Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (10)

Десета глава

„Няма по-голяма радост от тази, мислеше си Стивън, да се върнеш отново в любимото родно място, наполовина забравено, но видяно сега по-красиво от преди.“

Отпуснал се върху тревистия бряг на езерото Килингъм със спининг до себе си, стоплен от следобедното слънце, той наблюдаваше как Дейви хвърля една дребна сребриста рибка във водата сред килима от лилии, все още несръчно, но със сериозност, която е залог за успех. Там, под водата, се криеше обичащата сенките щука. Въздухът беше чист и свеж, наоколо ухаеше на диви цветя, листата на дърветата се бяха разлистили напълно, но оставаха все така нежни, сред бодливите храсти се виждаше деликатния цвят на розите, чийто аромат се сливаше с омайния дъх на ливадите. Гълъби прелитаха над главите им, а в далечината, откъм фамилното стопанство в Бротън Корт, се чуваше песента на птиците.

Беше му трудно да осъзнае, че от две седмици си е вкъщи. От момента, в който беше посрещнат в Халбъро Джънкшън от Дейви и Керълин — една комбинация, избрана с изискана дискретност — всичко вървеше толкова гладко, че времето отлиташе незабелязано. Да, хубаво нещо е човек да се завърне у дома. Гледаха на него като на завърнал се блуден син, на когото всичко е простено и който на всяка цена трябва да бъде приласкан с нежност — закуската в леглото, бащиният вестник „Таймс“, неразпечатан, на поднос. Докато не беше изразил протест, той дори не можеше да слезе и да изпие кафето си заедно с Дейви. Приготвяха му любими ястия за обяд и вечеря; Бизли работеше неуморно в кухнята, Моулд носеше с кошници най-отбрани плодове. Желанията му за екскурзии също се удовлетворяваха. Ясно беше, че всички членове на домакинството бяха обединени в дипломатическите си усилия да го разоръжат.

Въпросът за картините му не беше обсъждан. Той повече не беше повдиган след първата вечер, когато по молба на енорийския свещеник Стивън показа своите платна. Свити вежди и нещо между начумерване и усмивка демонстрира баща му. Пасторът не беше въодушевен от това, което видя. Неговите удивени очи се спряха върху една картина, на която на фона на покрайнините на града беше изобразена жена, закачваща с щипки прането си на въже във ветровит ден в някакъв двор.

— Мое скъпо момче, намираш ли това за красиво?

— Да! Това е една от любимите ми картини.

— Но, аз не разбирам. Защо от всичко, което има наоколо, ти трябва да рисуваш въже с пране?

— Тук има взаимно преливане на прекрасни тонове, татко, на фона на скучния двор и на сиво-бялата дреха на старата жена.

Той се опита да обясни смисъла на своята идея и как суровите цветове се полагат с шпаклата. Разбираемо беше все пак, че пасторът оставаше объркан и неубеден. Последва дълга пауза. Накрая, след продължително изучаване, баща му, макар и измъчван от терзания, се обърна към него с въпрос:

— Предполагам, че един експерт би могъл да оцени това?

— Мисля, че би могъл.

По-нататък оценката измести критиката. Керълин, много по-предпазлива в своето отношение, беше зашила копчета на ризите му и ги беше изгладила, а майка му, излязла за момент от своя затворен и особен свят, изненадващо беше заявила, че иска да приготви едно чиле вълнена прежда, от което да му изплете чорапи.

В по-голямата си част роднините от фамилията Дезмънд бяха необщителни хора. За радост на Стивън генерал Дезмънд и съпругата му заедно с Джефри бяха в Шотландия на лов. Един следобед, знаейки, че Стивън и Дейви трябва да бъдат в Чилингъм, госпожа Бротън ги покани на чай. Като погледна към слънцето, което в момента блестеше върху повърхността на морето, Стивън прецени, че е време да тръгват към имението на госпожа Бротън. Той се изправи, мина покрай брега и застана зад брат си, който, макар че изглеждаше уморен, все още упорито хвърляше въдицата си. Дотук риболовът беше слаб — три жълти костура, които бяха толкова малки, че нямаше да стигнат дори за котарака на свещеника. Като виждаше с каква страст се е заел Дейви с риболова, както беше и с всеки спорт на открито — нещо, което беше съвсем безразлично на Стивън, и като отчиташе деликатното състояние на момчето и не съвсем доброто му здраве, на Стивън му се искаше, макар и в последната минута, една голяма и ценна пъстърва да се закачи на въдицата на момчето. Той можеше добре да си представи радостта и триумфа от един такъв улов. Но въпреки че чакаха търпеливо, късметът им не проработи. Дейви, размишляваше Стивън с моментна тъга, никога не беше имал късмет. И тъй като по-малкият му брат нямаше намерение да тръгва, той го прегърна през рамо, похвали напредъка му като въдичар, отправи упрек към неблагоприятните обстоятелства — горещината и светлината, и наистина, като превъзнасяше големината на трите малки рибки, сега сгърчени и изсъхнали в кошничката, му върна жизнерадостното настроение.

— Надявам се, че имам напредък — отговори Дейви окрилен. — Както казваш, тези костури не са чак толкова лоши. Смяташ ли, че от тях може да се сготви нещо вкусно?

— И то какво!

— Разбира се, те са твърде малки.

— По-малкото е по-сладко! — успокои го Стивън.

Те тръгнаха през ливадите, за да избегнат дългия обиколен път през Фолкскрос Корнър, и тъй като беше много сухо, минаха през по-ниските острици към пътя за дома на дамите Бротън. Дейви говореше с искрено въодушевление, което беше същността на неговия характер. Той изведнъж израсна и сега изглеждаше висок за своите четиринайсет години. Беше много нервно дете. В тази трудна възраст приличаше на човек, който е на приливи и отливи. Но сега изразът на тясното му лице беше по-малко напрегнат от преди, а припадъците му както беше научил от Керълин, макар че следваха със стабилна периодичност, вече не бяха така остри. Стивън слушаше със съчувствие брат си и наблюдаваше играта на светлината върху ясните черти на лицето му. Усети дълбоко и остро чувство на обич към Дейви. През последните две седмици бяха почти непрекъснато заедно.

Когато излязоха от гората, те се покачиха върху желязната релса, която ограждаше парка, където добитъкът кротко пасеше, и стигнаха до широкия път, който опасваше ливадите и беше в съседство с официалната градина. По него стигнаха до самото здание — една викторианска купчина от масивен червен пясъчник, укрепена с кули и кулички, която лейди Бротън гордо смяташе за най-високата сграда в Съсекс.

Тя ги посрещна лично, настани ги в шезлонги до отворения прозорец в южната приемна. Помоли да я извинят за очевидното й неразположение. Със спокойната топлота на своето гостоприемство тя ги накара веднага да се почувстват у дома си.

— И така, ти се завърна, Стивън — рече тя, като все още държеше ръката му и го разглеждаше от горе до долу. — Трябва да си се нагледал на красиви неща. Съжалявам, че нямаш брада. Надявам се, че Париж се е разхубавил. Можеш ли да ми целунеш ръка като французин?

— Не съм изучавал това изкуство.

— Жалко! — усмихна се тя. — Не е ли така, Дейви?

— Жалко ще бъде, ако брат ми се върне отново там.

— Добре казано! Виждаш ли колко сме щастливи да те видим отново у дома, Стивън. За доказателство ще ти предложа с чая кекс, типичен за графство Съсекс. Не си ли спомняш колко много го обичаше, когато беше на възрастта на Дейви?

— Да! Наистина беше така. Аз все още го обичам. И Дейви също.

Лейди Бротън се усмихна и продължи потока от приятни закачки. Като я слушаше мълчаливо, Стивън си даваше сметка за промяната, която беше настъпила в нея. Той винаги беше харесвал тази невисока, жива, без нищо особено във външния си вид жена, чиято природна енергия и подчертано здравомислие се открояваха във всичките й действия. И сега му беше болно да гледа нейната отпуснатост, задъхването й и леката червенина по все още жизнените черти на лицето й.

— Клеър трябва скоро да си дойде — отбеляза тя. — Осмелявам се да кажа, че тя иска да влезе с голяма шапка и с кошница с рози подобно на Гейнсбъро.

Почти в момента, когато майка й произнасяше тези думи, откъм градината се появи Клеър, но без цветя и без шапка, и съвсем неприличаща на Гейнсбъро, а по-скоро на Бърн Джоунс в ленената си рокля с квадратно деколте, цялата в розово, цвят, който отиваше на червеното злато на косите й. Веднъж й беше казал, че й отиват тези богати предрафаелови цветове.

Спокойствието й беше възхитително. Човек никога не би отгатнал колко силно бие сърцето й или колко дълго е очаквала този момент.

— Клеър — обърна се Стивън към нея.

— Толкова се радвам да те видя — усмихна се тя. — И теб, Дейви.

Клеър се надяваше, че леката руменина, която заля лицето й, ще остане незабелязана. Да го види отново, да усети докосването на пръстите му, да провери своето самообладание — чак не й се вярваше, че всичко това става с нея.

Точно тогава беше сервиран чаят — без бисквити или филийки хляб с масло, а с една обичайна ученическа закуска от варени яйца, препечени кифли, сандвичи и, разбира се, торти тип „Джони“ с ягоди и разбита сметана, както ги правят в Съсекс. Всичко това беше подредено върху дървена масичка на колелца за сервиране.

— Мислехме, че ще сте гладни след риболова — каза Клеър, като погледна Дейви.

— Гладни сме — съгласи се той с ентусиазъм. — Не сме яли много на обяд.

Той взе чашата, която Клеър напълни, и я отнесе любезно, макар и с треперене, на лейди Бротън.

— Благодаря, Дейви — реши тя веднага да разсее лекото напрежение и продължи в нейния шеговит маниер: — Клеър, не мислиш ли, че Стивън е придобил съвсем парижки вид?

— Поотслабнал е, може би.

Какъв глупав отговор! Но той си беше у дома — обезпокояващата сладост на тази мисъл озари очите й.

— Не мисля, че френската кухня е особено питателна — рече Дейви със сериозен вид. — Най-малкото не са по моя вкус охлювите и жабешките крачета и други от този род.

Всички се засмяха. Като че да потвърди достойнствата на англосаксонската кухня, Дейви си взе две парчета от тортата „Джони“ и след това влезе в оживен спор с Клеър за това как трябва да се лови щука, като накрая и двамата се съгласиха, че една еднодневка може да надмине по размери сребърната бодливка.

— Мисля, че имам няколко мухи в билярдната зала — обяви Клеър след миг. — Искаш ли да ти ги дам?

— О, аз само така си говоря — измърмори Дейви. — Не са ли ти нужни? Всъщност сериозно ли ми ги предлагаш?

— Разбира се! Никой не ги използва. Ела да ги видиш!

Като помоли да бъде извинен, Дейви стана с готовност и задържа вратата отворена, за да мине Клеър.

Когато те излязоха, лейди Бротън впери замислен поглед в Стивън, когото винаги бе обичала и на когото искрено се възхищаваше. Ни най-малко не я тревожеше фактът, че беше изоставил църквата. По природа Стивън беше чувствителен, склонен да се посвети на нещо, но в същото време беше стеснителен и тя смяташе, че той не може да бъде селски пастор. Не я безпокояха сериозно и артистичните му авантюри, които тя смяташе за приумица, обречена да отмине. Тя беше убедена, че те са едно временно явление, което без съмнение води началото си от някои странности в характера му, унаследени по женска линия. Тя добре си спомняше как като дете се бе вцепенявала от ексцентричността на скъпия баща на госпожа Дезмънд, но този факт в никакъв случай не накърняваше финеса в характера на Стивън. Все пак не толкова искреното отношение, колкото фактът, че познаваше чувствата на Клеър, я накараха да каже нещо в рамките на добрия тон, което да помогне да се придвижат нещата напред. През последните месеци тя наблюдаваше със съчувствие апатията и разсеяността на дъщеря си, която не съвсем успешно полагаше усилия да преодолее лошото си настроение и да намери спокойствие в начинания, които са й чужди по природа. Напоследък Джефри Дезмънд беше техен постоянен гост и дори само по начина, по който той формулираше мислите си, лейди Бротън можа да отгатне накъде клони. Тя го смяташе за стереотипен и банален, за разглезено, самонадеяно и предвзето конте. И след като самата тя беше женена за човек, чиято претенциозна скука повече от двайсет години превръщаше живота й в покаяние, тя не желаеше подобна съдба за Клеър.

Без съмнение това беше редът на мисли, който я накара да възкликне:

— Ти не си се виждал със своя братовчед, откакто си се върнал, нали?

— Не! Всички от семейство Симла са в Шотландия.

— Джефри се въртеше тук твърде много.

— Трябва да му е било приятно. Опитвал ли се е да хване нещо?

— Клеър и той ходят заедно на риба в морето. Много често са заедно. Мисля, че я е водил в Бруклендс преди няколко дни на мотоциклетни състезания.

— Не знаех, че Клеър се интересува от тези неща.

— Не мисля, че се интересува. Но тя не може да отказва.

Лейди Бротън се усмихна. В паузата, която последва, тя се наклони леко към него и продължи с тон, който, макар и доверителен, прозвуча твърде обикновено.

— Аз се безпокоя малко за нея, Стивън. Тя е уравновесена личност, ако щеш дори задълбочена, дружелюбна и все пак не умее да създава приятелства. За да бъде щастлива, тя има нужда от подходящи хора, с които да дружи, а ако продължа — и от подходящ съпруг. Не е нужно да ти казвам, че аз няма вечно да съм тук. Съвсем скоро Клеър може да остане сама. И макар че тя обича това място, има много отговорности, които могат да се окажат трудни за нея.

Лейди Бротън не каза нищо определено, нищо, което по някакъв начин да го уплаши, и все пак даваше ясно да се разбере нейното намерение. И наистина преди още той да проговори, тя продължи, поставяйки леко влажните си пръсти с изпъкнали вени върху ръкава му:

— Мисля, че постъпи мъдро, като направи това прекъсване в Париж. И твоят прекрасен баща се оказа мъдър, че ти разреши да отидеш. По мое време младите хора винаги предприемаха големи пътешествия. Не само че това се разглеждаше като естествена потребност, те просто придобиваха своя гледна точка. Сетне се връщаха, установяваха се като добри земевладелци и създаваха семейства. Точно това трябва да направиш и ти, Стивън.

— Но да предположим — убягна той нейния втренчен поглед и лека червенина изби по страните му, — да предположим, че имам чувството, че трябва отново да замина в чужбина.

— Защо?

— За да продължа да уча и работя.

— Какво?

— Да рисувам.

Тя поклати глава и снизходително погали ръката му.

— Скъпо мое момче, когато бях млада и романтична, си мислех, че бих могла да пиша поезия и наистина писах, за срам, но преодолях това. Същото ще стане и с теб.

Аргументът изглеждаше необорим и тя се облегна на възглавницата си. Преди Стивън да може да отговори, в стаята влязоха Клеър и Дейви, който носеше японска метална кутия.

— Виж, Стивън, какво ми даде Клеър — всички тези прекрасни мухи, толкова много примамки и поплавъци. И тази непромокаема кутия.

— Не забравяй — усмихна се Клеър, — че ще очакваме много риба от теб.

— Разбира се, с такива такъми. Само училището да не започваше толкова скоро.

— Не е ли зимата най-хубавото време за щуката?

— Точно така. Очаквам с нетърпение Коледните празници.

— Добре! Не забравяй да дойдеш на чай, когато и да си в Чилингъм.

Стивън се изправи, за да се сбогува. Беше трогнат от вниманието, което Клеър оказва на Дейви, от спокойствието, което личеше във всяка нейна дума и жест. Последният проблясък на следобеда освети дългата стая с колони, не толкова хубава, колкото топла и уютна, очароваща с усещането за една стара провинциална къща. От прозорците се виждаха изящните градини, засенчени от голямо кедрово дърво, а по-нататък крайбрежната растителност с червените покриви на вилите над нея, люшкаща се като море, като едно зелено море.

По пътя за дома Дейви усети, че брат му беше станал необикновено мълчалив. Погледна го един-два пъти, но не се сдържа и каза:

— Много е хубаво в Корт. Не ти ли се иска по-често да бъдем там?

Стивън не отговори.