Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crusader’s Tomb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Арчибалд Кронин

Заглавие: Гробницата на кръстоносеца

Преводач: Иван Катранджиев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Балчо Балчев

Коректор: Емилия Букова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824

История

  1. — Добавяне

Трета глава

В задушаващия се от скука малък провинциален град Стивън започна странно съществувание. Всяка сутрин той се събуждаше от голямата камбана на катедралата, която се залюляваше тежко за утринната литургия в седем часа, като разпъждаше гълъбите и нарушаваше църковната тишина на пустия калдъръмен площад. След като се облечеше, се спускаше долу — най-малкото можеше вече да напусне къщата без страх от среща с хазяйката. Пресичаше площада до кафене „Уврие“, което се намираше на един хвърлей място от опасаната с високи стени градина на метоха. Там той се сблъскваше с едни и същи набожни жени, облечени в черно, и с няколко двойки монахини, които сякаш плуваха под широките крила на капишоните им. В кафенето изяждаше за пет су обикновена закуска: една купа с горещо черно кафе, пълно с утайка, последвано от глътка бяло вино — една комбинация с удивително възстановителна сила. Там често имаше вестник от предишната нощ — „Интелиджънс дьо Рен“, който му отнемаше половин час да го прегледа. Понякога си говореше малко и с Джули, спокойната тъмноока барманка, която обслужваше примитивния бар дискретно, но си имаше очевидно и други задължения — или с някой от клиентите, или с пътуващия опаковчик, с гаровия носач, или с огняря.

Точно в единайсет той пристигаше в дома на Крюшо, разположен зад магазина, към който се стигаше през странична врата в стената. В градинската беседка с дървени решетки, която граничеше със затворена тревна площ, а в дъждовни дни в неприветливата стая с орнаменти, наричана от мадам „салон“, Стивън оказваше внимание на малките момиченца Крюшо — единайсетгодишната Викторина и деветгодишната Мария-Луиза.

Като цяло те не бяха неприятни деца, бяха малко разглезени, но с цялата приветливост на нежната им възраст. Понякога бяха много сладки по свой начин, особено по-малката — една малка красавица с кафяви къдри и с червени като ябълка бузи. За Стивън не беше трудно да ги наставлява и скоро се привърза към тях. Родителските им заложби вече се бяха проявили и те знаеха цената на всичко — смятаха като математици, можеха с лекота да рецитират афористични поучения за това колко е добродетелно да се пести. Всяка от тях имаше по една малка спестовна касичка във формата на Айфелова кула, ключът от която се носеше закачен като свещен медальон около шията. Често те правеха съвсем невинни забележки, които бяха чули някъде другаде:

— Мосю Стивън — обърна се към него по-голямото дете — беше им наредил да го наричат с малкото му име, — мама каза на татко, че вие трябва да сте много беден.

— Виждаш ли, Викторина, трябва да си призная, че тя е права.

— Но татко каза, че вие поне не сте пияница.

— Да! Татко ти ми е приятел.

— О, да, мосю Стивън, защото той каза също, че макар да сте направили някаква грешка, малко вероятно е тя да е сериозно престъпление.

— Добре тогава — засмя се Стивън някак си кисело. — Време е да започнем нашето четене.

Толкова бърз беше напредъкът на живите им малки мозъчета, че той скоро им прочете „Алиса в страната на чудесата“ и техният интерес към тази история беше много голям.

Господин Крюшо, макар че от време на време проявяваше собственическо чувство и допираше главата си до вратата, не идваше често на уроците. Той беше среден на ръст и с нервни жестове. Имаше бързи очи с цвят на кафе, в ъгълчетата на които бяха вплетени жълти нишки, и тежки завити нагоре мустаци. Носеше гети и навън, и вкъщи, освен в свещените кътчета на салона, а слагаше също и една блестяща сламена шапка. Неговото място, разбира се, беше в магазина, но два пъти седмично той отиваше за покупки на пазара в близкия град Рен. Свързан с мадам от една упорита вярност и най-вече от взаимната им страст да печелят нари, Албърт Крюшо въпреки всичко създаваше впечатлението, че в отделни моменти физическите пропорции на жена му, нейният рязък смях и пронизващ глас бяха по-голям деспотизъм, отколкото човек с неговото положение можеше разумно да понесе. Чиста истина си беше, че зад усмивката си, зад обаятелните си маниери и зад особения блясък на златния си зъб мадам Крюшо криеше същността си на тиранка. Всеки ден тя идваше да наблюдава как протича урокът. Седеше изпъната в поза на надзирател: очите й, неразбиращи, но винаги нащрек, се движеха от Стивън към децата, което ги огорчаваше и беше причина да правят грешки.

— Вие разбирате, господине, аз искам от тях не просто да четат, но и да владеят един разговорен език, да рецитират поезия така, както се прави в най-доброто общество.

В отговор на нейните неколкократни искания Стивън научи децата на първите строфи на поемата „Към чучулигата“. Един ден, за да демонстрира напредъка на своите деца, мадам се появи с три от своите най-добри приятелки, жени на собственици на магазини, членове на висшата буржоазия в Нетиер. Разположиха се в очакване във фотьойлите сред салона.

Мария-Луиза бе подложена първа на проверка — трябваше да рецитира стихове за бутафорния остров „Обюсон“.

— „Привет на тебе, буен дух!“ — започна тя, после спря, погледна наоколо и потисна смеха си.

— Започнете отново, Мари-Луиз — каза Стивън с любезен тон.

— „Привет на тебе, буен дух!“ — повтори фразата детето и отново се запъна, премигна, изви си платнения колан и погледна боязливо към майка си.

— Продължавай — каза мадам Крюшо със странен глас.

Мария-Луиза отправи към учителя си умолителен поглед. Ситни капчици пот избиха по челото на Стивън. С ласкав тон, който го отвращаваше, той каза:

— Хайде, скъпа моя! „Привет на тебе, буен дух!“…

Настъпи кратка тишина, по време на която мадам Крюшо, изглежда, се беше превърнала в камък. И тогава, без предупреждение, тя се протегна и залепи плесница на детето. Мария-Луиза се разплака. В следващия момент на объркване възмутените погледи се обърнаха към Стивън; плачещото дете сега се беше прилепило до гърдите на майка си и беше успокоено с бонбон. От магазина се чу гласът на Мари.

— Елате бързо, мадам, дробът от кланицата е вече тук.

В объркването, което последва след излизането на мадам Крюшо, Стивън стоеше безпомощно — допускаше със сардоничен фатализъм възможността за уволнение. Но когато майка й се върна обратно, Мария-Луиза изтича през стаята, хвана го за ръка и издекламира набързо цялата поема на един дъх. И Викторина, за да не остане по-назад, се представи чудесно по своя инициатива.

Изведнъж атмосферата на срещата се промени. Имаше и възгласи на възхищение, и усмивки, и одобрителни кимвания към Стивън. Мадам Крюшо блестеше в опрощаващия си триумф. Наистина, след като изпрати дамите навън, тя се върна обратно при Стивън с вид на особено задоволство. Вместо обичайното тънко парче шунка, тя му даде за обяд чиния с горещо рагу, гарнирано с моркови и лук а ла Бордо. След това седна срещу него на масата в килера до кухнята и отбеляза:

— Все пак нещата вървят добре.

— Да! — рече Стивън, без да вдига поглед. — В началото беше само сценично смущение.

Мадам Крюшо продължи да го наблюдава как яде.

— Направихте много приятно впечатление на моите приятелки — каза тя изведнъж. — Мадам Олард е жена на нашия пръв аптекар, дама с определено положение в града, макар че, естествено, тя не може да си позволи възпитател на децата си. Тя ви смята за твърде симпатичен, с вид на истински джентълмен.

— Аз съм много благодарен за нейното добро мнение.

— Намирате ли я за хубава жена?

— Боже опази, не — рече Стивън разсеяно. — Аз едва я забелязах.

Мадам Крюшо приглади с ръка жълтите си къдрици и след като дръпна надолу корсета си, удари твърдите си бедра с разбиращ жест.

— Дайте да ви сложа още малко рагу.

В следващите дни, както по качество, така и по количество обедът на английския възпитател тайнствено се подобри и с някои допълнителни средства стопанката на дома продължи да демонстрира промененото си отношение, някой би могъл дори да каже предпочитанието си. Това беше щастлива промяна за Стивън, за когото липсата на подходяща храна при тази непрекъсната и неприятна кашлица не му помагаше да оздравее. Той започна да се чувства по-силен, нови импулси за живот се задвижиха бавно във вените му. Тъй като и времето се задържа необичайно хубаво, изпита неочаквано, за първи път след идването си в Нетиер, горещо желание да рисува.

Импулсът беше толкова силен, че когато се запъти към бакалията, взе със себе си блок с индийска хартия и шепа цветни тебешири. Когато урокът беше почти завършил, накара децата да четат заедно една книга в градинската беседка и след това с цялото си желание и бликаща страст, с бързи, уверени, радостни линии той нарисува пастелен ескиз на главите им. Рисунката беше направена за по-малко от половин час — толкова силно беше вдъхновението му. Никога преди не беше успявал да нарисува нещо толкова жизнено, свежо и витално. Даже той, който винаги подценяваше собствените си произведения, беше развълнуван, стреснат и възбуден от това прекрасно нещо, което се появи на бял свят като тайнство, от нищото, само плод на неговото докосване.

С глава, наклонена на една страна, той дооформяше фона на рисунката с жълт молив, когато чу звук зад себе си. Мадам Крюшо се беше надвесила над раменете му и наблюдаваше пастелната рисунка.

— Вие ли нарисувахте това, господине?

Нейният израз на шокиращо недоверие го накара да се усмихне.

— Харесва ли ви?

Може би тя не беше разбрала напълно картината, но видя двете си деца красиво очертани с няколко линии сред отчетливи сенки от чист и блестящ цвят. Тя не разбираше нищо от изкуство. Но нейният остър търговски нюх я накара веднага, макар и подсъзнателно, да разбере, че пред нея се намира нещо рядко и прекрасно, нещо от най-високо качество. Веднага пожела да притежава рисунката. Тя усети и едно постепенно засилване на чувствата си към този скромен млад англичанин, които се появиха още в деня на декламацията, когато мъглата на нейното безразличие се вдигна и тя го видя през погледа на приятелките си такъв, какъвто е в действителност: много привлекателен млад мъж, със стройна фигура и чувствително лице, с черни очи и деликатна бледност.

Малките момиченца все още сричаха своята книга. Тя заобиколи отпред малкото канапе, на което седеше той, и седна до него.

— Не съм знаела — каза тя доверително, шепнешком, — че господинът е истински художник.

— Но аз ви казах това още когато ме наехте на работа.

При споменаването на това първо интервю, когато тя го изнуди толкова хищно, гладкото й лице се изчерви, а заедно с нея и кръглата й здрава брадичка, чак до мускулестата й шия.

— Ах! — възкликна тя, като наведе очи. — Не съм обърнала достатъчно внимание на това, което казахте тогава.

Той отговори с приятен глас, посочвайки картината:

— Може би ще проявите желание да я имате?

Въпросът, в който се съдържаше намек за покупка, я накара да се дръпне леко назад, но това беше само за момент. Тя отговори сериозно:

— Да, господин Стивън, ще говоря за това със съпруга си тази вечер. Разбира се, възможно е той да възрази, че рисунката е направена в часовете за преподаване, за които вече е платено, като във всеки случай…

— Моя скъпа мадам Крюшо — прекъсна я бързо Стивън, — вие изобщо не ме разбрахте. Предлагам ви рисунката като подарък.

Очите й блеснаха, не и без корист, но с по-меко, с по-нюансирано чувство. Тя потисна спонтанната въздишка, погледна го втренчено, с нежно чувство.

— Приемам подаръка, господин Стивън. Уверявам ви, че няма да съжалявате за това.

Необичайното състояние — да седи така близо до него, замайваше главата й; това усещане беше съвсем различно от близостта с Крюшо. Но малките момичета настояваха вече да им се обърне внимание. Като хвърли продължителен поглед към Стивън, като се опита, макар и напразно, да успокои ускорения ритъм на сърцето си, тя стана, взе си довиждане и се отправи обратно към магазина.