Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (30)

Пета глава

Към края на третата седмица настъпи промяна. Профилът на пътя стана друг, планините изведнъж се приближиха. Зелените хълмове от подножието останаха назад и сега двамата пътешественици бяха принудени да се придвижват по един стръмен, брулен от ветровете път, сред дива и скалиста местност. Нямаше къде да се подслонят. Никакво дърво не се виждаше в тази огромна пустиня от насечени скали, напукани и набраздени по най-причудливия начин. Слънцето блестеше и припичаше безмилостно, а изкачването на някои места беше почти отвесно. За да облекчат усилията на малкото добиче, те се движеха пеша до каручката.

Четири дни продължи изпепеляващата горещина. Гущерите лежаха неподвижно в процепите на нажежените скали. Превъзходни скални цветове — червен, виолетов, хромов, бежов — във всички разцветки на природата, искряха и губеха блясъка си в тази слънчева пещ, където небесното светило създаваше едно хипнотично великолепие сред необитаемата изоставена пустош.

Привечер спираха на бивак върху малки парчета скалиста почва. Спяха лошо. Когато Пейра ставаше сутрин, ставите му бяха така схванати, че едва можеше да ги раздвижи. Но нямаше друга възможност, освен да продължат и през цялата седмица те вървяха мъчително напред. Ненадейни вихрушки, завъртели спирали от прах, насълзяваха очите им. Магарето вече даваше да се разбере, че му липсва достатъчна паша. Провизиите им, даже и шунката, се свършиха. Стивън се оживи, когато след пладне на деветия ден стигнаха до високо плато, където имаше известни признаци на живот. Те видяха един селянин да чопли с мотика в неравната, с цвят на шоколад, земя. Покрай тях мълчаливо премина жена, седнала върху муле и засенчила главата си със стар чадър. Един мъж, който събираше маслини от нискостеблено дърво, ги наблюдаваше скришом. Скоро в далечината се видя селото, бяло като купчина вкаменели кости.

Пейра, който често роптаеше срещу несгодите на пътуването, сега, когато доближиха до селото, бързо възстанови своята разговорливост.

— Сигурно ще намерим подслон тук. Ще бъде чудесно отново да се приютим под покрив.

Влязоха по тесния път в селцето, където няколко жени, облечени в черно, седяха на ниски столчета и плетяха в сянката бродерии на една кука.

От една от тях Пейра научи къде се намира селския хан. Това беше ниска, занемарена сграда, построена от мек камък, издигната в неугледно място. Край нея стояха завързани няколко магарета. Вътре в тъмното помещение върху пръстения под димеше жарава. Няколко души седяха около една маса и пиеха от черен кози мях. Пейра извика ханджията и един муден, тромав човек с малки очи и продълговато небръснато лице се отдели вяло от групата.

— Приятелю, ние сме двама пътници, всъщност двама художници — чужденци и несъмнено сме изпаднали в известно затруднено положение. Ще бъдете ли така любезен да ни дадете нещо за ядене и да ни приемете да пренощуваме у вас? В замяна на това ще нарисуваме вашия портрет или портрета на вашата добросърдечна жена.

Мъжът изгледа Пейра с продължителен и изпитателен поглед.

— Сеньорът е добре дошъл и може да разполага с най-доброто, което имаме. Ние не връщаме никого. Но искам да ви известя на първо място, че нямам нужда от портрет, и на второ, че нямам жена.

— Тогава, ако желаете, можем да нарисуваме някакъв надпис или знак във вашето ханче.

— Нямам нужда и от това, сеньор. Ханче от ранга на моето не се нуждае от подобни неща.

— Тогава трябва да обичате музиката? Ще ви изсвиря нежни мелодии.

— Кълна се в Мадоната на Гваделупа, сеньор, че музиката е едно от нещата, които не понасям.

— В името на любовта ви към Мадоната, кажете ни тогава какво можем да направим за вас?

— Вие можете да влезете, сеньор, да се нахраните добре, да спите на меко. Но, разбира се, ще трябва да си платите за това.

— Вече ви казах, че сме бедни художници.

Като вдигна продълговатата си синкава брадичка, мъжът поклати глава.

— Никой, който има дрехи на гърба си, който пристига с багаж и има хубаво магаре, не може да се нарече беден.

Макар и стреснат от тези думи, Пейра настоя:

— Да, но ние нямаме пари на ръка.

Мъжът ги изгледа лениво, с вродена пресметливост.

— Тогава предложете нещо, което да има добра стойност. Не е задължително да бъде голямо, нито пък да бъде картини, може да е палто или например — очите му се насочиха към оръфаните еспадрили на Пейра — чифт здрави ботуши.

Джером замълча, лицето му се втвърди, след това кимна в знак на съгласие.

— Обесникът ни хваща натясно — промълви той на Стивън. — Прав е бил Наполеон, когато е казал: „Никога не се доверявай на човек, който има продълговато лице“. Ние обаче трябва да ядем нещо.

— Можете да вземете палтото ми — каза Стивън.

— Не — рече Пейра упорито. — Ще дам ботушите си. Но тези, износените, които са на мен. Имам по-добър чифт в пътната чанта.

Въпреки затрудненото им положение Стивън се обърна настрани, за да скрие усмивката си. Лицето на Джером напомняше печален трубадур. Стивън излезе навън и седна на скамейката до вратата, за да изтърпи безкрайното чакане до вечерята. Разпрегнато и вкарано в обора, магаренцето хрупаше един голям наръч сено.

Вечерята не стана готова чак до десет часа. Сервираха я в одимената им стая, която се оказа толкова неугледна, колкото и цялото ханче.

Поднесоха им една водниста студена супа от домати и краставици, които плуваха в гранясало олио, следвана от жилави парчета от суха солена риба треска с вкус на чесън.

— За бога, ханджия — запротестира Пейра. — Що за храна е това?

— Казва се „бакалао“, сеньор. Много рядка вкусна риба, която идва от много далеч, от морето.

— Без съмнение, изминала е дълъг път. И това вино също — намръщи се Пейра, като го докосна с устни.

— О, то е най-предпочитаното в този край. Наистина, без да го хвали, човек би могъл да го нарече най-доброто в Андалусия — занарежда ханджията, като продължи да превъзнася изключителните качества на рядката водниста течност, която щипеше езика като оцет.

Не им оставаше нищо друго, освен да се задоволят, доколкото могат, и с това. На сутринта потеглиха отново през платото, което се простираше пред тях в монотонен жълт цвят, разнообразяван само от редките сребристи маслинови горички. Тук най-сигурните признаци за култивирана земя бяха царевичните ниви. Около изсъхналите стъбла бродеха с наведени глави стада от черни кози, обвити в облаци прах. Липсваха сочните смокини, лъчистите гроздове и пурпурните нарове, които Пейра щедро беше обещал, когато разправяше в началото, че ще живеят от богатите природни дарове на тази земя. През целия този ден храната им се състоеше от сурови царевични мамули, от шепа неузрели маслини и от комата хляб, който ханджията неочаквано им даде на раздяла. Стивън усети горчивия хумор на положението, в което се намираха. Той не възразяваше срещу спартанския начин на живот. В този странен лунен пейзаж се откриваше нова гледна точка, която привличаше погледа. От време на време той отразяваше някой детайл в своя албум. Но Пейра, който се бъхтеше унило край магарето, бе станал жертва на собствената си филантропия и изцяло бе загубил своя устрем. Той си говореше сам и размахваше пръчката си. В отделни случаи поведението му изглеждаше детинско, неприемливо и абсурдно. Същата вечер на бивака край една каменна кариера, след царевичната каша, приготвена в консервена кутия, която намериха по пътя, той наруши безмълвието на своята медитация след мъчителното храносмилане.

— Тези нови ботуши са направени за паважа на Париж — ужасно ми стискат. Вече имам мазол на петата си. — Той замълча, след това продължи: — Страхувам се, че те въвлякох в доста неприятна ситуация. Не оцених правилно природните дадености на тези селски райони, които, ако се доверим на този мошеник — ханджията, се простират чак до самия Кадис. В такава местност ние даже нямаме предимството на просяците, тъй като винаги ще ни вземат за хора с известно положение.

Последва нова пауза.

— Остава ни само една възможност. Да се откажем от дългия път към Севиля. Когато стигнем до Лера, ще слезем надолу към пристанището Малага. Почти сигурно е, че там има някакво цивилизовано място, където ще намерим отдих. А след това, ако е необходимо, можем да продължим нашето пътешествие.

Стивън обмисли за момент това предложение — най-практичното, което Пейра правеше, откакто беше пристигнал в Испания. Те наистина не можеха безкрайно да бродят в тази дива пустиня без средства за съществуване. Той се съгласи с кимване на глава.

— Не може да има повече от сто и четиридесет километра до морския бряг.

Пейра си беше свалил чорапите и разглеждаше петата си.

— За колко дни смяташ, че ще стигнем дотам?

— С нашия темп на движение за около седмица.

Сдържана въздишка се чу от другата страна на гаснещия огън.

— Приятелю мой, аз мога да се окажа в положението на босоног скитник по-рано, отколкото очаквах. Сериозно се съмнявам, че ще мога утре да обуя тези ботуши на краката си.