Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (43)

Девета глава

Утрото на следващия ден беше свежо и слънчево. Медокс стана рано, закуси и се отправи към магазина. Точно в девет часа той отвори и изложи паната на вниманието на обществеността. Почти по същото време акуратният Марк Сътън мина по пазарната улица на път към банката, която се намираше на ъгъла, само няколко номера по-надолу. Той видя голямата картина на витрината, позна я и едва не припадна. Четири минути по-късно Сътън звънеше от своя кабинет на Тринг. В течение на същия този час адмиралът се срещна с него и с безпомощен жест заяви, че си измива ръцете от цялата тази работа.

— Направих всичко, което можах, Сътън, за да поправя изключително неприятната ситуация. Не заради самия себе си, а заради хора, към които се отнасям с голямо уважение. Всичко беше скрито и потулено като в трюм на кораб. А сега това проклето момче направи пробойна в този трюм, като закачи картините пред очите на всички.

— Разбира се, това са негови картини… той все пак има право да си ги вземе.

— Ако знаех, че така ще направи, отдавна да съм ги изгорил всичките.

Последва пауза, в която Тринг натъпка с тютюн лулата си.

— Не е ли по-добре да се срещнете с главата на духовното настоятелство? — предложи Сътън унило.

— Опитах се, докато идвах насам. Но той се е простудил и не приема никого. Освен това е вън от тази история. Ние сме тези, които трябва да се оправяме с неприятностите.

— Смяташ ли, че ще има такива? — запъна се нервно Сътън.

— Господи, да не сте полудели, човече? Тези проклети картини ще станат причина за по-голямо сътресение в Чарминстър, отколкото след пожара на пивоварната на Бейли. Но вече съм взел решение. Пръв бях въвлечен в тази работа и искам пръв да приключа с нея.

След тези думи Реджи изскочи от банката.

При обикновени обстоятелства една изложба на картини едва ли би оставила особени следи в живота на градчето. Наистина имаше няколко подобни изложби, последната, ако не ни лъже паметта, беше преди войната. На нея бяха показани картини с цветя на парализираната дъщеря на стария кмет Фидърстонхоу, чиито нарисувани вази с жълта иглика, трицветни теменужки и други от този род, оценени по една гвинея всяка, бяха наистина първокласни, особено ако човек си дадеше сметка, че са правени от непълноценен човек.

Но това не беше изложба от този род. Събитията, които предхождаха нейното откриване, бяха свързани с името на художник, чиято репутация бе напълно достатъчна, за да предизвика към картините ужасяващ интерес. Казано накратко, картините привличаха обществеността, защото бяха отхвърлени — и целият Чарминстър се извървя да ги види.

Паната противоречаха на всичко, което хората бяха очаквали. Те ги оскърбяваха, провокираха ги скандално и грубо се намесваха в техните съкровени схващания и традиции. Концентриран израз на общите възражения беше станал един детайл от паното, изложено на витрината. Макар и късно, сериозните собственици на магазини и трезвите търговци забраниха на своите жени и дъщери да гледат багрите, изобразяващи меката плът, пищните гърди и обтегнатите крайници на една селска жена, която с полуразкъсани дрехи се бореше отчаяно срещу пиянските прегръдки на банда войници.

Чувството на обида растеше, гражданското съзнание беше разбунено и местната преса пристъпи към действие. Два новинарски вестника обслужваха района: „Каунти газет“ и „Чарминстър Кроникъл“. В „Кроникъл“, който излизаше в сряда, се появи уводна статия със заглавие: „Оскърбление срещу нашия честен град“. Три дни по-късно вестник „Каунти газет“ излезе с уводна статия на първа страница озаглавена „Непристойно изкуство“.

Тринг наблюдаваше нивото на обществения градус и макар че го предвиждаше, съзнаваше, че то далеч надминава неговите очаквания, и този факт предизвика у него смесени чувства. Пресата прие добре неговите ясни признания, че комитетът е бил повлиян при вземането на решение от няколко изтъкнати граждани, чието доверие и великодушие е било предадено. Но макар че беше лично оправдан, успоредно със засилването на бурята той изпита съжаление към Клеър, която се оказа жертвата в тази афера.

По-късно, в понеделник, на сутрешното заседание на селския съвет, където темата на деня беше широко обсъдена, една дума, проронена от Шарп, го разтревожи силно. После се прибра у дома, за да хапне пържолата си, и със загрижен вид размишляваше, докато се събличаше. Накрая реши да действа. В два часа той взе телефонната слушалка и се свърза с Бротън Корт.

— Ало, ало, бих ли могъл да говоря с госпожа Дезмънд?

— Кой се обажда?

— Адмирал Реджиналд Тринг.

— Страхувам се, че жена ми е заета в момента.

— О, ти ли си, Джефри? Приятно ми е да те чуя, драги момко. Трябваше да те позная. Добре ли си?

— Напълно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Разбираш ли, искаше ми се много да разговарям с Клеър във връзка с този въпрос… за изложбата. Но след като тя е възпрепятствана, мога ли да говоря с теб?

Гласът от другата страна на жицата затихна за миг и след това отговори:

— Естествено.

— Виждаш ли, като имам предвид нещо, което чух днес, съвсем сериозно смятам, че твоят братовчед трябва да бъде накаран да закрие изложбата си и да очисти отвратителните си цапаници… без никакво забавяне. Не ми се иска да говоря повече по телефона, но ти разбираш смисъла на думите ми.

— Мисля, че да.

— Добре! И можеш да предадеш моите най-добри пожелания на твоята съпруга. Напълно разбирам, че когато тя ме помоли да дам тази работа на твоя братовчед, не е имала и най-малка представа какво ще ни сполети… Бедното момиче!

Слушалката остана глуха.

— Е, добре… аз свърших, Джефри. Довиждане и късмет.

Джефри се отдалечи от телефона побледнял от ярост. Не беше ли седмицата изпълнена и без това с достатъчно лоши неща? Докато неговите подозрения, без съмнение, оставаха в сила, той ни най-малко не беше предполагал подобно нещо, толкова унизително за неговото самочувствие. Въпреки това трябваше да остане невъзмутим. Постоя малко в хола, за да се успокои. След това с напълно безизразно лице се качи по стълбите. Обикновено чукаше на вратата на дневната на жена си — сега влезе направо.

Клеър седеше на любимото си място до прозореца с отворена книга на коленете си и под очите й имаше кръгове, вероятно от безсъние.

— Заета ли си? — запита той небрежно.

— Да… всъщност не особено.

— Какво четеш? — протегна се той и взе книгата. — „Постимпресионистите“… Хм! Ти проявяваш твърде голям интерес към изкуството напоследък.

— Така ли?

— Така изглежда — отговори той и се отпусна на ръба на канапето. — Между впрочем кога ще видим новите ти картини?

— Какви картини?

— Тези двете, които си купила в Лондон.

Тя пребледня още повече и погледна настрана, без да отговори.

— Не помниш ли? „Милосърдие“, нали така беше? Очарователно наименование. И „В маслинената горичка“.

Тя разбра, че той се мъчи да й устрои клопка, и го погледна с усилие.

— Пазят ги за мен в момента.

— Но защо ни лишаваш от удоволствието да ги видим? Още повече че са ти стрували твърде скъпо.

Тонът му загуби сатиричния си оттенък и изведнъж стана твърд.

— Защо помагаш на този човек?

— Картините ми харесват.

— Не вярвам в това. Нехранимайкото не може да рисува. Все пак ти си хвърлила на вятъра четиристотин лири заради него, когато аз… ние, се нуждаем от всяко пени, за да поддържаме това място. Но и това изглежда ти е малко — яростта му го завладя напълно, той се изправи и избълва думите като скоропоговорка, — защото зад гърба ми тайно си сновала наоколо, за да му осигуриш работа в Мемориала, която той, разбира се, бързо оплескал, подвеждайки хората, които са го подкрепили, а теб те е превърнал в обект на приказки в графството. За какъв дявол си направила това?

— Аз просто желаех да му помогна — отговори тя тихо.

— Виждала ли си се с него?

— Само веднъж… за няколко минути на улицата сред хора.

— Не ти вярвам. Ти продължаваш да се срещаш с него.

— Не, Джефри.

Той не знаеше дали тя казва истината, или не. Започна бързо да ходи напред-назад из стаята и накрая застана пред нея.

— Допускам, че ти си тази, която го е насърчила да организира проклетата изложба.

— Не съм го насърчавала. Но мога да разбера защо е направил това.

— Наистина ли? — изгледа я той.

— Не разбираш ли, Джефри, че ако един художник вярва в своята работа, той трябва да я защити? По тази причина е бил създаден „Салона на отхвърлените картини“… и художници като Мане, Дега и Лотрек, чиито произведения първоначално са били хулени, а по-късно са получили признание на велики художници, са показвали свои картини там.

— Добре си се напомпала в негова полза — опита се да я иронизира той. — Най-малкото, тези хора не са ставали причина за ужасни скандали.

— Напротив, и те са го правили — отговори тя бързо. — Когато Мане, Гоген и Ван Гог са показвали първите си картини, имало е викове, че това е обида, публично оскърбление, имало е почти бунт. А сега тези картини са признати шедьоври.

Нейният тих тон, използването на тези чужди и непознати имена го вбеси. Той се наведе и я хвана за ръката.

— Аз ще му дам на твоя скъпоценен гений шедьоври, когато го пипна и му извия врата!

— Това ще помогне ли?

Нейните очи го гледаха странно и това го накара да пусне ръката й.

— Значи ти си влюбена в него?

Тя не отговори, стана и тръгна бавно към вратата. Когато я затвори след себе си, вбесен, той извика: „Имаш нужда от един хубав пердах!“.

Тя не показа с нищо, че го е чула.

Останал сам, Джефри стоеше със свити юмруци, с лице, потъмняло от ярост. Помисли си: „Едно е ясно — трябва нещо да се направи и то бързо, ако искам името Дезмънд да не бъде повече тъпкано в калта“. Той се намръщи, когато успя да потисне своя първоначален импулс да се саморазправи със своя братовчед, но реши да запази това удоволствие за някой друг път. Трябваше ли да отиде и да се опита да реши въпроса с Бъртръм — да го придума да изпрати своя мизерен син в Канада или в някоя друга отдалечена колония? Не, те бяха твърде внимателни един към друг и при сегашните обстоятелства пасторът беше крайно ненадежден. Що се отнасяше до Керълин, той винаги беше подозирал, че тя и Клеър са извънредно близки. Поради това реши да се посъветва с родителите си. Отиде до телефона и поиска да го свържат със Симла Лодж.

На позвъняването се обади баща му и като спести уводните бележки на Джефри, заяви кратко:

— Аз самият се готвех да ти се обадя. Ще си бъдеш ли у дома днес следобед? Искам да те видя.

— Имаш предвид нещо определено ли?

— Да!

— Тогава със сигурност ще те чакам. Вземи и мама със себе си.

— Майка ти няма да може да дойде. Но аз ще бъда при теб до един час.

Докато чакаше в билярдната зала, обзет от нетърпение, Джефри пушеше цигара от цигара и се опита да направи няколко удара с билярдните топки, но все не успяваше да набере точки. Изруга и се отказа. Отиде до прозореца. Най-сетне малкият автомобил „Стандард“ с английския национален флаг на купето се завъртя около високите рододендрони, които скриваха извивката на пътната алея. Генерал Дезмънд влезе бързо, облечен за изненада на Джефри в градинските си дрехи, с дълъг шлифер и гумени ботуши.

— Радвам се да те видя, татко. Позволи ми да ти взема палтото. Мога ли да ти предложа едно питие?

— Да! Една добра доза уиски със сода. Налей и за себе си, момчето ми.

Той наля питиетата върху барчето и връчи пълна чаша на баща си.

— Вярвам, че Клеър е добре.

— Да, тя се чувства отлично.

— Това прави нещата по-приемливи.

Тонът на баща му беше загадъчен, но Джефри премина направо към болната тема.

— Тази художествена приумица на онзи момък излиза вече извън контрол. Трябва да направим така, че да бъде спряна.

— Изложбата е вече закрита, Джефри.

— Какво?!

Генералът остави празната си чаша.

— Главният полицейски шеф в графството ме посети днес следобед. Той се отнасяше със съчувствие към случая, готов беше даже да окаже подкрепа… но властите на Чарминстър настоявали те да поемат случая. Заявили, че нямат други намерения, освен да конфискуват тези „произведения на изкуството“.

— Трябваше да се предвиди това.

— Полицейският началник изтъкна, че ще направи каквото зависи от него, за да спести на жена ти най-неприятните моменти, без да им дава гласност.

— Каква гласност?

— Твоят братовчед — каза генерал Дезмънд, като сви гнусливо устни — е бил закаран тази сутрин в полицейския участък на Чарминстър, официално обвинен в това, че е направил изложба на непристойни картини.

— О, не… сър, боже господи!

— Той ще бъде изправен пред съда след една седмица, в понеделник — рече генералът.