Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (12)

Първа глава

По време на дъжд Дувър беше скромният заден вход, през който можеше да се напусне незабелязано Англия. След като пощенският кораб остави далеч назад мрачното пристанище, калните улици и обърнатите към хълма жълти здания, скалистият бряг с цвят на маджун се сля в едно със сивия проливен дъжд.

Долу, в трета класа, малката площ беше задръстена от хора и Стивън, прогонен от прекомерната влага и шумните разговори, се беше върнал отново на люшкащата се и отрупана с въжета палуба. Той стоеше самотен и неподвижен на носа, скрит на завет зад покритата с брезент лебедка, с очи, отправени към губещия очертанията си бряг, и с мисъл, раздвоена между огорчението и тъгата.

В един момент Стивън трепна, седна на едното рамо на лебедката и извади албума си за рисуване, без да обръща внимание на мятащия се кораб и на примесения с водни капки вятър, който свистеше край крехкото му укритие. Това спонтанно движение беше рефлекс, вик на сърцето. Още веднъж моливът му зашари по листата, чиито краища се огъваха под напора на силния вятър. Той престана да мисли за себе си, рисуваше с голяма бързина развълнуваното море, странните и ужасни вълни, на които вдъхваше живот. Стивън виждаше в техните размити от бурята контури, в бушуващите преплетени гребени на вълните диви човешки лица, изтерзани глави и гърчещи се тела, фигури на мъже и чудовища с разпилени буйни коси и неестествени крайници, всичко това изоставено и захвърлено настрана от непобедимите сили на морето.

Може би това беше някаква форма на лудост, на шемет, оставила Стивън капнал от умора и без сили. Той се разтрепери, когато параходът намали хода си, за да се укрие надеждно зад вълнолома на Кале, и съзнавайки, че лицето му изглежда объркано, а дрехите му са влажни, сгъна албума и го сложи обратно в джоба си. Въжетата бяха хвърлени, стълбите за слизане спуснати, митницата премината бързо, но някаква неизправност по железопътната линия беше задържала влака от Париж и той все още не беше пристигнал.

Стивън се разтресе отново и като ходеше напред-назад по перона, се мъчеше да възстанови кръвообращението си. Дъждът беше по-поносим на брега, но вятърът фучеше из криволичещите алеи сякаш по-остър и по-рязък от преди. Повечето от спътниците му се възползваха от закъснението, за да обядват в пристанищния ресторант за сметка на превозващата компания. Но един по-осторожен преглед на състоянието на финансите му и крайно несигурното бъдеще го предпазиха от този лукс. Ако трябваше да е точен, разполагаше с пет лири и девет шилинга, остатъка от първоначалните десет лири, които имаше, когато пристигна в Стилуотър.

Най-после локомотивът се раздвижи и след продължително суетене и сигнализиране изсвири пронизително. Сред облаци от пара и с мелодични звуци, подобни на рог, влакът потегли. За Стивън, сгушен в ъгъла на проветривото купе, това беше едно неприятно пътуване. Той непрекъснато трепереше; съзнаваше, че се е простудил, и се кореше заради тази своя глупост.

На Северната гара се поколеба за миг, след това без късмет и без меланхоличния си спомен за лекотата, с която беше встъпил в Париж предишния път, Стивън взе метрото до улица „Кастел“. В сегашното си състояние той се стремеше преди всичко към простотата и истинското приятелство на Пейра. Но новият наемател на апартамента се появи с неразбиращ и подозрителен поглед и поясни, че от приятеля му няма нито писма, нито някакви други съобщения. Според него господин Пейра щял да бъде в Пюи дьо Дом в Оверн до края на годината и не разполагаше с никаква друга информация. След това краката на Стивън го отведоха в студиото на Глин. То беше затворено. Павилионът на Ламбер със залостените врати и прозорци беше следващото разочарование. Отчаян, Стивън се отправи към жилището на Честър. Въпреки че не беше си записвал колко точно му дължеше Честър, той знаеше, че след няколко последователни вземания въпросният дълг трябваше да е стигнал близо трийсет лири, сума, която за него имаше сега много по-голямо значение от преди. Но стаята също беше затворена и заключена с катинар. Когато обаче слизаше по стълбите, портиерът го позна и му даде следващия адрес на Честър, изпратен с пощенска картичка само преди два дни. Това беше хотел „Златния лъв“ в град Нетиер, в Нормандия.

Насърчен, Стивън влезе в най-близкия пощенски клон и изпрати телеграма, в която обясняваше положението си и молеше Честър да му пусне веднага с телеграфически запис ако не цялата, то поне част от сумата, която му дължеше, на името на Алфонс Биск на улица „Кастел“. Когато една млада жена зад решетката, облечена в дреха от ламе, получи написаното с мастило сложно обяснение, трябваха й няколко минути, за да го обработи. Стивън плати таксата и се отправи в съседното заведение „Дювал“, където си поръча горещ шоколад и една кифла.

След тази лека закуска той реши да намери колкото се може по-скоро място за нощуване, още повече че дъждът се усили и тротоарите се разкаляха. Повече заради удобство, отколкото от надежда за комфорт той се отби наблизо в евтиния хотел „Западен пансион“, покрай който често минаваше на път за студиото на Глин.

По незастланото стълбище той се изкачи до стаята си, която представляваше едно тясно кубче. Вътре обаче беше сухо, а леглото, въпреки че чаршафите изглеждаха сиви, беше покрито с одеяла със син печат. Това означаваше, че са ползвани от запасняци, повикани на армейски маневри, и са продадени след това от правителствените снабдители. Стивън потрепери още малко от студа, след това се стопли и заспа дълбоко.

На следващото утро, когато се събуди, той наистина се почувства по-добре, въпреки че не се изненада, като усети, че в гърлото му се надига лоша кашлица. Закуси кафе и кифла отново при Дювал и в единайсет часа се запъти към магазина на господин Биск.

Тук го очакваше приятна изненада. Сладкарят го прие сърдечно. Кръглото му лице се разтегли в усмивка и докато кореше Стивън, че не му се е обадил още предишния ден, с вид на фокусник му връчи телеграма отговор от Честър. С нея не се изпращаше никаква сума, но тя очевидно имаше за цел да разведри получателя си.

Доволен получих твоята телеграма. Ела тук. Времето и хотелът прекрасни. Селската местност прекрасна за рисуване. Най-добри пожелания!

Хари

Перспективата, която откриваше тази приятелска покана, мисълта, че ще стои с шпакла и четки в ръка пред статив в слънчева Нормандия, предизвика блясък в очите на Стивън.

Разписанието на влаковете, което му показа Биск, въпреки че по нагънатите му страници можеше да се съди, че е твърде старо, също потвърждаваше, че бързият влак от Грансвил, един за всички направления, беше тръгнал още в десет часа сутринта. И тъй като любезният сладкар настойчиво предлагаше гостоприемството си, Стивън реши да пътува следващия ден. Той прекара следобеда в семейството на Наполеон Кампо, откъдето не само си взе обратно статива и останалите принадлежности за рисуване, но си купи още лак, нови туби с боя и доста неизползвани платна. За всичко това той плати 50 франка, като обеща на Кампо, че ще му приведе остатъка, който му дължи, веднага след като пристигне в Нетиер.

Следващото утро дойде с чисто синьо небе и Стивън се отправи с вещите си към гара Монпарнас. В бързия влак на втори коловоз нямаше много хора и той се настани без проблеми в празно купе в челната част на композицията. Не можеше да каже, че се чувства добре в момента на тръгването, защото главата му тежеше, а имаше и остри болки в дясната част на гръдния кош. Независимо от това, когато влакът преминаваше през тунелите и тъмните прорези в стените, които даваха право за излизане от града, той се отърси от умората и се зае да наблюдава приятния пейзаж: големи площи пустеещи стърнища, които се бяха превърнали в жълти басейни с дъждовна вода, заградени с дълги редици тополи — сякаш вечни стражи; един далечен връх, строен и грандиозен; впрягове от едри коне с плугове; стари обори и хамбари, покрити с цигли, а покривите, изпъстрени с надписи „Byrrh“, „Cinzano“, „Dubonnet“.

На обяд изяде една ябълка и блокче шоколад. Постепенно цветът на селската местност се беше променил. Борейки се с дрямката, очите му попиваха с растящо задоволство лъкатушещите междуселски пътища и малките, оградени с плет овощни градини, бавната процесия на ято гъски към кална локва, следвани от босоного момче с пръчка от леска, един ред върби с окастрени корони. По-нататък една възрастна жена с бяла шапка теглеше крава към крайпътната трева. Дори природата на пиенето беше променена: „Почакайте! — призоваваха надписите. Пийте ябълкова ракия!“.

Към три часа влакът стигна връхната точка на едно продължително изкачване и навлезе в малката гара Нетиер. Стивън събра набързо нещата си и скочи от високото стъпало. Внимателният оглед потвърди, че Честър не беше тук, за да го посрещне. Като си помисли, че Хари вероятно не е предвидил часа на пристигането, вълнението му нарасна.

Стивън пое към града, който можеше да се види отвъд хълма, на около километър разстояние. Колкото повече наближаваше, толкова повече се увеличаваше желанието му да бъде по-скоро там. Той премина оградената с ров и фортификационни съоръжения стена и стъпи на кривите, покрити с калдъръм улици, толкова тесни, че построените от остри сиви камъни къщи сякаш се сливаха над главата му. След това точно насред пазарния площад, срещу избледнялата фасада от теракота на стария „Градски хотел“, той съзря позлатения символ на „Златния лъв“.

Кръчмата беше масивна, много удобна и първокласна. Стивън обърна внимание на това, докато се движеше към рецепцията на хотела, разположена в ниша под дъбово стълбище.

— Заповядайте, господине?

— Казвам се Дезмънд. Ще бъдете ли любезен да уведомите господин Честър, че съм пристигнал.

Последва пауза.

— Вие търсите господин Честър?

— Да, той ме очаква.

Служителят, едър широкоплещест млад мъж с късо подстригана коса, изучи Стивън за момент и след това каза:

— Бъдете любезен да почакате, сър.

Той се мушна зад завесата, която скриваше вътрешността на офиса, и след малко се върна заедно с един по-стар човек, внушителен на вид, с дебел врат, облечен в делови костюм на райета.

— Вие търсите господин Хари Честър?

Тонът, макар и любезен, имаше застрашителен оттенък.

— Да, защо? Аз съм негов приятел. Той не е ли отседнал тук?

Последва хладна пауза.

— Той живееше тук, господине. До вчера следобед, когато му представихме сметката. Оттогава няма и следа от вашия знаменит господин Честър.

Стивън гледаше собственика с глупав вид. Не пристига ли той по личната покана на Хари, като за целта похарчи последните си пари за железопътен билет? Тогава една мисъл му мина през главата, съкрушителна като удар. Честър пак е бил във финансови затруднения и го е повикал, за да поиска отново от него пари на заем.

— Ако господинът е наистина Дезмънд — сарказмът беше режещ, — тук има писмо, което приятелят му е оставил за него.

Пликът не бе запечатан и беше подхвърлен през касата като нещо противно.

Драги стари приятелю,

Те могат да не ти покажат това писмо. Но ако го направят, ще можеш да разбереш, че съм бил заставен, за съжаление, отново да напусна квартирата си нощем. Мислех си, че ще можем да оправим този въпрос двамата, но счетоводството на хотела ме изпревари с една крачка. По всяка вероятност ще запраша на юг, ще остана в Ница за известно време, където ще опитам късмета си на карти. При всички случаи ще те видя рано или късно. Ужасно съжалявам за всичко това, но нуждата пристига там, където пръст има дяволът.

Твой: Хари.

P. S. Няма заслужаващи внимание жени в града, но не пропускай да опиташ местната ябълкова ракия. Много е хубава.

Стивън смачка набързо с нервни пръсти бележката, написана с молив. Той знаеше, че Честър е безотговорен, но сега, под прикритието на чара на веселия тон и приятелските излияния, той почувства същността на един краен егоизъм.

Собственикът на ханчето и неговият служител го гледаха иззад тезгяха с нескрито презрение. След това дойде ред и на последното унижение:

— Естествено, господинът разбира, без да пита, че не можем да му предложим нощувка при нас.

— Разбира се — отвърна Стивън, обърна се и излезе на улицата.