Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (19)

Осма глава

Но на следващото утро тя го изненада и оживи с точността си. Беше почти готова, когато й се обади, и скоро след това двамата бяха на колелата си, на път за Лоара, към прекрасния силует на Ангър с неговите римски стени, с катедралата „Сен Морис“ с остър шпил и с кметството и арките му, които избледняваха в светлата мараня. Както обикновено, тя наложи много бързо темпо, наведена над кормилото. Краката й се движеха като бутала само и само да го остави на разстояние зад себе си. Още повече че колелото му беше старо и евтино, купено с първата седмична заплата. От свежия въздух и селската храна той беше укрепнал физически и макар че му струваше големи усилия, особено по стръмнините, успяваше да се движи рамо до рамо с нея.

Те се гмурнаха през гората вляво, където внезапно пред тях се разкри прекрасния изглед на долината — голямата широка река блестеше с мека светлина, течеше мързеливо между бреговете през вировете от златен пясък, сред шпалира от висока ракита и носеше на повърхността си, сякаш закотвени, плоскодънни лодки и малки зелени островчета. По ветровития път, постлан с пясък, те намалиха скоростта. Стивън погледна отвъд брега към покритата с лишеи сива фасада и към изострените кули на един стар замък. Красотата на селската местност беше опияняваща. С приповдигнат дух той погледна своята спътница, понечи да я заговори, но успя да се въздържи.

Към обяд спряха в малко крайречно кафене, над чиито врати една чудовищна риба, увита във водорасли, плуваше в стъклен аквариум. Първоначално Стивън предложи да си направят пикник, но тази идея не се възприе от Еми, която винаги предпочиташе да спре в някое от тези пълни с представители от спортното братство кафенета, където се създаваше приятелска атмосфера, говореше се на остър жаргонен език, носеше се музика, изпълнявана на акордеон. Това кафене обаче, макар и не без чар, в сегашния момент беше без посетители — факт, който не огорчи Стивън, тъй като той страдаше от твърде откритото възхищение, което неговата спътница обикновено предизвикваше. Те прекосиха чистия под от каменен пясъчник и предпочетоха да седнат на една масичка до прозореца. След като се посъветваха със съдържателката, избраха си местно рибено блюдо, което тя горещо им препоръча. То бе донесено не след дълго на огромно дървено плато: пържена дребна риба от Лоара, всяка с големината на хапка. Изпържена добре и хрущяща, тя се чупеше на върха на вилицата. С рибата им донесоха пържени картофи и една гарафа с бира „Наварин“, която Еми предпочиташе.

— Това е добре — Стивън кимна към масата.

— Не е лошо.

— Бих искал да ми позволиш да поръчам бутилка вино.

— На мен ми харесва бирата. Тя ми напомня за Париж.

— В ден като този?!

— Всеки ден Париж е добър за мен.

— Все още… нямаш нищо против да бъдеш тук?

— Можеше да бъде и по-зле.

Еми не обичаше суперлативите, но този път беше с прекрасно чувство за хумор и затова се разсмя.

— Ти никога няма да познаеш какво получих тази сутрин. Цветя. Рози! И в тях любовно писъмце от един от офицерите.

— Наистина ли?

Лицето му леко се изкриви в гримаса.

— Ето го! С гравиран монограм и с всичко останало — рече тя, засмя се за миг и извади от джоба си прегъната розова хартийка. — Погледни!

Щеше му се да прочете бележката, но не искаше да я обижда. Само бегло я погледна, като отбеляза двоякия смисъл на любезните фрази, с които я канеха на аперитив и на вечеря след това в „Зелената вода“. Той я върна обратно без коментар.

— Той очевидно е капитан. Мисля, че го забелязах в групата миналата нощ. Висок, с мустачки и с приятен външен вид.

— Ще отидеш ли? — попита той, прикривайки чувствата си със спокоен тон.

— Как бих могла, след като имам представление и пътуване до Тур тази вечер?

— Но капитанът… — настоя той. — А е и с мустаци!

Хладната ирония в думите му засегна гордостта й. Тя рядко се изчервяваше, но сега промени цвета на синьо-бялата си кожа.

— За каква ме мислиш? Аз познавам тези гарнизонни градове и зная какво можеш да получиш в тях. Не на мен тези номера, благодаря.

Той замълча. Въпреки че се презираше и напразно се мъчеше да се пребори с това чувство, ревността го заливаше като зашеметяваща вълна. Простата мисъл, че тя можеше да приеме поканата на този странен офицер, му причиняваше остра болка. Тя обаче ясно заяви, че няма да отговори на поканата, така че Стивън трябваше да застави себе си да бъде разумен. Опита се да се усмихне примирително.

— Нека да отидем долу, покрай реката.

Когато се спречкваха, той винаги беше първият, който предприемаше стъпки на примирие.

Стивън плати сметката и те се спуснаха до самия бряг. Слънцето, необикновено топло за сезона, ги заслепяваше по посока на течението на реката. Той обичаше слънчевия блясък. Водата и слънцето бяха за него богове близнаци, на които би желал да се моли. И когато тя си запали една цигара „Капорал“ и се отпусна в спокойна поза под една върба със затворени очи, той седна до нея под слънчевите лъчи и започна да я рисува. Вече беше направил щрихите на рисунката, в която се отразяваше не само силата на чувствата му към нея, но и терзаещото го усещане на болка и желание, което понякога беше много близо до омразата.

Стивън съзнаваше нейния хладнокръвен егоизъм, безцеремонната й жестокост и суета, които, събрани в друго лице биха предизвикали само презрението му. Той знаеше, че тя го търпи и толерира донякъде може би, защото галският й ум не искаше да пренебрегне възможностите, които произтичаха от позициите му на бъдещ голям собственик. Но главната причина според него беше друга. Той беше повече от сигурен, че неприкритото му влечение към нея я ласкаеше, пораждаше у нея чувство на сила, на която природата й най-много се наслаждаваше. Тя му носеше повече болка, отколкото щастие. Въпреки това той не можеше да надмогне себе си. Изпитваше към нея физическа потребност, която колкото повече оставаше незадоволена, толкова повече нарастваше с всеки изминат ден.

В този миг отклони погледа си от албума за рисуване и забеляза, че тя беше заспала. Остави внимателно албума и моливите си и слезе надолу по реката. В един момент спонтанно съблече дрехите си и се потопи във водата. Знаеше от предишните им екскурзии, че тя не обича да се къпе — имаше котешка неприязън към студената вода, но за него острият допир до тези пролетни водни струи беше едно освежаващо удоволствие.

Когато се върна, тя вече се беше изправила и изтръскваше сухата трева от късата си, но буйна коса.

— Чудесен си, няма що — да ме оставиш сама.

— Мислех, че си заспала.

— Колко е часът?

— Рано е още. — Той се приближи и сложи ръката си на кръста й. — Разполагаме още с един час.

— О, остави ме! — облегна се тя назад и го бутна с ръце в гърдите. — Ти си мокър.

— Но, Еми…

— Не, не! Ние не трябва да закъсняваме. Нали не искаш да загубиш работата си?

— Да, разбира се — отговори той с напрежение в гласа.

Тя беше вече тръгнала към кафенето и той я последва. Нейната необикновена загриженост за неговото благосъстояние го озадачи. Както и веселото настроение. На обратния път до Ангър тя изпя с пълен глас откъси от последния нашумял музикален шлагер:

Приятни са вечерите в градините на Алхамбра,

където наистина е хубаво.

Зове ви там любовта

за среща с нея безразсъдна.

И както винаги, когато бе весела, тя накара местните жители да се дивят на демонстрираните от нея трикове с велосипеда, като пресичаше с висока скорост крайпътните села.

Стигнаха до цирка преди три. На арената имаше малко хора. Стивън се преоблече и застана пред триножника си. През целия следобед работи вдъхновено и с настроение, но често свъсваше чело. Целият изтръпваше при мисълта, че тя съкрати екскурзията им, за да може да се отзове на поканата за среща в „Тереза“. Съмненията му, че нещата стоят именно така, неудържимо нарастваха. Падналият здрач не подобри ни най-малко настроението му и по време на вечерята той едва размени няколко думи с Джо-Джо и с Кроки.

Както си седеше, изведнъж се изправи рязко и се запъти към другия край на площадката, заета от цирка, където се намираше фургонът на Еми. Мадам Арманда беше седнала на стъпалата, стискаше кофа между дебелите си колене и переше чорапи. Някога тя бе участвала в номер на трапец, но едно тежко падане довело до счупване на бедрото й и оттогава все накуцваше. Сега, вече на петдесет години, натежала и безформена, с отекли крака и двойна брадичка, тя идеално изпълняваше ролята на клюкарка на трупата. Джо-Джо веднъж се закле, че през зимния период тя успяла да си спечели твърде съмнителна репутация в пристанището на Хавър.

— Добър вечер. — Стивън направи опит да я заговори със спокоен глас. — Еми, тук ли е?

— Не, абате! Ти знаеш, че тя не се среща с никой преди представление — отвърна мадам Арманда и го изгледа с малките си очички.

— Трябва ми само за миг.

— Не бих посмяла да я безпокоя — поклати тя глава, покрита с носна кърпа на точки.

— Ами — рече той, изгарящ от желание да й повярва, — тя почива ли си?

— Какво друго да прави — разтвори ръце мадам Арманда. — Да не смяташ, че те лъжа?

Дали възмущението й беше истинско, или добре изиграно? Искаше му се да влезе във фургона, но затлъстялото й тяло и кофата препречваха пътя му. Не трябваше да става съвсем смешен. Насили се и направи две напълно безобидни забележки, след което се изгуби в тъмнината.

Тълпата напълни цирка и представлението започна. Буря от смях и аплодисменти изпълниха големия купол. Еми закъсня за началото. Това просто случайност ли беше? Не можеше да бъде сигурен. Опита се да се успокои. Но когато най-накрая тя се появи, пренапрегнатото му въображение му подсказа, че номерът й бе изпълнен някак по-смело, по-зрелищно и по-живо от обикновено. Продължителни викове „Браво!“ я последваха от централната ложа, докато тя напускаше манежа.

След това в суматохата при пренасянето на различни реквизити той не можа да я види. Съвсем объркан се присъедини към Джо-Джо и Кроки и се зае с демонтажа на платформата и подиума. Работеше разсеяно и нарани ръката си на една желязна кука. Това не му направи особено впечатление.

Наоколо се изви студен вятър. Генераторът скоро беше изключен, електрическите крушки угаснаха. На аварийната светлина на червените лампи всичко наоколо изглеждаше призрачно. Чуваха се множество викове и команди, мъжете се движеха като демони, измъкваха стълбове, хващаха се за въжета, бореха се с големите въжета на плющящите платнища. Както винаги ставаше в началото на прехода от едно място на друго, животните бяха тревожни и надаваха вой от подвижните си клетки. Двигателите на влекачите боботеха и увеличаваха общата бъркотия. На Стивън му се струваше, че тази сцена идва направо от рисунките на Доре^[1] за ада и че той също съпреживява страданията на обречените.