Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (39)

Пета глава

На следващия ден, няколко минути след три часа членовете на комитета: контраадмирал Тринг, Сътън, Джоузеф Кордли и Арнолд Шарп (главният свещеник на катедралата не присъстваше) се бяха събрали в един малък кабинет и Стивън, който чакаше в страничната стая, беше извикан при тях.

Веднага щом той влезе, Тринг хвърли бърз изпитателен поглед върху него, сякаш беше очаквал да види нещо още по-лошо и като че ли се успокои. Той не обърна особено внимание на ниско подстриганата му коса и на брадата, нито на екстравагантния му вид. Все пак човекът пред него приличаше на джентълмен, беше прилежно и непретенциозно облечен и като цяло не изглеждаше чак толкова зле. Истината беше, че след дълги настоявания на близките му, Стивън беше придуман да свали безформената си дреха от раирано кадифе, а Кери му приготви бяла риза и един от неговите стари сиви църковни костюми, който му стоеше доста добре.

— Добър ден, господин Дезмънд. Бихте ли седнали?

Стивън седна и усети върху себе си погледите на членовете на комитета.

— Вие знаете защо сте тук, разбира се, така че ще започнем направо. Става дума за Мемориала. Искаме пет картини пана, приблизително метър и осемдесет на метър и двадесет, които по подходящ начин трябва да представят чувството, достойнството и героичната, макар и трагична причина, поради която това здание е построено. Разбрах, че вие рисувате от много години, спечелили сте няколко международни отличия, ваши картини са изложени в галериите на редица големи градове и казано накратко, изглеждате достатъчно добре квалифициран за работата, която ние имаме предвид.

— Аз от своя страна бих дал всичко, на което съм способен — рече Стивън.

Последва мълчание, по време на което Стивън успя скришом да огледа четиримата мъже, които седяха зад дълга маса. Толкова изострени бяха сетивата му, че той веднага усети одобрението на двама от тях и неприязънта на другите двама. Един от последните се изкашля, което предполагаше, че се готви да говори. Името му беше Арнолд Шарп, адвокат в Чарминстър, тънък, с невзрачно лице, удължена глава и малки хитри очи, силно приближени едно до друго. Разбрал, че Тринг симпатизира на Стивън, той силно му се противопоставяше главно защото беше от бедно потекло. Баща му е бил беден човек, майстор на плетища и огради, в близка ферма. Шарп мразеше имотното съсловие. През дългата си практика в Районния съд беше станал инертен и безличен. Той предполагаше, че Стивън е бил препоръчан от по-високо място и, след като не можеше от политическа гледна точка открито да се противопостави, възнамеряваше да направи нещата възможно по-трудни за Дезмънд.

— Предполагам, че вие сте донесли образци от своята работа, за да ги покажете на комисията.

— Страхувам се, че не!

— Можем ли да запитаме защо?

— Повечето от последните ми картини са в моя лондонски агент. С удоволствие ще съобщя да получите няколко от тях, ако желаете.

— Аз мисля — прекъсна го Тринг — и мога да гласувам за това, че господин Дезмънд е компетентен. А така също ще постъпи и главата на църковното настоятелство.

— Но подходящ ли е той конкретно за тази задача — запита адвокатът с вид на човек, поставящ резонен въпрос, — която има отношение към последната война?

Съседът на Шарп, пълният Джо Кордли, църковен настоятел и търговец на царевица, обърна червеното си безчувствено лице към Дезмънд.

— Вие не сте участвали във войната, нали, Дезмънд?

— Не.

— Били сте навярно освободен?

— Не.

— Не сте нарушили дълга си съзнателно, надявам се?

— Бях зад граница.

— А-а! — възкликна Кордли и дебелото му туловище потъна в стола. — Зад граница, но не… в окопите?

— Струва ми се — намеси се Шарп вежливо, вътрешно доволен, без обаче да се издаде и с най-малкото изражение в стоманените си очи, — че вашият по-малък брат е бил в армията.

— Да. Той не беше годен за военна служба, но се записа още в първия месец.

Последва пауза.

— Той загина, нали така?

— Да.

— На бойното поле?

— Да.

— Ах! — възкликна Кордли и ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. Същият този човек, който удвои капиталите си, продавайки фураж във военния лагер „Кълингам“, рече: — Смел момък! Отдаде себе си на родината!

Мълчанието, което последва, беше повече от неловко. Стивън стисна устни. Той беше дошъл на този разговор, изпълнен с желание да получи поръчката. Сега, след този враждебен разпит, неговата решителност укрепна.

— Бих искал да кажа, че дори и да не съм взел участие във войната, както вие точно посочихте, аз имам, може би точно по тази причина, известни идеи по темата. Струва ми се, че за да оправдае своята цел, вашият мемориал трябва да бъде не само като благодарност и почит към тези, които са отдали живота си, но и като символ с послание към бъдещето. Художествените пана трябва да покажат истинската трагедия на войната, а чрез акцентиране върху саможертвата и страданието да се окаже морално влияние върху тези, които ги разглеждат, за да избегнат едно ново световно бедствие.

— Браво, господин Дезмънд — каза Тринг искрено.

На него му хареса тази кратка реч, както и начинът, по който Стивън гледаше Шарл право в очите, като че той беше причината за войната. Жалко, че момъкът се беше оказал страхливец! Но от време на време даже и в най-добрите семейства можеше да се появи черна овца.

— А сега относно датите…

— Кога ще бъдете готов — прекъсна го Шарл — да дадете ескизите?

Стивън погледна към Тринг.

— Това напълно противоречи на възприетата процедура.

— Имате предвид, че трябва да ви приемем на доверие? — добави Кордли.

— Всеки художник трябва да бъде възприеман на доверие — отговори Стивън разгорещено. — Художникът не е пътуващ търговец, натоварен със стока от образци. Той може да предложи само себе. Аз съм готов да ви представя скици, ако вие настоявате, но тъй като това представлява най-трудната половина от работата, готов съм да сторя това само срещу комисионна и то предварително.

— Ние нямаме време — рече Тринг. — Официалното откриване се планира за март.

— Петнайсети март — уточни Сътън немного високо. Едва сега той се беше обадил за първи път. — Остават три месеца, считано от днес.

Последва кратко мълчание.

— Бихте ли могли да завършите работата дотогава?

— Мисля, че бих могъл.

— Думата „мисля“ не е най-подходящата в случая — намеси се Шарп. — Трябва да сме сигурни.

— Няма достатъчно време за пет големи картини, но когато съм заинтересуван, мога да работя и по-бързо.

— Добре, а сега да решим въпроса за заплащането. Хонорарът, който ви предлагаме, е 500 гвинеи.

— Не бяхме ли уточнили сумата в лири? — промърмори търговецът на царевица.

— Гвинеите, драги сър, са без съмнение най-джентълменското платежно средство. Дали тази сума ви устройва, господин Дезмънд?

— Напълно.

Тринг погледна към членовете на своята комисия.

— Тогава предлагам да заплатим на нашия художник сто гвинеи още сега. Като капаро. Остатъкът ще бъде изплатен след завършването на работата.

— Не съм съгласен — рече Шарп и се загледа в един от ъглите на тавана. — Трябва да му платим след завършване на работата.

— Но господин Дезмънд ще има значителни разходи с осигуряването на платна и други материали — намеси се Сътън, — да не говорим за рамките.

— Това са си негови грижи — отговори Шарп кисело. — Кой би могъл да каже, че няма да се разболее или че по някаква причина не ще съумее да завърши работата в срок? Могат да възникнат най-различни пречки, нали? Смятам, че плащането трябва да стане, след като ни предаде паната.

Преди Тринг да може да каже нещо, Стивън се намеси.

— Невинаги съм в състояние да осигуря платна и бои. Но сега, за мой късмет, мога да си го позволя. Приемам вашите условия. Ще трябва обаче да работя в самата зала. Тук нямам студио.

— Мисля, че това може да се уреди. Ще трябва да я огледате. Ще ви дам ключа — каза Тринг и след като неговата бележка не срещна възражение, продължи: — С това приключвам, господа. Поздравявам ви, господин Дезмънд. Убеден съм, че вие ще сътворите за нас едно истинско художествено произведение.

С ключа в джоба си, Стивън отиде направо в новопостроения мемориал, който се намираше на една малка височина сред църковните ливади, недалеч от катедралата. Той видя зданието и беше приятно впечатлен от разположението му и от превъзходния начин, по който мемориалът хармонираше с каменните сгради от четиринайсети век, разположени по-надолу. Когато влезе през сводестия вход, Стивън потръпна от удоволствие. Вътрешността имаше форма на правилен петоъгълник, осветен от високи прозорци в куполната част на готическия храм, без това да нарушава цялостния светлинен фон на гладките, боядисани в бяло стени. Това даваше превъзходна възможност за онази последователност на картините, каквато той беше планирал. Неговите цветове щяха да пламнат на този мъртво бял фон — той ги виждаше вече във въображението си. Колко перфектно беше разстоянието между тези пет еднакви стени — точно четири картинни пана с еднакви размери. Той доста време стоя сам в празната зала, коленичил сред праха от мазилка. Най-сетне се изправи, заключи грижливо и тръгна пеша по „Чърч роуд“ към ъгъла на „Хай стрийт“. От „Блу Боър“ той телефонира на Медокс в Лондон да му изпрати незабавно платна, бои и всичко, което щеше да му бъде нужно. След това, гологлав, пъхнал ръце в джобовете на своето тясно свещеническо сако, той закрачи към дома, забравил всичко освен формите, които вече изпълваха разпаленото му въображение.

В продължение на няколко дни той се въздържаше, макар и трудно, да започне работа. Искаше да се настрои пълноценно на тази тема, толкова болезнено близка до сърцето му. Загубата на брат му и безплодните усилия в годините, прекарани в Испания, несъмнено подклаждаха неговите мисли. Един извор на чисто вдъхновение беше картината „Бедствията на войната“, която така дълбоко го беше развълнувала, когато стоеше пред нея очарован в една от дългите галерии на музея „Прадо“. В душата на Стивън постепенно започна да се надига бунтът на ранения дух срещу вечната трагедия на човешкото насилие.

Към края на седмицата той започна да рисува. След като неговите скици придобиваха все по-ясни форми, той изпадаше в треската на своите идеи и изгаряше от желание да изрази не само героизма, но и смъртоносното бедствие на войната.

Толкова улисан беше през цялото това време, че често пъти напускаше Мемориала едва когато светлината си отидеше съвсем. Тишината и усамотението в празната зала му допадаха напълно.

За енорийския свещеник този изтощителен и спартански начин на работа на сина му беше крайно изненадващ. Той никога не бе и сънувал, че работата на един художник е свързана с такъв упорит емоционален, умствен и физически труд. Неговото възхищение от Стивън се засилваше с всеки изминат ден. Надеждата, която той считаше за мъртва, припламваше отново. Синът му си беше у дома, водеше нормален живот, беше прилично облечен и истински зает с работа, върху проект, свързан с катедралата. Какво по-добро можеше да желае в края на краищата!

Когато сред обществеността се разнесе новината, че поръчката е възложена на Стивън, повечето от реакциите бяха неблагоприятни за младия художник. Бъртръм можеше да усети мълчаливия протест на хората особено по време на неделната служба.

Няколко писма се появиха в местния печат, най-зловредното от които беше едно съобщение, подписано с псевдоним „За родината“ и поместено на видно място в „Каунти газет“. Обезпокоени, енорийският свещеник и Керълин разсъждаваха по този повод на нисък глас.

— Това е жесток удар — рече Бъртръм и веждите му се свиха в болезнена гримаса. — И за съжаление в писмото пише истината.

— Но това е съвсем несправедливо, татко. Защо трябва да ровят, че Стивън не е бил в армията? За него трябва да съдят по качествата му на художник.

— Смея да кажа, Керълин, че в същото време е справедлива забележката, че за един военен мемориал е трябвало да изберат някой ветеран от войната.

— … който би могъл да бъде много лош художник.

— Да… да! Това е така. Керълин, кой мислиш е изпратил това писмо?

— Не можеш ли да се сетиш, татко?

— Да не би да е Албърт Моулд?

— Кой друг? Ти нямаш друг враг на света, освен него.

— Но, мила моя, той не е достатъчно образован, за да съчини подобно писмо с псевдоним „За родината“.

— Някой го е написал вместо него.

— Наистина той е в контакт с много хора, които биха могли да му го напишат.

Енорийският свещеник поклати глава, учудвайки се на подобна възможност за конспирация.

— Сега е времето на парвенютата, татко. Даже старият Моулд си е навирил носа. Той си има свой собствен безжичен апарат, по-добро отопление и повече топла вода, отколкото ние имаме. Ходи на кино два пъти седмично и когато го попитах онзи ден дали би желал да получи обичайния свински крак за Коледа, той каза: „Не, благодаря, мис. На Албърт току-що му дадоха цяла плешка еленско месо“. След това ме погледна плахо и добави: „Да ви изпратим ли малко?“.

Последва кратка тишина.

— Добре — каза енорийският свещеник, — ние не трябва да показваме това писмо на Стивън. На него му е нужна пълна подкрепа и спокойствие.

— Онзи ден той беше много насърчен, татко. Ти си спомняш неговия приятел Ричард Глин… О, знам, че ти никога не си го одобрявал, но той излага свои картини в Кралската академия. Така или иначе той беше дошъл в Чарминстър онзи ден. Стивън и той са обядвали заедно в „Синия глиган“.

— Така ли?

— Да! И Стивън му изложил плана си за цялата работа и му показал това, което вече е направил. И Глин е бил много въодушевен от видяното.

Пасторът беше малко изненадан, но въпреки това изглеждаше доволен. Мълчеше и размишляваше. След това, като погледна дъщеря си, запита:

— Керълин, не смяташ ли, че ако той успее, това може да отвори за него и други подобни поръчки: украсяването на църкви, витражи върху стъкло и прочее? Той ще си бъде повече у дома и ще работи в сферата на църковното изкуство.

Той прекъсна думите си, стана и се пресегна, за да вземе шапката си.

— Ще се върна след малко, скъпа моя.

От прозореца Керълин го наблюдаваше как върви по междуселския път. Бавно, леко приведен, с ръце, сплетени зад гърба: една дълга черна фигура под плоската свещеническа шапка с широка периферия. Тя знаеше, че той отива да се моли в църквата.