Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (48)

Четиринадесета глава

През следващите дни настроението на Стивън се подобри още повече. Колко щастлив беше сред тези обикновени хора, на които членовете на неговата собствена класа несъмнено биха гледали отвисоко като на „прости“. Напротив, той се чувстваше сред тях като у дома си, дори усети истински, че е един от тях. Самият живот около пристанището, пристигането и отпътуването на малките едномачтови рибарски лодки, разтоварването на улова — всичко това го вълнуваше, разведряваше съзнанието му от горчивите размишления. Рано сутринта той придружи Флори до рибния пазар и отбеляза с какъв успех и спокойствие правеше тя своите наддавания, като просто ловеше окото на човека, който провеждаше търга, чийто стържещ глас водеше вечна борба с произнесените ставки. Стивън увеличи продължителността на разходките си до скалите, спеше на прозорец, широко отворен за бриза. Най-добро от всичко беше къпането. Полярните влияния се отразяваха силно на водата, но за разлика от Флори, която беше зиморничава, Стивън не можеше да бъде възпрян. Всеки предобед той излизаше на пристана, където се присъединяваше към тези местни жители, които си бяха направили целогодишен клуб. Един приятелски настроен член на този клуб го беше информирал, че плувал даже когато снегът вече е покрил брега. Рязкото тонизиращо солено потапяне ускоряваше повече от всичко останало възстановяването на Стивън, възраждаше у него желанието да рисува. А най-ободряващото от всичко беше, че бе осъзнал и повярвал силно в собствените си творчески сили.

По-голяма част от времето прекарваше сам — Флори, когато не беше заета с осигуряването на концесията си, получена от корпорацията, наблюдаваше ръста на продажбите в нейния магазин. В него изцяло бе ангажирана Джени, докато Ерни всеки следобед правеше обиколки с каручката и предлагаше стоката с високи подвиквания.

Стивън се учуди, когато в сряда беше направено предложение за семейна екскурзия.

— Можеш ли да се измъкнеш? — запита той Флори.

— Работа без развлечения е жива скука — припомни тя една поговорка, но след това се смили над неговото невежество и каза: — В сряда затваряме за половин ден и отиваме да ловим скариди.

— Ловене на скариди?

— Като че ли чуваш за първи път. Не ме ли свързваш винаги с тези проклети скариди? Уведомявам те, че сега ще направим чай. А ако не те е страх да умреш от измръзване, можеш да се окъпеш веднъж в морето, също като на Северния полюс. Това устройва ли ви, Микеланджело?

— Звучи прекрасно, Флори — съгласи се той приятелски.

Тонът му беше особен и в отговор тя му се усмихна. Макар и предпазливо, тя постепенно омекна към него. Не можеше да забрави рисунката на Джингър, която беше занесла във фотостудиото на У. Х. Смит, за да й направи паспарту. Нещо повече — повторните предложения да върши нещо в магазина, макар че бяха твърдо отхвърлени, я склониха да го разглежда не като „лепка“ — това още повече се потвърди, когато една вечер тя го видя как той със запретнати ръкави мие съдовете за вечерта.

Срядата дойде облачна, но суха. Точно в два часа кепенците на магазина бяха спуснати и компанията пое, накачена на малката каручка, по пътя на изток покрай морето, към Клифтънвил. След около пет мили Ерни свърна от главното шосе по един междуселски път, който минаваше между храсти от напъпил глог и завършваше на тревиста пътека, минаваше през една ракитена портичка в поле от репей и груба морска трева. Разпрегнаха понито и го пуснаха свободно да пасе, докато Флори с вид на разводач ги поведе надолу, през дюните на туфи, към малък усамотен пясъчен залив, закрит от скалисти носове и открит само откъм морето.

— Какво прекрасно място! — възкликна Стивън.

— Отливът току-що е започнал — отбеляза практичният Ерни.

— Значи тук ги ловите.

— Ще поровиш ли с мен, момче? Чакай само да приготвя пръчките за изравяне на мидите — извини се Ерни и бързо отиде настрани.

— Аз съм готова — каза Джени и при неговия изненадан поглед се разсмя високо. — Да видим кой пръв ще влезе във водата.

Те се разсъблякоха зад двете близки скали. Въпреки особеностите на женското облекло тя стигна първа до водата и се хвърли в нея.

— Къде си се учила да плуваш? — запита той, когато с усилие стигна до нея.

— На пристана на Джо Тапли. Като деца ние се въртяхме там през цялото лято.

Тя се обърна и заплува със затворени очи. Закръглена и млада, тя изглеждаше съвсем непроменена за времето, откакто се беше запознал с нея. Стивън забеляза в нея свежест, естествена привлекателност, която го накара да се зачуди защо не си е намерила друг съпруг. Внезапното любопитство превъзмогна естествената му резервираност.

— Джени… защо не си се омъжила повторно?

Тя се спря, като пляскаше с ръце във водата, погледна го и завъртя глава.

— Никога не съм имала възможност, предполагам. Е, да, признавам, че няколко млади мъже се навъртаха. Но на мен не ми направи впечатление нито един от тях — усмихна се тя изведнъж. — Знаете как са тези неща, господин Дезмънд. Парен каша духа.

Преди той да успее да й отговори, тя забърза към брега.

Облякоха се и тръгнаха боси към скритата част на скалистото заливче, където Флори и Ерни чакаха с мрежи за скариди, всяка закачена за дълъг прът с дървен накрайник, подобен на гребло.

— По-добре късно, отколкото никога — поздрави ги Флори язвително. — Вземете си мрежите от Ерни. И ако действително сте готови, да започнем.

Като постави напречната летва върху неравното дъно, тя закрачи сред плиткото, като буташе мрежата пред себе си и вдигаше мътен облак от пясък. Ерни и Джени се наредиха в линия и се придвижваха бавно отзад, а малко по-встрани ги следваше Стивън. Той забеляза в чистата вода точно пред тях очертанията на скаридите — едва видими, с желатинови форми, с деликатни мустачки, почти прозрачни, пропускащи само пъстрия цвят на пясъка. Всяка скарида имаше малки тъмни очички, които придаваха на крехкия организъм съдържание, способно да го приобщи към общата опасност, да го накара да се люшка насам-натам заедно с цялото това множество. Немалко от тях се изплъзваха, но в края на влаченето, когато прътовете се вдигаха над водата, се виждаше, че в мрежите има значителен улов.

— Донеси кофата, Ерни — изкомандва Флори. — Вземи само най-големите, другите върни обратно. Вие, тримата, продължавайте. Аз отивам до скалите за сърцати миди.

Вятърът духаше леко, слънцето се появи като блестящ портокал. До глезените във вода, те преравяха своите площи и след час кофата беше пълна. След малко откъм скалите, където гореше и хвърляше искри огън от плавей, се чу викът на Флори. Те тръгнаха към нея. Постлаха бяла покривка върху гладка и суха издатина, затиснаха краищата й с кръгли гладки камъни, чаят кипна, а върху огъня имаше гърне с кипяща вода.

— Сигурно някои части на тялото ще ми премръзнат — рече Флори, като държеше посинелите пръсти на краката си близо до пламъка на огъня. Обърна се към скаридите и каза: — Влизайте!

— Срамота! — промърмори Джени с леко потръпване, когато извитите рачета изчезнаха в кипящата вода. — Бедните!

— Те не чувстват нищо — увери я Ерни. — Не се нервирай толкова. Така ли е, господин Дезмънд?

Вперил поглед в Джени, Стивън едва чу въпроса. Без да забелязва нищо, тя стоеше с леко разтворени голи крака, със скъсена отпред пола с басти, под която се подаваше чиста фуста, с отворена на шията блузка с надиплени ръкави. Мрежата за ловене на скариди беше все още на рамото й. Бузите й бяха опърлени от морето и от носените от вятъра песъчинки до яркочервено, косата й бе разрошена от вятъра — тя имаше един дълбок синьо-черен цвят, фигурата й беше ниска и здрава, наведена леко напред, обърната към скучния и разочароващ залез. Стивън не носеше картон, но копнееше с болезнено желание: „Боже господи, ако можех само да я нарисувам каквато е сега, с тези контрастни цветове в червено и синьо и с това гримирано сякаш с руж лице“.

Чаят беше силен, тъмен, като препечено месо, ужасно горещ. Флори настояваше да изпият по едно канче, за да изгонят студа от стомасите си. След това с очи, обърнати към Стивън, тя сервира мидите, като отбелязваше с познатото свиване на устните изненадата, която го очакваше, след като ги опита.

— Никога не сте очаквали да бъдат толкова вкусни, нали? — сгълча го тя. — Изпийте също и сока от мидите!

— Черупката на мидата трябва да остане празна — съгласи се Ерни, след като полегна.

Мидите наистина бяха много вкусни — всяка в своята бяла раковина, крехки и солени. Една прясна храна от морето, която дава представа за същността на океана — може би първия акт на съзиданието.

След това дойде ред на скаридите. Вземаха ги направо от гърнето, нежнорозови, разделящи се с бронята си без шум, хрупкави, сочни. Те ги изядоха с дебели филии домашен хляб, намазан със селско масло. Наляха си още чай. След това хапнаха сиренки, които Джени беше изпекла предната вечер. Последва тишина, засилена от бавния ритмичен шум на прилива. Никой нямаше желание да се движи — по един странен и приятен начин ги обхвана леност. Съзерцаваха как бялата луна се оформя във все още чистото небе. Стивън копнееше този прекрасен час, ако може да не свършва толкова бързо. Но Флори се намеси:

— Смрачава се. По-добре да вдигаме платната.

Всичко, което беше необходимо за пикника, беше вдигнато, понито беше запрегнато отново, лампата кандило запалена. Флори и Ерни седнаха отпред. Стивън беше вече седнал в каручката и протегна ръка, за да помогне на Джени да се качи отзад. Той стисна пръстите й здраво и я притегли към себе си. И в тази близост, като от удар от мълния, той изпита освобождаването на чувство, което се беше насъбирало у него през целия следобед — една физическа сладост от стискането на нейната суха, топла кожа, един заливащ го прилив на опиянение, което накара сърцето му да се преобърне и да затупка — толкова неочаквано и силно беше това вълнение, че го остави без думи.

Заради кошницата, която заемаше много място, Джени и Стивън бяха принудени да седнат един до друг. От мекия допир с тялото й вълни на топла жизненост нахлуха у него. В продължение на години, още от времето на безплодното ходене по петите на Еми Бартело, той не беше гледал на нито една жена с желание. То умираше в него и убийството му го обричаше на вечно безбрачие. Но сега сякаш животът отново го повика. Тя беше ли разбрала? Можеше ли тя да сподели същото чувство? Тя също беше прекалено тиха, а може би бе все още пренапрегната. И този тревожен пулс, който той усети, когато ръцете им се срещнаха — не беше ли това бушуващата кръв?

Те навлязоха в града, който ги прие с блясъка на светлините, отразяващи се върху маслената вода на пристанището. Когато се приближиха до кея, Флори възкликна прозаично:

— Ах, колко съм жадна от тези скариди! Ще спрем ли в „Делфин“ да пием нещо приятно?

— Аз съм за — каза Ерни. — Ще пия минерална вода.

— На такива места пиенето не е позволено на тези, които са под осемнайсет години.

— Но, лельо Фло…

— Не! — каза Флори твърдо. — Да забравим това. Ще пием нещо вкъщи.

Те продължиха до края на редицата, където се намираше обора, и тъй като Ерни беше нещо начумерен, Джени остана с него да разпрегнат понито, а Флори и Стивън тръгнаха за магазина сами. Когато се разхождаха бавно по кея, Стивън, все още дълбоко развълнуван, усети как неговата компаньонка го оглежда внимателно.

— Беше наистина един хубав ден — започна той разговора.

— Джени е хубаво момиче — заключи Флори. — Тя е мъдра, макар и обикновена. Работи много. Имала е много битки със себе си. Колкото до някакви сърдечни дела — надявам се да тръгне с един прекрасен мъж тези дни… Няма да се помиря, ако допусна грешка. Някой с добра редовна заплата, който да се погрижи истински за нея.

Настъпи пауза. След това отново продължи с този провлачен маниер на изговаряне, сякаш мислеше на глас.

— Например… има тук един местен човек на име Хоукинс, съсобственик на един чисто нов риболовен траулер… Бива си го. Щяхме да го видим, ако бяхме отишли в „Делфин“. Общителен младеж, лапнал е много по нея.

Той замълча, без да знае как да отговори. Въпреки че тонът й беше небрежен, съзря в дълбочината на гласа й предупреждение. При всички случаи подтекстът беше ясен.

Те изкачиха каменните стъпала на къщата. В кухнята Флори се обърна към него с небрежност, която го убеди, че думите й бяха казани нарочно:

— Какво ще кажете за един сандвич? И по една бира?

Не, той не би могъл да погледне Джени след тези двусмислени реплики. Усмихна се насила.

— Твърде съм уморен и искам да се прибирам. Лека нощ, Флори.

Той се прибра в стаята, затвори вратата и остана за дълго с неспокойните си мисли, от които почти автоматично се опита да се избави, посегна към албума си и си каза, че трябва да запамети впечатленията от бреговата линия, докато са още свежи в съзнанието му.

През следващия час той направи няколко пастелни рисунки, но нито една от тях не го задоволи и накрая с някаква нервна възбуда остави албума настрана и започна да се съблича.

Вече в леглото, загаси светлината и се протегна в прохладните чаршафи. През широко отворените прозорци, осветени от невидимата луна, той можеше да види белотата на млечното небе, където светеше звездата Сириус. Кожата му, освежена от прохладния въздух, сякаш се нажежаваше.

В този момент стъпки достигнаха до следващата врата и през тънката стена той чу тихи движения и приглушения разговор на двете жени, които се готвеха да си лягат. Той рязко запуши ушите си с възглавницата. Ако можеше да чуе шума от свалянето на робата на Джени, щракането на откопчания корсет, чукането на токчетата, докато сваля фустата си. В главата му беше и гледката на залива, която като някаква странна алхимия, изпълнена с вятър, море и пясък, създаваше образ, ясен и блестящ като венецианско стъкло. Накрая, опиянено от въздуха, съзнанието му се замъгли и той заспа.