Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (50)

Първа глава

В есенното утро на 1928 година, преди още първите лъчи на зората да проникнат в спалнята на партерния етаж в къщата на улица „Кейбъл“ Стивън се събуди. Известно време той лежа неподвижно, усещаше едрите форми на жена си до него и нейното ритмично дишане. След това, без да я буди, стана и се облече тихо. Излезе в коридора по чорапи, почука рязко на вратата на Джо Тапли и влезе в кухнята.

Гривната на газовата печка пламна леко под пълния чайник. Както винаги, на масата всичко беше приготвено. След десет минути, когато капитанът се присъедини към него, те седяха и закусваха горещ чай, хляб и мазнина от пържено месо и кренвирши. Ядяха, без да говорят. Накрая Тапли каза:

— Вятърът е западен.

Стивън кимна и се наклони към ухото на стария човек.

— Беше ясно, че ще има облаци тази сутрин.

— Ще има промяна в посоката на вятъра. Да се надяваме, че времето ще се задържи все такова. Макар че никога не му имам вяра.

— Ще ти спести лумбагото.

— О, аз греба всеки ден.

Стивън се изправи, напълни нова чаша с чай и я отнесе в спалнята, като покри чашата с чинийка. Остави я на масата до леглото, тъй като понякога шумът от входната врата събуждаше жена му. Върна се обратно в кухнята, обу ботушите си и кимна предупредително към Тапли, който беше започнал да се занимава с лулата си.

— Ще трябва да побързаме.

— Аз съм готов.

Стивън затвори входната врата само с най-лекото резе и те излязоха заедно, без да носят нищо със себе си. Всички корабни принадлежности се намираха на пристанището.

Къщата зад тях ги изпрати безмълвна. Но в шест и половина будилникът иззвъня, Джени отвори очи, докосна чашата с чай до нея и видя, че е изстинал. Недоволна, тя завъртя глава и веднага стана. Стаята беше все още потънала в сив полумрак — дървената пристройка, която Стивън беше направил за студио, отнемаше част от предишната светлина. Тя си облече камизолата, мушна рязко и безшумно краката си в розовите вълнени пантофки, при това, въпреки ниската си и надебеляла фигура, направи това с неосъзната грация. Надяваше се, че Стивън е стигнал до Гринуич преди изгрев-слънце.

После приведе бързо „къщата в действие“ — нейна собствена фраза — и към осем часа закуси. Проветри двете легла, запали огъня под бойлера в банята и отнесе подноса със сутрешната закуска на госпожица Прат. В девет без четвърт госпожица Прат, която в момента беше наемателка на стаята с изглед към двора на горния етаж, се отправи при децата от своя клас в училището пансион в Степни. Джени бързо оправи всички легла и като показа главата си навън през вратата, се зарадва на свежия изсушаващ полъх на бриза. Понеделник беше денят й за пране.

Докато подреждаше чаршафите, весело си тананикаше. Чувстваше се щастлива, считаше се за жена с късмет, която имаше привилегията да обича и да се грижи за този изключителен мъж, който се беше оженил за нея. Тя не можеше и никога нямаше да може напълно да го разбере. Не се и опитваше, но го наблюдаваше със симпатия и нежно учудване във всички негови настроения, в моментите на мълчание, на изблик на чувства и на депресия — толкова различен от нея самата, от нейното здравомислие. Неговото безразличие към ястията, към дрехите и обикновените задължения я караше да се чуди. За нея беше неразбираемо защо Стивън забравяше за приготвения сух обяд и след това, огладнял, си купуваше един самун хляб и си чупеше от него, докато върви.

Но на желанието му да рисува тя не се противопоставяше. Това беше занимание за джентълмен, което му даваше сила, носеше му радост и успокоение. За него това беше „да прави нещо“. Това, за което тя се тревожеше и в определени моменти прекъсваше работата си и една напрегната бръчка се появяваше между веждите й, беше здравословното му състояние. Не й харесваше кашлицата му, сега толкова постоянна, че сякаш беше част от него и на която той не обръщаше никакво внимание.

Но днес беше твърде заета, за да се безпокои. Когато прането й беше закачено и се развя свободно на простора в двора, тя си направи за обяд препечено сирене върху филия хляб и неизменната чаша силен чай. След това отвори гардероба, преоблече се в нови дрехи, взе кошничката си и излезе на улицата. Семейство Глин щяха да идват у тях на вечеря. Тя подбра зеленчуци за варено и след като се посъветва с месаря, си избра един къс, който й хареса. След това надникна в бакалията и млекарницата. Наслаждаваше се на витрините на магазините, огледа отново един костюм от три части в „Ийст Лондон Експориум“, на който отдавна беше хвърлила око. Като се прибра вкъщи, наряза месото и почисти зеленчуците. Мисълта за гостите тази вечер я изпълни с приятно чувство — тя харесваше Ана, която беше от „нейния сой“ и въртеше като истинска домакиня малката къща на „Найт стрийт“. Глин, който бе получил широко признание като художник, я купи преди четири години, когато узакони връзката си с Ана. Тя знаеше, че на Стивън щеше да му бъде приятно да види Ричард, който освен капитан Тапли сега беше единственият му приятел и човек, заради когото би се съгласил да наруши своя установен и самотен дневен режим.

Дотук денят бе протекъл нормално — тихо, приятно и изключително тривиално. Но към два часа, когато възнамеряваше да прибере вече сухите дрехи, на входната врата се позвъни. Тя си помисли, че е пощаджията с писмо от Флори, която напоследък й пишеше доста редовно. Когато обаче отвори вратата, едно такси вече завиваше зад ъгъла, а пред нея се изправи един сух, гладко избръснат господин в износен сюртук. Той повдигна леко шапката си.

— Господин Дезмънд дали е у дома?

— Не — отговори тя, като го изучаваше. След това добави: — Ще се върне чак вечерта.

— Бих ли могъл да разговарям с вас за момент. Името ми е Медокс. Чарлз Медокс. Вие, вярвам, сте госпожа Дезмънд. Аз бях посредник на вашия съпруг.

Тя се колебаеше. Не беше в нейния нрав да приема непознат господин в къщата си, но тъй като държанието му беше открито и недвусмислено, явно той не беше от онези хора, които се опитват да предложат ненужна стока.

— Влезте, моля — каза тя.

В малкото входно помещение тя го изгледа напрегнато, макар че начинът, по който той старателно изтри ботушите си в изтривалката, беше за нея още един плюс в негова полза.

— Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Ще ви бъда благодарен, ако това не ви затрудни много.

Без суетене тя му донесе чай и гореща препечена филия с масло.

— Много мило от ваша страна. Цяла сутрин съм в движение и не съм обядвал.

Последва пауза.

— Госпожо Дезмънд — изрече той с известна решителност в гласа, — вие, изглежда, сте една много чувствителна личност и на мен особено ми се иска да ви помогна. Дошъл съм този следобед, за да ви помоля да убедите вашия съпруг да ми разреши да направя изложба на негови произведения.

— Но нали казахте, че сте били негов посредник.

— Страхувам се, че бях само формално. За осем години не съм имал нито едно платно на Дезмънд в моята галерия. А в същото време съм сигурен — той се огледа, сякаш търсеше потвърждение, — че в неговото студио има десетки картини.

— Да — отговори тя меко, все още объркана. — Те всичките са там, но ние няма да се разделим с тях. Това са негови думи. Той ми обясни, че след като са се отнесли така лошо с него, няма никога повече да показва свои картини на изложби, докато е жив.

— Това беше много отдавна и оттогава е изтекла много вода. Госпожо Дезмънд — наведе се той леко напред, — изкуството е странно нещо, то се развива по права линия за известен брой години, след това се откъсва като тангента. По едно време картините на вашия съпруг бяха практически непродаваеми. Но съгласно информацията, с която разполагам от Париж, неговите картини биха могли да намерят добър пазар сред някои вещи познавачи.

Той очакваше думите му да предизвикат у нея удоволствие и изненада. Вместо това тя се усмихна равнодушно.

— И какво от това?

— Но как какво? Във финансово отношение например това би могло да означава значителен доход.

— Моят съпруг — изрече тя тази дума с нежна гордост — изобщо не се интересува от пари. И освен това той харчи единствено за картините си и нито стотинка за себе си.

— Все пак като независим човек, а аз знам, че той е именно такъв — разгорещи се Медокс и се наклони към нея, за да бъде по-добре разбран, — сигурно би трябвало да му е твърде унизително, ако ми простите тази волност, да бъде издържан от вас.

— Тази мисъл никога не е минавала през главата му — отговори Джени твърдо. — И аз никога не съм желала да бъде другояче.

Тя се изправи.

— Това, с което разполагам, е в пълния смисъл на думата и негово, господин Медокс. И то ни е съвсем достатъчно.

— И все пак — продължаваше да настоява той, макар и твърде отчаян вече, — един по-висок доход би улеснил вашите работи.

Той огледа малкото помещение, чудейки се в същото време как личност с вкуса на Дезмънд можеше да понася да живее в него.

— Вие бихте могли да имате по-голяма къща и една добра домашна помощница.

Тя се разсмя открито и весело, сякаш й беше казал някаква шега.

— Аз съм била слугиня, господин Медокс и смятам, че съм се справяла добре с тези задължения. Що се отнася до моята работа, ще се чувствам много нещастна, ако се разделя с нея. Ще ви кажа направо — нямаше да бъда щастлива, ако водехме някакъв друг начин на живот. И нещо повече, казвам ви го съвсем искрено, не бихме се чувствали и наполовина по-удобно, отколкото се чувстваме сега.

Напълно обезкуражен, той я гледаше от упор и мълчаливо съзнаваше поражението си. Часовникът, който се намираше върху корниза, показваше два и двайсет и пет.

— Междувременно — рискува той — предполагам, че бих могъл да надникна в студиото?

Начинът, по който тя му отказа, беше шедьовър на любезната дипломация.

— Дали ще възразите, ако ми дадете възможност да разговарям първо с господин Дезмънд?

— Аз говорих с него — рече той, но видът му подсказваше обратното. След кратко мълчание Медокс взе шапката си и стана. — Ще бъдете ли така добра да му кажете, че съм ви посетил.

— Да, разбира се. Но аз не бих хранила големи надежди, ако съм на ваше място.

Когато той си отиде, Джени се върна в кухнята и застана за миг озадачена, след това тръсна глава и отиде да прибере прането.

В пет часа звънецът на входната врата звънна отново и преоблечена и готова, тя побърза да посрещне гостите.

— Съжалявам — каза Джени, след като ги поздрави. — Стивън все още не се е прибрал.

— Ние сме подранили — каза Глин и закачи шапката и шала си на закачалката. — Между другото, идвал ли е днес у вас търговецът на картини Медокс?

— Да — каза Джени предпазливо. — Господин Чарлз Медокс.

— Надявам се, че си му дала да вземе няколко платна на Стивън?

— Господи, не! Не бих могла да направя това без негово разрешение — усмихна се тя. — Цената им сигурно не е по-малка от стойността на къщата ми.

— Разбирам — каза Глин и спря за миг. — Е, добре, вие по женски можете да поклюкарствате тук, а аз ще отида в студиото.

Той мина напряко през кухнята, намери ключа под изтривалката и влезе в паянтовата дървена барака, където Стивън работеше. Мястото беше неудобно и студено, но беше сухо и имаше прекрасна северна светлина. На триножник в центъра на помещението стоеше една голяма незавършена картина, докато в другия край бяха струпани множество платна, всичките без рамки.

Ричард разгледа внимателно незавършената картина, като същевременно си натъпка лулата с пресован тютюн. След като я запали, свали платното и сложи друго, от тези, които бяха под триножника, и седна на счупеното канапе да го разгледа. След пет минути отново смени платното, седна и отново започна замислено да наблюдава. Това се повтори неколкократно.

Във всички движения на Глин имаше уравновесеност и зрялост. Беше вече петдесетгодишен и непримиримият бохемски дух, който го караше някога да отхвърля ортодоксалността и да търси самостоятелната изява, беше сразен и заменен от един истински и напълно заслужен успех. Произведенията му бяха справедливо признати като ценен принос в английското изкуство. Той не беше вече бродяга, а собственик на къща в Челси, женен, член на Академичния съвет, можеше да бъде доволен от позицията, която заемаше. Но въпреки това в известен смисъл той беше в конфликт със себе си. Винаги въздържан, той знаеше, че каквато и промяна да извърши в себе си, в сърцето си винаги щеше да остане борец на непризнатото, знаменосец на бунта. Платната в тази дървена барака бяха не само далеч по-съвършени от неговите, те заслужаваха да бъдат изложени наред с произведенията на великите гении. И като оценяваше по какъв начин през тези седем години Дезмънд се беше трудил без почивка, погребан в този бордей, отказващ всякакъв контакт със света, Глин разбираше, че е дошло времето да действа, да разкъса най-после завесата на отшелничеството. Безполезно беше, разбира се, да говори с автора на тези картини. Той беше се опитвал да стори това неведнъж, но без успех. Знаеше за визитата на Медокс тази сутрин — беше разговарял с посредника предварително и сега, когато неговата мисия беше пропаднала, той съзнаваше, че трябва да действа по своя собствена инициатива.

С решителен вид той стана и взе картината, която беше вече отделил — „Горещина в Хампстед“. След това я зави в кафява хартия и я върза с канап. Като се движеше с необикновена лекота, той излезе, заключи студиото и напусна къщата през задната врата. За три минути стигна до кръчмата „Добро намерение“ и след като изпи чаша бира, помоли бармана да пази пакета, докато не дойде да си го вземе по-късно същата вечер. Нямаше още шест часа, когато съвсем незабелязано се върна в двора и влезе в кухнята.

Стивън, който току-що беше пристигнал, излезе напред, за да го посрещне. Когато се ръкуваха, Глин не можа да не си помисли каква голяма промяна бе настъпила в неговия приятел от дните, когато за първи път се запозна с него в Слейд. Беше толкова слаб, че скулите на лицето му бяха силно изпъкнали и оформяха дълбоки дупки в слепоочията му. Изправен там, в грубите си изцапани с боя дрехи, загърнал раменете си със стар шал, с дълги кокалести ръце и с буза, изцапана със сажди от някой речен влекач, той създаваше впечатление за човек, поддържан само от собствения си вътрешен огън. Но червеникавият цвят на скулите му и изключителният блясък в очите му го спасяваха, показваха, че в него все още има живот.

— Добре ли прекара деня? — запита Глин.

— Нелошо. От сутринта съм надолу по реката към Гринуич.

— Как се чувства старата майка Темза?

— Имам проблеми с нея, както винаги. С какво се занимаваш напоследък?

Ричард се поколеба, докосна ланеца на часовника си — един забележително масивен образец на златно изделие на фирмата „Албърт“, подарък от доволен клиент, който някога му беше позирал.

— Всъщност започвам портрет на лорд Хемърхед.

— Ти рисуваш доста портрети напоследък. Това ти носи допълнителни доходи, нали?

— Да.

— Струва ми се, че си спомням това име. Не е ли той собственик на бирена фабрика?

— Разбираш ли…

— Да, това са хората, които поддържат живо изкуството.

Глин погледна изпод вежди настрани, като се чудеше дали няма някаква ирония в думите му. Но изразът на лицето на Дезмънд остана открит и приветлив. Настъпи мълчание, след която Джени, чието лице се беше зачервило от печката, излезе напред с димящи чинии в ръце и като ги постави на масата, весело покани гостите да седнат.

Глин, чието удоволствие от вкусната храна с годините все повече растеше и признаците за това се виждаха по отрупаното му с килограми тяло, се зае охотно да се храни. Но не можеше да не забележи колко безразличен към храната беше Стивън. Той, изглежда, нито знаеше, нито го беше грижа какво яде. Но настроението му беше необикновено ведро, красотата и живецът в очите му бяха неотразими, докато описваше с подробности как една баржа почти го завлякла в средата на реката.

— Това беше едно великолепно състезание по псувни — завърши той весело. — След него напълно си загубих гласа.

— Какво? — възкликна обезпокоена Джени с поглед, вперен в него.

— Няма нищо. Когато работя, нямам нужда да говоря.

Стивън се обърна към Глин с усмивка.

— Тапли е почти глух. Често пъти не отварям уста сутрин, та чак до завръщането ни вечер.

С вдигане на вилицата си Глин изрази несъгласие.

— Не е нормално — каза той. — Ти си като Ана. Понякога ми е трудно да изкопча от нея дори една дума през целия ден.

Ана го погледна както винаги сериозно, със загадъчно свиване на устните.

— Това беше първото ти условие, което ми постави, когато дойдох да живея при теб.

— Дошла си да живееш! — запротестира Глин. — Не можеш ли да разбереш веднъж завинаги, че сега ти си уважавана жена?

— Понякога си мисля, че ние станахме твърде „уважавани“.

— Какво имаш предвид? Не се ли радваш поне малко на положението си? Погледни хората, с които се срещаш.

— О, ние се срещаме с много хора. Ние се обличаме и ходим на приеми, където стоим през цялото време и не разговаряме. Ние посещаваме официални вечери, седим на течение, слушаме дълги, помпозни речи. Ние сме много ангажирани. Но ние бяхме по-щастливи в Париж, когато ти беше свикнал да хвърляш ботушите си по мен и да ме наричаш проститутка.

Стивън избухна в смях, но Джени изглеждаше малко смутена, а самият Глин беше напълно объркан.

— Ти си несправедлива, Ана. Сега при нас има някакъв ред. Имаме определено положение, задължения, които трябва да се изпълняват, отговорности, които трябва да се поемат. — Той се обърна към Стивън. — Този начин на живот, в който си изпаднал, не е правилният. За теб това не е добре. Трябва да те изтръгнем от него.

— Наистина ли? — усмихна се Стивън. — И как ще стане това?

— Като си осигуриш получаването на наградите, които ти наистина заслужаваш!

Педантичният тон на забележката накара Стивън да поклати глава.

— Ако някой беше казал подобна глупост преди двайсет години, щеше да го нокаутираш. Аз не се стремя към успеха. Нямам време за това. Успехът, особено общественият, убива духа. Сега, когато съм освободен от желанието за успех, мога да се отдам на работата си без остатък.

— А сега чуй ме и мен, Дезмънд — рече Глин малко разгорещено. — Нека да бъдем трезви по този въпрос, без емоции. Да оставим обществото настрана. Никой не иска да популяризира твоето изкуство. Но нима си безразличен към това, какво хората, които наистина те познават — твоите приятели художници — мислят за работите ти?

— Нито един художник не трябва да рисува заради аплодисменти или заради положителната оценка на своите събратя. Той трябва да работи само за да задоволи себе си.

— Наистина ли предпочиташ никога да не направиш изложба на свои картини?

— Някога, в началото на моите усилия като художник, на мен страстно ми се искаше да изложа моите картини, да получа признание и известност. Сега просто ми е все едно. Не желая да продавам. Обичам произведенията си. Предпочитам да са около мен, прави ми удоволствие да ги взема в ръце и да ги докосна отново. Достатъчно ми е, че знам тяхната цена.

— Господи! Нечовешко е да не желаеш някаква положителна оценка.

— Похвалата или отрицанието имат само моментен ефект върху човека, чиято любов към красотата прави от него най-строг критик на собствените му произведения. Това са думи на Кийтс.

Изглеждаше, че Глин беше навлязъл в хлъзгава почва, но се овладя и започна да пълни лулата си. Като изчатка силно с кибрита, той си каза, че няма да позволи да го отклонят от намерението му и че ще го осъществява по-решително, откогато и да било. После продължи с един по-умерен, примирителен тон.

— Поне ще признаеш, че напоследък демонстрираш известна отчужденост. Не е добре за хора като нас да бъдат толкова усамотени.

— Но ако този някой работи?

— Аз също работя. Но освен това трябва да ходя насам-натам. Невинаги това е много удобно, но го правя и да ти кажа откровено, започна да ми харесва. Срещам се редовно с моите колеги във „Фраскати“, наминавам в клуба „Гарик“, присъствам на заседанията в Академията на изкуствата. Мисля, че е крайно време да престанеш да се криеш. Имам два билета за „Дон Жуан“ в „Ковънт Гардън“ за четвъртък вечер. Даде ми ги госпожа Лехмън, ти помниш, че й рисувах портрет миналата година. Ще дойдеш ли?

Стивън бавно поклати глава. Думата „криеш“, която Глин употреби, го засегна.

— Не съм ходил на театър петнайсет години.

— Но преди това ти обичаше да ходиш на театър.

— Сега съм твърде зает.

— Къде е гнилото в тази работа? Настоявам да ми кажеш. Ела, след това ще вечеряме в кафе „Роял“.

— Да, отиди, Стивън — настояваше Джени. — За теб това ще бъде един хубав отдих.

Дезмънд погледна единия и другия и едно слабо нервно потръпване премина по скулите му. Той познаваше себе си твърде добре. Винаги се бореше със смътното чувство, че някакъв непознат страх го очаква зад ъгъла. Искаше да спаси себе си чрез отчуждението, което Глин оплакваше, надяваше се да намери забрава в своята работа, в щастливото невежество на живота си с Джени. Отказът беше на езика му, но той беше работил особено добре този ден. Една необикновена снизходителност, защото желаеше да угоди на жена си и на Глин, го накара да направи изключение от своето правило.

— Добре! — каза той. — Ще дойда.

— Чудесно! — възкликна Глин и кимна с благодарен поглед.