

— Дейви трябва да се върне в седем — наруши паузата Керълин, — а сега вече минава шест. Но не бива да се безпокоите — аз ще го кача на влака.

— Скъпа, ти винаги си била толкова мила, толкова изпълнителна — усмихна се Аделаид.

Тя не искаше Керълин да дойде във „Фраскати“. Лицето й беше станало червено като божур от слънцето, а и тази ужасна кафява рокля, в която приличаше на щатна чистачка по време на свободния си ден! Краката й също бяха цяло нещастие — същински подпори на роял. Керълин беше за леля Аделаид винаги една тежест и повод за ежегодна снизходителна усмивка на годишния ловен бал, когато, седнала до входа, нетърсена от никого и без ангажимент, тя чакаше тъжно да доведат при нея някой стар господин. Щеше да бъде прекомерен лукс да я влачат със себе си през целия ден.

— Трябва да дойдеш някой друг път.

— Страхувам се, че и аз трябва да си тръгвам — каза Стивън.

Ако Дейви не беше дошъл, той никога не би пожелал да бъде там.

— А за теб наложително ли е? — рече Хюбърт и повдигна добре оформените си вежди. В действителност той харесваше или най-малкото толерираше своя племенник — младия бъдещ пастор. — Толкова ли бързаш?

— Сигурно би могъл да останеш, Стивън — рече сдържано, но уговарящо Клеър, която стоеше зад него.

Мекият цвят на лицето й и добре оформените черти бяха в сянката на шапка с широка периферия, украсена с рози. Днес, повече от всякога, тя изглеждаше такава, каквато бе — едно много обаятелно английско момиче, чийто добър вкус, маниери и откровена сърдечност й създаваха приятели, където и да се намираше.

— Остани! — настояваше Клеър.

— Скъпа — намеси се Аделаид, преди Стивън да може да отговори, — ние не трябва да нарушаваме реда и правилата. Все пак, доколкото си представям, в Сетълмента водите монашески живот, нали така, Стивън? И аз съм сигурна, че това е живот с висока стойност. Много ще съжалявам, че няма да може да дойдеш. Ние обаче трябва да се възползваме по най-добрия начин от тази възможност. Джефри ще вземе Клеър, а аз ще се престоря, че Хюбърт е моят кавалер.

Аделаид отново се усмихна доволно — тя си имаше свои собствени причини, за да не желае Стивън да остане в компанията.

— Можем ли да ви оставим някъде, Керълин? — попита Хюбърт.

— О, не! Дейви и аз ще вземем метрото.

— А аз автобус — каза Стивън.

Сбогуваха се. Смътно съзнаващ съжалението в очите на Клеър, Стивън се отдалечи заедно с Керълин и Дейви. Разполагаха с няколко минути и той се спря пред магазина „Фулърз“ на „Марк Роуд“, за да купи на по-малкия си брат замразени ягоди, а на Керълин чаша чай. Тя използва паузата, за да освободи тайно крака си от обувката, която я стягаше до смърт през целия ден. По-късно той ги изпрати до метрото на „Бейкър стрийт“ и се качи на автобус номер 23 в източна посока.

Движейки се към Степни, Стивън се радваше, че е сред обикновени хора, които не го притесняваха повече от това да раздели с тях твърдата седалка. Обхващаше го бавна депресия. Колко потиснат духовно и физически, колко по-различен от другите се почувства той по време на разходките около портата, на срещите и приветствията, на обяда в гвардейския клуб „Марки“, наричан още „Странния малък дявол“. Той дори можеше да отгатне мислите зад безразличните погледи, с които го гледаха приятелите на братовчедите му, когато с Джефри обсъждаха най-новата музикална комедия „Западен Съсекс във всички подробности“ и последната история за Кеймбриджшайър.

С такова настроение той стигна до Сетълмента. В хола, все още ухаещ на обедните аромати на варено говеждо и зеле, той премина покрай Лофтъс, който излизаше, и го поздрави с „добър вечер“. По-младият настойник едва отговори и след като отмина безшумно, с дискретна и елегантна осанка, в очите му забележимо светнаха пламъчета на злоба и забавление. Стивън инстинктивно го заговори.

— Какво става, Лофтъс?

Вече на вратата, другият мъж се обърна наполовина, а устните му се разтегнаха в притворна усмивка.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. За какво става дума?

— Нищо особено, предполагам. Както изглежда, малката Джени е попаднала в неприятно положение.

„Какви ги говори този, боже?“ — мислеше си Стивън, без да обърне повече внимание на думите му, и като видя, че няма писмо в пощенската кутия, тръгна нагоре по стълбите. В центъра на стаята му, без да сваля връхните си дрехи, с плоска сламена шапка с тясна панделка и бели памучни ръкавици, върху твърд стол седеше напрегнато Джени. Когато той влезе, тя тутакси се изправи, но се овладя. Стивън я погледна изненадано, тъй като тя обикновено не идваше в Сетълмента в събота.

— Прощавайте за волността, сър — започна Джени. — Но исках да се убедя, че ще ви видя. А тук няма друго място, където да почакам.

— Много добре — отвърна Стивън неспокойно. — Няма ли да седнем? Така е по-добре. А сега, какво има?

Докато той се придвижи до камината, тя се изправи на ръба на стола. Ръцете й в ръкавици бяха прилежно прибрани.

— Ето какво, сър. Така се случи, че днес трябва да замина. Съвсем неочаквано при това. А вие сте били толкова добър с мен, та си помислих, че трябва да се сбогувам с вас.

— О, Джени, много съжалявам! Не съм си представял, че ще заминеш толкова скоро.

— И аз също, сър. Но истината е, че съм разкрита.

— Разкрита? — повтори той изумен.

— Да, сър! — кимна тя непринудено в нейния си стил, без каквото и да било безпокойство. — Грешката си е изцяло моя. Бях достатъчно глупава да дойда вчера без моите колани за пристягане. Не съм знаела, че е започнало да личи. Но готвачката не се е излъгала. И като стрела се е спуснала към Уордън.

— Кажи ми, за бога, какво се е случило?

— Не разбирате ли, сър? Ще имам дете.

Той беше до такава степен слисан, че не можеше да измисли какво да каже. Най-сетне, когато малко се окопити, той запелтечи:

— О, Джени, как си могла?

— Предполагам, че съм изпуснала момента, сър.

— Какво?

— Всички ние имаме чувства, сър. Не можем да избягаме от тях. Но всичко е напълно почтено, уверявам ви. Алф е стабилен човек. Той е стюард на кораб, както ви казах. Ще се оженим, когато се завърне.

Последва кратка пауза, през която Стивън я изучаваше с нарастващо съчувствие.

— Предполагам, че го обичаш?

— Мисля, че е така, сър. — Едва забележима мъдра усмивка премина по свежото и младо лице. — Той е доста по-стар от мен, разбира се. А ще кажа още, че за мъжете това е въпрос на две бири, така че, ако и аз не бях в състояние на върховно желание, нямаше да му се отдам. Но в противен случай грешката можеше да бъде и по-голяма. Алф е порядъчен. Нещата му се развиват успешно. Обича музиката и сам се е научил да свири на устна хармоника.

Стивън мълчеше.

— Това е добре, но все пак ще ни липсваш, Джени.

— Ще тъгувам за вас, сър. Трябва да кажа, че никой не е бил толкова добър с мен, колкото вие. Не като някои други наоколо.

— Кои са тези други?

— Преди всичко Уордън, сър. Трябва да ви кажа, че той непрекъснато ме гонеше, преди да ми връчи уведомлението.

— Значи ти не напускаш по своя воля.

— О, не, сър! Това изобщо не ме устройва. Сама се издържам, а знаете ли, че родителите ми не са живи? Но Уордън не можел да търпи заразено място, така каза той, с трима млади настойници наоколо и ме уволни веднага.

Стивън прехапа устни. Като наблюдаваше скрито момичето, той забеляза, че въпреки силното излъчване на чистота и здраве тя изглеждаше бледа и унила. Би могъл да се закълне, че тя с нищо на никого не би навредила.

— Джени — рече той импулсивно, — не искам да се бъркам, но мисля, че трябва да се постараеш да постъпиш в болница.

— Няма да мога да отида в болница, сър. Аз имам стая и ще трябва да говоря с госпожа Кетъл. Тя е акушерка, сър, и отзивите за нея са много положителни.

— Сигурна ли си, че всичко при теб ще бъде наред?

— О, не се безпокойте за мен, сър. — За първи път нотка на страдание трепна в гласа й. — Искам да се надявам, че не съм ви причинила никакво безпокойство. Всички разбраха, че сте ми намерили работа в класа по рисуване. А Уордън беше ужасно недоволен от това.

Стивън се смути от тези новини. Но истинската му грижа обаче беше Джени. Той се възхищаваше от нейния кураж и здравомислие. Възмущението му от начина по който са постъпили с нея, го караше да забрави себе си. През последните месеци привързаността му към нея нарастваше и не искаше тя да си замине, без да й покаже по някакъв начин добрата си воля към нея. Той се обърна настрани, порови се в портфейла си и пристъпи към нея.

— Джени, нямам намерение да те обиждам. Но ти направи толкова много за мен тук, а и действително ще имаш нужда от нещо, с което да преживяваш. Бих желал да вземеш това.

Той мушна неловко в ръката й банкнота от пет лири — за да скрие високата й стойност, я беше прегънал няколко пъти. Но за негова изненада тя скочи рязко и се дръпна назад.

— Не, няма да я взема!

— Но, Джени, ти трябва да я вземеш!

Момичето обикновено се държеше твърдо, но този ден беше преминало през много изпитания и сега горещи сълзи бликнаха от очите му.

— Не, сър, не бих могла. Това, което правех за вас, не струва нищо.

В този момент, когато тя отстъпваше назад, а Стивън я следваше, вратата се отвори и в стаята влезе Уордън. За момент се възцари мъртва тишина. Уордън ги изгледа с каменно лице, след което с равен глас каза:

— А сега можеш да си вървиш, Джени.

Когато Джени тръгна към вратата съкрушена, цялата в сълзи, които се стичаха надолу по бузите й, Стивън овладя смущението си и успя да напъха банкнотата в джоба на палтото й.

— Довиждане, Джени — промълви той. — И дано имаш късмет.

Отговор, ако изобщо имаше такъв, не се чу.

Все така сдържан, преподобният Криспин затвори вратата след нея, след това бързо погледна към Стивън, стисна устните си и заби поглед в тавана.

— Дезмънд — рече той, — намирам, че вашето поведение се оказа много непристойно. Но никога не съм допускал, че може да стигнете толкова далече. Като приятел на вашия любим баща това ме наскърбява повече, отколкото мога да го изразя.

Стивън преглътна сухата буца в гърлото си. Кръвта се изцеди от скулите му, но в тъмните му зеници проблясваха искри.

— Не ви разбирам.

— Хайде, хайде, Дезмънд. Не може да отречете, че от известно време сте имали отношения на най-неподходяща близост с младата персона, която току-що отпратих.

— Отнасял съм се приятелски към Джени. Тя направи много, макар и дребни неща за мен и аз се постарах за отплата да й помогна.

— А-а! — възкликна Уордън многозначително. — И каква беше вашата представа за помощ — да идва често сама във вашата стая?

— Тя идваше да оправя стаята ми. И понякога аз я рисувах. Това беше всичко.

— Наистина ли? И така, вие сметнахте за част от вашите задължения като кандидат за посвещаване в свещенически сан да превърнете тайно в модел една от слугите в този дом на Бога. Счетох за свой дълг да се запозная с някои от рисунките, резултат на това непозволено сътрудничество, и трябва да ви призная, че тяхната художественост е много спорна.

Кръвта на Стивън нахлу в главата му. Очите му светнаха яростно.

— От това, което знам за вашия вкус, сър — отвърна той, като трепереше леко, — аз не съм изненадан, че не сте успели да ги разберете.

— Вярно е! — каза Блис с онова кисело спокойствие, което усещаше, че му приляга много добре. — Но моите стандарти, особено тези, които се отнасят до нравствеността, се различават от вашите собствени.

— Точно така — отвърна Стивън и предпазливостта му се изпари. — Аз не бих изхвърлил бедното момиче на улицата само заради една грешка.

— Смея да кажа, че това не е вярно. И се страхувах, че точно така ще оцените нещата.

— Какво имате предвид?

До този момент Уордън беше ледено спокоен, но сега ноздрите му се свиха и нещо подобно на белег се появи на благородното му чело.

— Въпреки че Дил съобщи името на виновния, аз не съм напълно убеден, че е той. Твърдото ми убеждение е, че поради вашето отношение към това нещастно момиче, особено по начина, по който вие си служехте с нея за т.н. художествени цели, вие сте отговорен или поне непряко виновен за покварата, в която е изпаднала тя сега.

Като дишаше тежко, Стивън изгледа втренчено Блис със зъл поглед.

— Никога не съм чувал подобна мръсотия в живота си. Или подобно лицемерие. Джени не е покварена. Тя си има любим и ще се омъжи за него. Включва ли вашата представа за християнско милосърдие правото да опорочавате нея и мен без истинска причина?

— Замълчете, сър! Няма да ви позволя да разговаряте с мен по този начин. Истината е, че ако трябва да се придържам стриктно към моите задължения, следва да поискам от вас да напуснете Сетълмента още сега, незабавно.

Той спря, за да си поеме дъх.

— Но от уважение към вашето семейство и заради бъдещето, което вероятно все още стои пред вас, аз съм склонен да бъда по-снизходителен. И вие, разбира се, ще ми дадете писмено обещание да изоставите веднъж завинаги това ваше силно увлечение, наричано с удоволствие от вас „изкуство“, което е напълно несъвместимо с вашето призвание на духовно лице. Освен това ще има и някои други ограничения, които съм принуден да наложа върху вас. Елате в моя кабинет след вечерната молитва и ще ви уведомя за тях.

Без да дава възможност на Стивън да отговори, той се обърна и излезе от стаята.

— О, върви по дяволите! — извика силно младият човек.

Но вратата вече беше затворена.

Няколко мига Стивън стоя със стиснати юмруци, погледът му беше закован върху ламперията от лакиран дъб, след това махна с ръка и седна на стола до масата, извади хартия за писане от чекмеджето и взе писалката.

Скъпи татко,

Направих всичко, което беше по силите ми, и претърпях пълен провал. Не искам да те огорчавам, нито да вземам някакво окончателно решение срещу твоето желание, но при сегашните обстоятелства смятам, че трябва да се оттегля за известно време — най-малко за година, което ще ми даде време да разбера нещата по-ясно, а също и да изпробвам моите способности в онази особена област, която ти е толкова неприятна и затова дори няма да я спомена. Давам си сметка какъв удар ще бъде това за теб и единственото ми извинение е, че аз просто не мога да постъпя другояче.

Предай моите най-сърдечни чувства на всички в Стилуотър и на Клеър. Ще ти пиша отново от Париж.

Стивън