Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (37)

Трета глава

Изложбата на Стивън беше закрита в последния ден на ноември. Чарлс Медокс, собственикът на галерията, се страхуваше, че в пресата може да се оформи силно отрицателно мнение срещу Стивън, и по тази причина я беше организирал неохотно чак след натиска на Ричард Глин, когото той представляваше със значителна печалба през последните няколко години. За негова изненада обаче две от най-високо оценените картини „Милосърдие“ и „Пладне в маслиновата горичка“ през последната седмица на изложбата бяха купени от един агент. Така че Медокс не само покри разходите си, но дори и спечели. А Стивън след приспадането на комисионната получи чек за триста лири. Независимо от безразличието си към материалния успех той почувства облекчение от факта, че така неочаквано се издигна над хроничното си безпаричие. Необичайното финансово изобилие очерта добри перспективи за бъдещите му планове да посети Стилуотър. Едно кратко, но любезно писмо дойде от баща му, който го канеше в енорийството. Стивън му писа, че приема поканата. Сега, най-после, той нямаше да се върне като просяк!

Рано на трети декември младият художник опакова раницата си, остави бележка в студиото за Глин, който трябваше да пристигне скоро, и потегли за Съсекс. Един час по-късно слезе на спирка „Джилингхърст“ преди Халбъро, за да направи дълга разходка из местността, преди да стигне до Стилуотър. Беше приказно зимно утро. Бледожълтото слънце не беше разтопило още хрущящия скреж, който сребрееше по тревата и върху всяко глогиново клонче. Върху клоните на буковите дървета кристалчета от лед улавяха слънчевите лъчи и разпръсваха брилянтни фрагменти на дъгата. На полето се виждаха крави, обвити в пара от собствената им топлина. Колко често, когато беше в Испания сред горещите маслинови горички и изпепеляващата самота, се бе връщал мислено в Англия при влажната земя и обезлистените дървета, при обилно напоените ливади и вирчетата за лов на раци!

Стивън крачеше по ветровития междуселски път и скованата земя отекваше под ботушите му, връщайки го с всяка стъпка към дните, когато кръстосваха с брат си тези гори и ливади. От дясната му страна изникна гъсталака, където събираха лешници, а по-нататък срещна шубрака, в който един следобед през юни намериха разкошно оцветено яйце със златно кръгче на птичка мушитрънче. След още един завой на пътя, през дърветата с опадали листа той видя блясъка на езерото на Чилингъм. Колко пъти бяха идвали да ловят сребрист костур, който се криеше в килимите от лилии и кресон в тези чисти изворни води. Потокът от спомени го накара да скръцне със зъби. Чувството на самообвинение, което, след като научи за смъртта на Дейвид, не беше го напускало, сега отново пламна в гърдите му. Внезапно и болезнено той усети липса на увереност в собствените си творчески сили, почувства се празен, сякаш животът му не бе нищо повече от едно слабо и изхабено есе на безплодността.

Той стигна до селцето Стилуотър и с туптящо сърце прекоси павираните улици, които криволичеха между стари, изградени наполовина от дърво фронтони. Селцето беше се разраснало в негово отсъствие. Много новости правеха поразително впечатление — многообразието на магазини, киното, което представляваше една широка покрита палатка, наличието на голяма танцувална зала, осветена с неонови светлини, разположена в съседство със старата царевична борса. По-нататък, когато изкачи хълма извън селото, Стивън се спря пред редица нови, построени от червени тухли туристически бунгала, намиращи се на главното шосе, преди селския път, който отвеждаше към енорийството. Техният ужасен стил и евтина претенциозност, съответстващи на имената им — погледът му отмина бегло няколко названия като „Гнездото“, „Коси-нук“, „Биланку“, го изпълниха с внезапна тъга. Някога този висок рид предлагаше великолепен изглед към нормандската църква и към останалата хълмиста местност и беше едно прекрасно място, една целина, недокосвана от човешка ръка, покрита с щир и орлова папрат, откакто се помнеше.

Натъжен, той ускори крачките си надолу по междуселския път, сви наляво през една малка вратичка и навлезе в територията на енорийството по пътечката откъм горичката, известна като „църковната пътечка“. Тук също съзря белега на промяната: леко занемаряване, за което съдеше по това, че повалените от вятъра листа бяха затрупали покритата с мъх пътечка. В градината с плодните дръвчета една много стара ябълка стоеше необрана, опряна върху покрития с керемиди трегер на солидното стълбище. Но след седем години отсъствие той не беше в състояние да се вълнува. Страничната врата, която водеше към оранжерията за папрат, беше отворена. След минута Стивън влезе в къщата. В отговор на позвъняването му в антрето настана раздвижване. Като влезе вътре, видя Керълин, облечена в изцапана престилка, с разчорлена коса, в цветен шал, седнала до масата да бели ябълки.

— Кери! — възкликна той.

Тя се обърна, погледна го и изпусна ножа.

— О, Стивън, радвам се, че си дошъл!

Нейното посрещане го трогна. Видя, че беше приятно изненадана, макар в очите й да се четеше известно безпокойство. Той я остави да се опомни. След минута попита:

— Къде са другите?

— Татко отиде на конференция в Чарминстър. Ще се върне следобед. Ние те очаквахме чак вечерта.

— А майка?

— Тя замина както винаги. Да ти дам ли нещо за ядене?

Той поклати отрицателно глава.

— Предупреждавам те, че вечерята няма да бъде богата.

Като каза това, очите й се навлажниха. Той седна до нея, извади червената си памучна кърпа, която винаги носеше със себе си, и я подаде.

— Не, не… Причината не си ти… Всичко е объркано!

— Кажи ми!

Тя въздъхна, сякаш сне товара от плещите си. Несгодите, които се бяха струпали върху нея, можеха да се изразят по един-единствен начин: промяна… промяна на този прекрасен свят, който те познаваха в своята младост, промяна, която беше дошла с такава бързина, че явно я беше зашеметила и изненадала.

Енорийството никога не е било лека институция за управление. Но сега трудностите били неописуеми. След смъртта на Бизли, веднага след примирието, не се намерил друг такъв порядъчен слуга в къщата. Възрастните жени, свикнали с високите заплати във фабриките за боеприпаси, загубили вкус към домашната работа. Цяла процесия от момичета от селото минала през кухнята. Нахални и безгрижни, без интерес към работата, те не мислели за нищо друго, освен кога да отидат на кино или в новия салон за танци, който сега провокираше религиозните чувства на селото. Тази сутрин Керълин освободила Беси Гудерби, дъщерята на майстора на тръстикови покриви, след като се разбрало, че предната нощ в стаята на слугите е разливала по пижама бутилка вино от избата на енорийството с младеж от Брайтън.

— Помисли си само. По пижама! — Керълин беше изумена. — Това го направи войната, ужасната война. Ако не бях наела една австрийска емигрантка направо от Тирол, нямаше да има сега кой да ми помага вкъщи. А Софи не знае дума английски, не може да прави нищо, освен ябълков щрудел и виенски шницел.

Стивън би се усмихнал, ако не беше тъжният израз на лицето на Керълин. Забеляза, че ръцете й са червени и напукани, а дланите й загрубели от тежката работа. Той не я прекъсна и тя продължи:

— Освен това, парите на татко намаляха. Ние не разработваме повече фермата. Тя е оставена на Матюз. По време на войната земята ни беше разорана, а след това щеше да ни струва твърде много, ако искахме да си върнем ливадите с тревата особено след като загубихме Моулд.

— Какво! Старият човек умрял ли е?

— Не. Неговият забележителен син го освободи от работа.

Стивън я изгледа въпросително и тя продължи с нотка на истинска горчивина.

— Предполагам, че си забелязал новите бунгала в пустеещите земи. Албърт Моулд ги построи. Той е собственикът. Албърт е отишъл много напред в сравнение с това, което беше, когато го видя за последен път. По време на войната той стана собственик на старата шахта за глина, разработи я и натрупа много пари. Сега участва във всякакви бизнес проекти, както и в политиката. Съветник е в графството и е доста голяма сила в района. Разбира се, той ни мрази, винаги ни е мразел и миналата година се счепка остро с татко във връзка с границата на църковната земя.

И двамата замълчаха.

— Как е татко?

— Добре е. Не може да работи толкова, колкото беше свикнал, но поне е добре със здравето.

— Сигурно скърби за Дейви — запита Стивън и погледът му остана сведен.

— Да. Но ти си този, за когото истински тъгува. Разбира се, като всички останали и той си има своите грижи.

За момент Стивън си помисли, че тази бележка на Керълин се отнася за него, но сестра му добави:

— Мама.

Кери беше възприела като правило никога да не обсъжда нещата, свързани с майка им, но сега се отпусна и след моментно колебание сподели своята нова тревога. Ексцентричността на Джули напоследък започнала да представлява източник на истинска тревога. Домакинството изисквало да се поддържа с много усилия, а това значело ограничения и върху собствените й удобства. Джули се задържала в Стилуотър много по-рядко от преди. Често липсвала със седмици, като ги държала в неизвестност къде се намира. Стивън си спомни как тя не излизаше от своята стая, където се отдаваше на собствената си леност и не преставаше да пие лечебните си води всяка сутрин, а следобед с лилава шапка на главата и множество нанизи от мъниста седеше в двора като статуетка, цялата натруфена с волани и слушаше Щраус или Бизе. Но напоследък меланхолията и странностите й толкова се увеличили, че тя се отказала от практикуващите лекари, които се присмивали на капризните й хрумвания, но все пак я предпазвали от своеволията й и се отдала в ръцете на народни лечители, както и на модерни пастири на вярата. В този момент, според Кери, тя вероятно се намираше в Шепърт Буш, в лечебния център на един източен мистик, който й разкрил някои учения, които в основата си почивали върху понятието „карма“. Всичко това беше ужасно тревожно. Джулия, разбира се, имала много малък собствен доход, който очевидно бил крайно недостатъчен, за да поддържа нейните различни екстравагантности. Тя била станала съвсем потайна, по-откровена от всякога в своята отчужденост. Живеела в света на собствените си мечти и нито войната, нито отсъствието на Стивън, нито трудностите на енорийския свещеник, нито дори смъртта на Дейви я били трогнали дори за миг.

Когато Керълин спря да говори, звънецът иззвъня. Той известяваше, че е време за обяд. Обядът наистина се оказа скромен, сервиран непохватно от Софи. После, когато излязоха в градината, Керълин му разказа как през лятото се справяла само с една помощничка на непълен работен ден и едно момиче, което идвало само в съботите. Стивън се постара да разведри сестра си, да я извади от нейната депресия. Още от ранното им детство между Керълин и него липсваше голяма привързаност. Нейната ревност — реакция на бащината му привързаност към него, беше отклонявала техните взаимни прояви на нежност един към друг. Но сега несгодите я бяха изтощили и тя се нуждаеше от подкрепа.

В четири часа следобед енорийският свещеник пристигна. Той поздрави Стивън спокойно, като го изгледа в упор. Не посмя да рискува и да коментира промяната у Стивън през тези години на отсъствие. Не зададе никакви въпроси. Мълчаливо го поведе към библиотеката, където пред запаленото огнище Керълин беше сложила чай и препечени кифли.

— Колко хубаво е около огъня в тези зимни дни — рече енорийският свещеник и протегна длани към пламъка, който сякаш хвърляше отблясъци на тъга върху техните лица. — Надявам се, че пътуването ти дотук е било приятно.

— Много. Вървях пеша от Джилингхърст дотук.

— Наистина ли? — запита баща му и след пауза продължи: — Ние може би не сме добре обзаведени, тъй като всичко тук е старо, но ще направим всичко възможно да ти бъде удобно.

Неестествено напрегнатият му глас издаваше напрежението, което беше обхванало свещеника. За него срещата беше наистина ужасяваща. Разкъсван от бащински копнеж и страх от нова беда, той жадуваше да прегърне Стивън до сърцето си, но предишният опит го възпираше да го стори. Дори външният вид на сина му, брадата, дрехите и този израз на лицето му, подобен на маска, увеличаваха неговите опасения.

Въпреки всичко енорийският свещеник беше решил да бъде спокоен и естествен. Когато подносът с чая бе изнесен, той прокара пръстите си по синята ваза, която се намираше до него.

— Нямахме голям шанс при разкопките напоследък, но онзи ден открихме тези неща.

Стивън разгледа монетите, които подаде баща му.

— Изглеждат много стари.

— Дребната монета — фартингът, не струва кой знае колко, но другите две монети са доста добре запазени.

— Едната е пени с продълговат кръст — предположи Стивън, у когото се възвръщаха нумизматичните познания от юношеските години. — Тринайсети век, нали?

— Точно така. Погледни. — Свещеникът се наклони напред. — Хенри Трети, около 1250 година. Виждаш как се увеличава размахът на кръста към краищата, за да се запази монетата от подгъване. А тази — подаде му той друга монета — е моята последна находка. Много е добра. От Северен Бароу. Можеш ли да определиш възрастта й?

Стивън изучаваше малкия диск с дебелина колкото хартия, с надеждата да не сбърка.

— Вероятно това е „Розовият благородник“ — стара английска златна монета от шест шилинга и осем пенса.

— Много е възможно да си прав. Един ангел следва отблизо благородника. Ангелът е Свети Михаил. На обратната страна се забелязва кораб. Това е била паричката, давана на онези, които са били ощетявани по някакъв начин от действия, извършени в името на краля. Била е сечена с тази цел чак до Чарлз Първи.

След като изследва с интерес монетата, Стивън я върна. После се сети нещо, бръкна с ръка в джоба на сакото си и извади две завити пакетчета, които, тласкан от нещо необяснимо, бе донесъл със себе си от Лондон. Той даде едното на баща си, а другото на Керълин.

— Какво е това?

— Нищо особено, татко. Но се надявам, че ще ти хареса. И на теб също, Кери. Толкова време измина, откакто не съм ви виждал и ми се поиска да ви донеса нещо, с което да умилостивя саксонските богове.

Бъртръм потисна лошото си предчувствие и погледна Стивън, а след това пакета, който сякаш изгаряше ръката му. Кери вече отваряше нейния и като възкликна от удоволствие, извади една брошка от антично злато с аквамарини.

— О, Стивън, колко е хубава. Не съм имала такова красиво нещо от години.

Погледът на енорийския свещеник беше вперен в брошката, която Керълин закачваше на дрехата си. Бавно, сякаш страхувайки се какво може да открие, той разопакова своя подарък. Това беше едно богато украсено издание на Часослова, истинско произведение от десети век, почти сигурна изработка на Уинчестърската школа. Може да се каже, че книгата представляваше най-оригиналното от всички произведения на средновековното изкуство, нещо което енорийският пастор бе мечтал да притежава през целия си живот.

— Това е Каролинджин!… — заекна Бъртръм, останал без думи, с поглед, отправен към сина си.

— Не се втрещявай така, татко — рече Стивън с усмивка и с горчива ирония. — Уверявам те, всичко е постигнато по честен път.

— Ти… ти си я купил?!

— Естествено. Намерих я в магазина „Добсънс“.

— Но… как?

— Имах късмет да продам две картини на една изложба.

— Скъпи сине, настина ли някой е купил твои картини?!

Вълна от червенина бързо заля лицето на баща му. Този немислим успех, даже в полето на изкуството, което винаги предизвикваше неговото неодобрение, спаси последните остатъци на неговата гордост и сега го възнаграждаваше повече от всякакви думи. Няколко пъти той повтори на себе си:

— Ти си продал свои картини.

След това, като се взря в подаръка, добави с глас, който трепереше:

— Аз съм дълбоко… дълбоко трогнат!

Той би могъл да каже много повече, но не го стори — беше ясно, че Стивън желае тази сцена да приключи колкото се може по-скоро. Но няколко пъти през тази вечер, след леката вечеря, той разглеждаше малката книжка и обръщаше нейните дебели страници гальовно и вглъбено. Не преставаше обаче да си мисли, че Стивън е стигнал твърде далеч от почтените пътища на своето възпитание. Тези ужасни истории за покварата му, донесени от Хюбърт, неговите минали отклонения и печалното му поведение по време на войната — всичко това пречеше много, за да може Бъртръм да разчита на него. Но трябва да е останало и нещо добро в него. Той винаги е бил великодушен и с открито сърце, а сега, след като беше натрупал повече години, сигурно най-после щеше да му се прииска да се установи някъде.

Енорийският свещеник, обнадежден, изучаваше щедрия подарък, докато Стивън завършваше партия шах с Керълин. Колко се радваше, че в този момент той играеше със сестра си, вместо да се страхува, че синът му се утешава в кръчмите на Чарминстър или Брайтън. Часовникът показваше десет часа. Бъртръм се изправи тихо, заключи последователно задната, страничната и входната врата и се върна в библиотеката.

— Трябва да си уморен след пътуването.

— Да, доста. Мисля да се оттегля. Лека нощ, татко. Лека нощ, Кери.

— Лека нощ, мое момче.

Стивън се качи горе в стаята си, така осветена от луната, че не се нуждаеше от друго осветление. Остана прав под скосения таван и се огледа наоколо. Ето ги лавиците на бюрото, където все още бяха наредени първите му книги, неговите първи рисунки с водни бои и картата на епархията Стилуотър, която беше нарисувал върху стените. Той взе бавно една снимка на Дейвид, направена от Керълин, на която брат му играеше крикет на ливадата. Вгледа се втренчено, преживявайки онова, което излъчваха възторжените очи на брат му и нервното напрежение на момчешката му стойка. Бавно я върна на същото място. Обърна се с каменно лице и отвори широко прозореца си. Настръхна от резкия допир с мразовития въздух.

Окъпан в лунна светлина, хълмът беше застинал в ангелско спокойствие. През голите клони на буковите дървета се виждаше набразденият шпил на църквата, сякаш изникнал от тъмния фон на тисовите дървета, чиито сенки се простираха застинали върху струпания торф. Силно желание, все още неясно, но почти непреодолимо, го обзе. Тази земя в долината беше негов дом, негово наследство, въпреки че той я беше напуснал по своя воля. Защо? Спомни си за изминалите години, за обидите и мизерията, за разочарованията, за къртовския труд, за дивия подем и за пълните с призраци интервали на безплодие. Какъв живот, какъв ад си беше избрал той! Стивън рязко се извърна и започна да се съблича, хвърляйки дрехите си върху един стол. В леглото той стисна очи, сякаш изпитваше болка от притока на лунна светлина сред тихата спокойна нощ. Без значение беше какво си мисли и как се чувства. Знаеше, че е подвластен на силите, които определят съдбата и я тласкат към неразгадаеми и неотменими цели.