Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (27)

Втора глава

Окъпан в странната жълта светлина, която се прецеждаше през остъкления покрив на гарата, експресът „Биариц“ всеки момент трябваше да потегли. Повечето от хората бяха заели местата си, на перона бързаха няколко закъснели пътника, а носачите викаха и бутаха количките си сред шумната бъркотия и облаците от пара и серен пушек. Стивън седеше в своето купе, което беше почти запълнено, и чакаше Пейра с нарастващо безпокойство. Джером, който се намираше в Лувесиен, беше обещал да дойде навреме на гарата. Огорчен от наивността си да разчита на такъв импулсивен и нестабилен по характер човек, Стивън се опита да не мисли за своя приятел. Пейра очевидно нямаше да дойде. И тогава, когато локомотивът изсвири, преди да потегли, той забеляза познатата му фигура да се носи спокойно по перона. Пейра беше облечен в рунтаво занемарено палто, мъкнеше триножник и една ужасно стара пътна чанта.

Той едва успя да се качи в потеглящия влак. След няколко минути Пейра вече поставяше нежно вещите си върху багажника на купето. Когато приключи с настаняването, той се обърна към Стивън съвсем непринудено и с усмивка, която озаряваше набръчканото му и необръснато лице.

— Трябва да ме извиниш. Закъснях. В метрото попаднах на един млад свещеник, който, като разбра, че пътувам за Мадрид, почна да спори с мене за босоногото братство. Той така се разгорещи, че пропуснах моята спирка „Одеон“.

Мекият глас и сърдечният му нрав, толкова вежлив, изискан и весел накараха Стивън веднага да омекне.

— Хубаво щеше да се наредиш, ако не беше успял да хванеш влака.

Пейра веднага стана мрачен.

— Драги приятелю, не ме осъждай за това, че съм се увлякъл от една толкова очарователна тема. Имам намерение да се запозная по-отблизо с този въпрос, като посетя манастира на този орден в испанската провинция Андалусия. Често си мисля и аз да създам босоного братство, посветено на изкуството и медитацията. Това може да се окаже моя шанс.

След миг на размисъл добави:

— Бедността ще спаси света.

Стивън вдигна учудено вежди.

— Бедността няма да ни спаси. Взех парите ти от търга в посредническата къща „Сула“, но тъй като те изнудиха напълно, получената сума е съвсем незначителна. Двамата разполагаме с около хиляда и деветстотин франка.

— Раздели ги по равно, нямам нищо против — рече Пейра спокойно. — Или, ако искаш, дай ми ги всичките. Ще ти бъда ковчежник.

След това посочи проядената от молци пътна чанта и каза:

— Вътре има шунка „Байон“ — цели петнайсет килограма. Даде ми я госпожа Хуфнагел. Няма да гладуваме.

Докато влакът набираше скорост в покрайнините на града, Стивън, на когото парите никога не му носеха добро, си спомни по какъв превъзходен начин Пейра се беше справил с поддържането на домакинството на улица „Кастел“ и доверчиво му предаде плика с банкнотите. Като го прие невъзмутимо, Джером мушна парите в издутия си портфейл, който стягаше с корда. Там държеше най-ценните си документи — изтъркани изрезки от провинциални вестници, мръсни покани с измачкани ръбове за отминали музикални вечери, безплатни писма покани, които и при най-лек намек беше готов да извади и да прочете пред случаен непознат в кафене, в обществено превозно средство или даже на улицата. След като се увери, че нищо не е загубено, той извади зацапан плик и като го погали с пръсти, сякаш докосваше нещо тайнствено, не без гордост погледна няколко пъти към Стивън с надежда да провокира любопитството му. Но тъй като опитът му не успя, каза:

— Не можеш да познаеш какво е това, нали? Едно писмо до маркиза Де Морела. Тя е стара жена, но е висша аристократка и майка настоятелка на манастира в Авила. Тя без съмнение ще ме приеме. Един от моите предци е бил рисуван от Гоя. Картината е в музея „Прадо“.

— Тогава да призовем този твой предшественик и всички други модели на Гоя.

— О, да, без съмнение това би било полезно за теб — съгласи се Пейра. — Все пак… една маркиза…

Той прибра обратно писмото и отново завърза портфейла с кордата. Последва тишина, по време на която Джером изучаваше своя спътник.

— Изглеждаш потиснат, драги приятелю. Има ли нещо, което да те безпокои?

— Не — отвърна Стивън. Но веднага след това, съвсем импулсивно, тъй като разправията с генерал Дезмънд все още тегнеше върху съзнанието му, сподели: — Един човек искаше да направи от мен войник.

Пейра, който умееше да не се стряска от нищо, не показа ни най-малка изненада. Няколко мига всмукваше замислено студения мундщук на лулата си, преди да се произнесе вещо:

— Задължителната военна служба е чудовищна институция — най-голямото зло на нашето време. Защо хората трябва да бъдат заставяни да обличат униформи и да се убиват един друг? В годините на рицарството рицарите са участвали в битки само по своя собствена воля. За тях това е било спорт. На никой обаче и през ум не му е минавало да облече поет или философ в доспехи и да го изпрати на бойното поле. Даже селяните са били освобождавани от това задължение. А сега всички ние трябва насила да се учим как да убиваме себеподобните си.

Стивън, който слушаше с усмивка, се разсмя от сърце. Пейра прие това като комплимент и като потисна задоволството си, изпусна дълбока въздишка.

— О, бедно човечество, какви ли не страдания понасяш от своите господари!

— Най-малкото — каза Стивън съвсем развеселен — ние не страдаме в момента. Нещо повече, вече минава дванайсет и ще обядваме.

Джером потвърди, че е гладен. Той понечи да извади шунката на госпожа Хуфнагел, но Стивън, който беше в повишено настроение, реши да не правят икономии. Те станаха и започнаха да си проправят път през претъпканите коридори към вагон-ресторанта. На сивия фон покрай тях преминаваха огради от жив плет, наведени жълтеникави върбови клони и дървета, плувнали в зеленина. Обядваха сардини, телешки гърди и сирене „Бри“. Накрая изпиха по чаша „Бенедиктин“, а Пейра миролюбиво запуши лулата си.

Късно следобед навлязоха в еднообразната равнина на Ландс, наситена с пустеещи земи, покрити с пясък и безкрайни борове, през които от време на време проблясваше светъл лъч, отразен от морето. Вечерта бързо се смени с нощ, забулвайки заоблените хълмове и плодородните лозя на Гаронд. Когато луната се издигна и огря потъналите в мрак равнини и извисените хребети на планините, Стивън го обхвана неутешима тъга. Но скоро той очисти душата си от нея, като си наложи да мисли само за бъдещето и за прекрасното приключение, което ги очакваше.

С изключение на бледосиния блясък на лампата, наоколо беше сумрачно. По всевъзможни начини пътниците в купето подбираха удобни пози за сън до предстоящата смяна в Хендай. Пейра седеше изправен, главата му беше увита в палтото и вече дишаше дълбоко. Взирайки се в неговата фантастично очертана фигура, Стивън изпита топлина в сърцето си. Колко хубаво стана, че успя да тръгне на път заедно с такъв оригинален, весел и възпитан приятел, щедър в своята привързаност, винаги наивно щастлив. И макар че често биваше абсурден, все пак в отделни случаи беше страшно мъдър.

Стивън затвори очи, разлюлян от ритъма на влака, и като потръпна леко от нощния студ, скоро заспа.