Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Седма глава

В един априлски следобед на 1937 година един мъж, по-точно един възрастен свещеник, и едно момче в дълго синьо палто, жълти чорапи и обувки с катарами слязоха от един автобус в северния край на моста Воксхол, завиха по „Гросвенър роуд“ и вървейки по укрепената част на реката, влязоха в тихото преддверие на Милбанк. Беше прекрасен ден. Въздухът, мек и все още свеж, миришеше на пролет. В градините на Уестминстърското абатство се люлееха жълти нарциси, а лалетата стояха весело изправени като за оглед. Върху подстриганите зелени поляни се извисяваха кестени, а кокичетата бяха изтъкали нежен бял килим. Темза блестеше на слънцето, течеше под мостовете тиха и стабилна, каквато е била от незапомнени времена. На фона на синьото, покрито с пухкави облачета небе, абатството се открояваше с една изящна ажурна украса. Над него се виждаше парламентът. В далечината, сред съзвездие от църкви на Английската женска спомагателна флотска служба, чиито шпилове и камбанарии облагородяваха небето над града, блестеше главният купол на катедралата „Свети Павел“. Дворецът, макар че не се виждаше, беше само на хвърлей място. Знамето се вееше, което означаваше, че кралското семейство бе в резиденцията. Камбаните на Биг Бен отмериха точния час с три бавни, глухи удара.

Енорийският свещеник вървеше с младия Стивън Дезмънд изправен, независимо от тежестта на годините, странно развълнуван от красотата на деня, от пролетния аромат на игликите. „Една молитва за много спомени, мислеше си той. Тук бие пулсът на Англия, не така силно, може би, както преди, но все още бие.“

Двамата вървяха по укрепената част на реката със спокойна крачка, която се подчертаваше от внушението за тихо страдание, излъчвано от момчето. На някакви си петдесет метра от края на улицата те я пресякоха и се изкачиха по стъпалата на голямо здание, което стоеше зад метални бариери и зад малка градина с орнаменти. Като свали шапката си, Бъртръм се обърна, остана за момент на входа, за да възстанови дишането си и да разглежда широката панорама — небето, реката и кралските здания. След това въртящата се врата щракна и те се озоваха в галерията „Тейт“.

Имаше малко хора, дългите високи тавани на стаите притежаваха ефекта на ехтяща тишина, която радваше Бъртръм най-много. Със същата спокойна крачка те тръгнаха през централната галерия, подминаха блестящите картини на Търнър, на сребристия Уистлър, на Сарджънт, Констабъл и Гейнсбъро, завиха наляво и най-накрая седнаха в една зала, огряна от слънцето. На стената, точно срещу тях, бяха закачени в изящни рамки три картини. Те гледаха мълчаливо платната — момчето, като че по задължение, а старият човек — с далечен и замислен вид. Без да откъсва очите си от стената, Бъртръм каза:

— Ти се чувстваш вече добре в Харшам, нали?

— Напълно, сър!

— Харесва ли ти училището?

— Не е съвсем лошо, сър.

— Разбира се, първата година е винаги трудна. Но след това се влиза в ритъма на нещата. Имаш ли си вече приятели?

— Да, сър. Има няколко момчета. Джоунс младши и Пиго, с които съм в близки отношения.

— Никой не те заплашва с нищо, нали?

— О, не, сър. Трябва да си ловък, когато наставниците ти поръчат да правиш нещо, но ако с някое момче не се получава, те общо взето са справедливи.

— Добре.

Разговорът много му напомняше беседите, които бе водил с Дейвид и другия Стивън, преди толкова много години. Това причини странни болки в сърцето на Бъртръм. Да, беше толкова отдавна, а като че ли е било вчера, когато за първи път отидоха в Малбъро, когато Стивън беше под нервно напрежение заради бъдещите изпитания и слушаше само с едно ухо неговите съвети. В какъв стар човек се превърна той, стар човек със старомодни разбирания, отдаден на спомените за миналото, който смесваше настоящото с миналото, и понякога, като гледаше този Стивън, си представяше, че се намира в компанията на своя любим син. Двамата определено си приличаха — малкият Стивън имаше същия деликатен тен, открито чело и дълбоки сини очи, същата гордо изправена глава върху все още тесните рамене. Имаше вид на джентълмен, благодарение на Бога, един истински Дезмънд. А училището към болницата „Исус Христос“, макар че той би предпочел да беше в Малбъро, беше едно солидно училище и щеше да направи от него човек. Стивън можеше да се счита късметлия, защото беше приет като стипендиант на една фондация — една рядка привилегия за тези години, когато почти всички мизерстваха. Днес той беше в униформата си и когато обядваха в закусвалнята „Симсънз“ на улица „Странд“, много погледи се насочваха към него, пълни с интерес, развеселени, всички благосклонни. Това го беше стоплило повече, отколкото халбата половинлитрово вино „Чалтис“, която си беше позволил като почерпка. Но се оказа, че нито една реколта от това вино сега не можеше да се сравнява с качеството на виното отпреди години.

Желанието да посее добри семена, чувството, че беше негово задължение да направи това, го накара да направи малка проповед.

— Ние очакваме добри дела от теб, момчето ми. Ти трябва да продължиш да се учиш добре и да държиш на името си. Как вървят заниманията?

— Мисля, че доста добре, сър. Имахме контролно преди ваканцията.

— Как се справи с него?

— По английски и аритметика направих всичко много добре.

Една мисъл премина през главата на Бъртръм, но той едва можа да накара себе си да я изкаже:

— Карат ли ви да рисувате?

— Да, сър. Но аз не съм добър там. Изглежда, че изобщо не мога да рисувам. — Без да съзнава, Бъртръм въздъхна леко от облекчение, погледна към своя внук, който продължи: — Но майка ми поръча да ти кажа, че имам отличен по усвояване на Светото писание.

— Много добре… много добре! — промълви Бъртръм. Може би в този късен час голямата надежда на неговия живот би могла да се изпълни, ако добрият бог му позволи да доживее, за да я види осъществена. Той постави пръстите си със сини вени върху ръката на момчето и я потупа одобрително.

При тази проява на ласка Стивън се изчерви и погледна настрани, за да види дали някой не ги гледа. Дядо му предизвикваше у него смесица от сдържаност и почит с един мимолетен щрих на забава, което е и тъжната участ на възрастните — да възлагат надеждите си на младежта. На него му доставяха голямо удоволствие тези периодични разходки, които предприемаха заедно. Особено по време на учебния срок един лек обяд по техен избор биваше последван, ако програмата се окаже подходяща, от отиване на кино и накрая завършваше неизбежно с поклонение в галерията „Тейт“. Това беше една приемлива пауза в рутината на учебните часове. Но сега, в началото на великденската ваканция, след като беше далеч от дома цели девет седмици, Стивън много искаше да се види с майка си, която щеше да се срещне с него на спирката „Ватерло“ и да го заведе със себе си вкъщи. Няколко пъти през последния час той тактично питаше Бъртръм за часа и беше готов да постави същия въпрос още няколко пъти, когато в залата влезе една група от ученички, водена от тяхната учителка.

Бяха около една дузина, в тъмнозелени поли и блейзъри от същия цвят, със значка на джоба, със сламени шапки със зелени панделки, прикачени здраво с ластик. Всички носеха кафяви детски ръкавици, черни чорапи и обувки. Учителката, облечена в умерени тонове и с обувки без ток, без шапка, с очила, беше бледа и сериозна и носеше малко снопче с бележки, от които като екскурзоводка черпеше от време на време сведения за своята беседа. Точно срещу Бъртръм и Стивън, без да им обръща никакво внимание, тя започна разказа си.

— А сега, момичета — заговори тя, — ние сме пред три представителни картини на Дезмънд, откупени през 1930 година. Първата, наречена „Цирк“, се отличава с прекрасно чувство за цвят и композиция и е от ранния френски период на художника. Обърнете внимание по-специално на групата на клоуните на преден план и начина, по който е въплътено чувството за движение на фигурата на младата жена на велосипеда. Второто платно, „Синият халат“, репродукции от която, убедена съм, сигурно сте виждали много пъти, е портрет на съпругата на художника. Тук вие ще видите свободата, с която са подбрани изразните средства, и оригиналния стил на художника, който е характерен за всички негови творби. Както виждате, моделът не е нито красив, нито млад, но чрез тънкото оцветяване и един ритмичен прилив на обикновени линии, се създава едно изключително чувство за красота. Вижте също, че през прозореца, до който тя седи, се вижда подбрана с тънко и вещо чувство панорама на околните улици, където няколко бедни деца играят топка. Подобна тема е била предмет на друго добре известно произведение на Дезмънд, познато под името „Детска игра“, намиращо се сега в галерията „Люксембург“ в Париж. Третата е най-голямата по размери картина на художника, рисувана последна и смятана за най-хубавата му творба. Както сами разбирате, тя представлява композиция на широкото устие на Темза, показваща всички бурни моменти на реката, събрани в движение.

Тя погледна бележките си.

— Погледнете момичета, че това не е просто представяне на реката. Вгледайте се в майсторските деформации, в смелото и с тънък усет оцветяване, в експресивните разделителни тонове, в проекцията върху платното на една вътрешна драма на духа. Вижте също как светлината като че ли струи от платното, блестяща и вибрираща, едно сияние, което предава напрежението в картината. По някакъв начин това е реминисценция на излъчването на експресията, намерена във великите платна на Рубенс. Дезмънд не е изцяло революционен художник. Така както импресионистите произлизат от Търнър, той води началото си от ранните картини на Мане, Дега и Моне. Има някои, които наистина напоследък твърдят, че испанският период на изкуството му черпи вдъхновение от Гоя. Но макар че е изучавал майсторите, Дезмънд не е останал техен пленник. Той знае как да покаже красотата във всичките й форми и неговото разбиране го е заставило да отхвърли всяка друга техника освен собствената му. Той е бил в пълния смисъл на думата индивидуалист, чиято работа, дори когато е във висша степен специализирана, обхваща в пълен обем всички страни на живота. Този велик оригинален художник, който устоява на всяка съблазън да се повтори, откри нова ера в експресията. Когато гледаме тези произведения, ние си даваме сметка, че той не е живял напразно.

Учителката се откъсна от справките си и придоби отново спокойния си маниер на говорене.

— Имате ли въпроси?

Едно от момичетата, което стоеше близо до учителката, запита със самочувствието на любима ученичка.

— Той умрял ли е, госпожице?

— Да, Дорис. Той е умрял твърде млад, при това доста трагично и почти непризнат.

— Но, госпожице, нали току-що ни казахте, че е бил велик художник?

— Да, Дорис, но като много други той е трябвало да умре, за да стане велик. Не си ли спомняте какво съм ви разказвала за бедността на Рембранд и Ханс, погребани в гроб на бедняци, и за Гоген, който, когато останал без средства, могъл да продаде само една-единствена своя картина, и за Ван Гог…

— Да, госпожице… хората не разбират, грешат по отношение на тях.

— Ние казваме, че всички правят грешки, скъпа… Гладис, престани да кихаш!

— Извинявайте, госпожице, но съм настинала.

— Тогава използвай носната си кърпа и както бях казала, Дорис, Англия е виновна пред Стивън Дезмънд, но тя е изкупила вината си по един щедър начин. Тук, в галерията „Тейт“ са изложени тези картини, за да можем да им се възхищаваме. А сега елате след мен, не изоставайте, момичета, и ние ще се запознаем и със Сарджънт.

Когато те се отдалечиха с шум надолу по дългата галерия, Бъртръм, все още неподвижен, гледаше картините. Колко често през тези последни няколко години той беше слушал това малко встъпление, което ставаше все по-голямо и достигна размерите на хор, изпълняващ панегирик в чест на неговия син, същите тези високопарни думи и фрази, използвани само миг преди това от младата учителка по изкуство пред учениците на своя клас. Стивън, неговият син, един велик художник… да, дори думата гений сега се употребяваше безрезервно. Той не изпитваше гордост при тази мисъл, нито пък закъснял триумф, а само едно странно удивление, тъга и мисъл за болката и разочарованието на един живот, увенчан със слава твърде късно. Той се питаше дали си е струвало. Дали всяка картина си струва страданието — дори най-великият шедьовър, сътворен някога? Какво представлява красотата след всичко това? Дали хората трябва да се превръщат в мъченици, за да се стремят към нея, да умират за нея, също както старите светци? Струваше му се, че конфликтът между живота и изкуството никога няма да бъде разрешен. Като се взираше настойчиво в платната, той се мъчеше да намери нови достойнства в тях, които по-рано не беше забелязал. Бавно, със съжаление, той поклати глава. Това не беше по силите му. Той се подчиняваше на мнението на експертите, както беше правил това и преди, макар че в името на истината те си оставаха за него неразгадани, като велика загадка, такава каквато беше синът му във всяко свое действие и най-вече във върховния момент — това неразбираемо безгрижно непокорство на неговия край. Тази последна сцена на живота му той не би могъл никога да осмисли без болка в сърцето си — когато в сивото утро Глин го извика при малкото легло на „Кейбъл стрийт“, той намери сина си в предсмъртния му час блед като призрак, едва дишащ, загубил напълно речта си, ларинксът му беше толкова разрушен, че правеше гълтането невъзможно, но той все още беше с молив и албум до себе си и като че ли и те не му бяха достатъчни, та имаше и една тръстикова пръчка с монтиран въглен на върха й, с която, докато лежеше безпомощно по гръб, започна да рисува странни неща по стената.

Бъртръм се опита да изкаже думи на привързаност и утеха, гърдите му се късаха от мъка, бореше се да върне кривналата от пътя душа обратно към Бога. Стивън написа с отслабнала ръка: „Много лошо, татко… Не те нарисувах нито веднъж… ти имаш прекрасна глава“. И тогава, невероятно, потънал във възглавницата той започна да очертава профила на баща си в албума. Последен портрет. Но в този момент моливът му се изплъзна от ръката и пръстите го затърсиха трескаво… След това, подобно на всичко останало в него, и те станаха неподвижни. Докато Бъртръм седеше приведен и сломен, Глин с решителност и умение беше започнал веднага да прави посмъртна маска на изпитото и безизразно лице.

— В името на Бога! — извика Бъртръм. — Трябва ли да правиш това?

— Да! — отговори Глин тъжно. — В името на изкуството. В бъдеще за мнозина тя ще бъде източник на вяра и настойчивост.

Поне погребението се извърши в Стилуотър и Стивън почиваше в мир там, в църковната сграда, под ветровете, спускащи се от хълма, до своя предшественик — кръстоносеца.

Бъртръм се изправи с усилие… Миналото си е минало, нямаше смисъл да скърби за него.

— Ела, момчето ми. Ще изядеш един сладолед, преди да се срещнем с майка ти.

Те взеха автобус към цирка на „Оксфорд стрийт“ и седнаха на малка, покрита с мрамор масичка в една сладкарничка с дълга история. Енорийският свещеник наблюдаваше как внука му яде ягодовия сладолед.

— Вкусен ли е?

— Ужасно — погледна го момчето. — Не искате ли и вие да изядете един, сър?

Трогнат, Бъртръм поклати глава.

— Обичах го, когато бях на твоите години. В него има сладко кокосово брашно, което е чудесно. Даваха ми от него, когато бях момче. Този сладолед се произвежда тук повече от сто години.

Преди да излязат, той се спря пред махагоновата каса и купи кутия с розови и бели бонбони за една лира. „Приятни са“, спомни си той, като взе грижливо опакованата кутия — нямаше много да натежи на момчето да я вземе.

На гарата много преди уречения час пред часовника ги чакаше младата майка на Стивън, в спретнат и скромен черен костюм, една фигурка, която човек едва ли щеше да забележи в тълпата. Но момчето я видя и бързо тръгна към нея. Тя се наклони леко и го прегърна силно.

Останал на известно разстояние от тях, енорийският свещеник дискретно погледна настрани. Все пак той не можеше да не погледне… това беше една щастлива среща. Вдовицата на неговия син… Тя беше едно действително скромно, почтено малко същество. Сега живееше със зълва си в самостоятелна къща в Клифтънвил, един много по-добър район в Маргит. Имаше стабилен и наистина нарастващ доход от продажбите на картините на Стивън. Свещеникът беше сигурен, че черният цвят, който носеше, бе все още знак на траур — трябва да е държала много на него, далеч повече, отколкото той беше предполагал.

Майка и син тръгнаха към него.

— Надявам се, че Стиви не ви е създавал грижи?

— Никакви — отговори той, но му се искаше да не съкращава така името му. — Времето е хубаво, нали?

— Колко мило от ваша страна, че се съгласихте да го изведете!

— И вие бяхте много добра да ми дадете възможност да го сторя.

Разговаряха оживено няколко минути. След това замълчаха. Джени погледна разбиращо към сина си.

— Благодаря ви сърдечно, сър, за прекараното време с вас.

Те си стиснаха ръце. Бъртръм ги видя как си тръгват ръка за ръка и ги наблюдаваше, докато се загубиха от погледа му. Той въздъхна. Макар че часовникът беше над него, погледна своя. Влакът му щеше да отпътува след петнадесет минути. Най-вероятно Керълин трябва да е отишла на пазар в Халбъро и щеше да го изчака да слезе от влака, за да се приберат заедно у дома с автобуса. След смъртта на Джулия преди две години тя бе започнала да се безпокои по-малко. Успя да превърне малкото енорийство в един удобен и уютен кът, който сега много му харесваше. Макар и само бунгало, то беше много удобно и топло през зимата. Да, Кери е добра душа. Тя беше почти щастлива онзи ден, когато Клеър й подари едно малко кученце от породата „Спаниел“. Ах, Клеър, Клеър, ако само… Не! Той не трябва да броди из страната на това „какво би могло да бъде“.

Порови се малко на щанда с книги — нямаше нищо, което си струваше да прочете сега, само сензационен боклук. Накрая купи списанието „Корнхил Мегъзин“. Може би щеше да намери в него нещо за неделната си проповед.

Той намери едно третокласно ъглово място — минало беше времето, когато се возеше в първа класа — и когато влакът тръгна, се зачете. Но дневната светлина намаляваше, осветлението в купето беше лошо, а и зрението му беше слабо. Изведнъж се почувства уморен и натежал от обяда, който беше поръчало момчето — мешана скара, от която само беше опитал. Дали пък причината не беше във виното „Чаблис“ — никога не беше злоупотребявал с алкохол. Облегна се назад и затвори очи. Заспиваше ли? Или беше заслушан в шума на колелата, които сякаш му повтаряха отново и отново името на неговия мъртъв син.

Влакът продължаваше да се носи с трясък през нощния мрак.

Край