Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (32)

Седма глава

Следващата сутрин, след като изкачи последния връх и се спусна надолу към Малага, той усети как тъмният облак на безпокойството му се разсея от внезапен лъч на надежда. Най-после беше пристигнал. Градът, който лежеше в краката му, се извиваше покрай залива, защитен от дълъг вълнолом и открояващ бледозлатистия си цвят на фона на средиземноморското синьо. Покривът на катедралата отразяваше ранния изгрев. След безплодната пустиня, която остави зад себе си, на Стивън този град му се стори като приказен рай, като кътче на сигурност. Пейра сигурно още спеше и вероятно сега изпитваше по-малко болка. Стивън искрено се надяваше, че скоро ще успее да намери медицинска помощ.

Като бързаше да се измъкне от покрайнините на града, той премина по една улица с палмови дървета и след това продължи по улица „Виктория“. Колкото повече се придвижваше към главния площад на града, толкова повече увереността му, че се ориентира правилно из улиците, ставаше по-голяма. Групи мъже стояха около кафенетата, разговаряха и жестикулираха, а на ъгъла на улица „Ларио“ голяма тълпа се беше събрала пред редакцията на вестник „Газета де ла калета“. Стивън се спря и заговори един човек от края на опашката:

— Приятелю, каква е причината за това събиране?

— Причината? Ние, човече, чакаме следващия брой на вестника.

— И толкова ли много хора чакат всеки ден?

— Не, това събиране не е обичайно. Но не всеки ден идват такива новини.

— Какви новини, приятелю?

— Как какви! Новината за войната!

— Война ли? — Стивън не разбираше и си мислеше, че думата война се отнася за някакви вътрешни граждански вълнения. — Сигурно има някакви размирици в града?

— Тук не, благодарение на Мадоната на Гваделупа и на здравия дух на Испания. Но навсякъде другаде има голяма, много голяма война!

Той замълча, като забеляза как посърна лицето на Стивън, след това вежливо, с лек поклон, му предложи сгънатия вестник, който държеше в ръката си.

— Той е вчерашен, сеньорът може сам да се убеди.

Стивън разгъна вестника с дата седми август и се взря в него, привлечен от големите сиви заглавия. Те го поразиха като светкавица. Зашеметен от развитието на световните събития, той продължи да чете, после остави за няколко минути вестника и погледна с празен поглед, връщайки се в спомените си към всичко онова, което беше казал чичо му Хюбърт в Париж.

— Вие сте англичанин, нали?

— Да! — дойде Стивън на себе си и си даде сметка за любопитството на своя събеседник. — Можете ли да ме упътите къде е консулството?

— Съвсем наблизо е. Втората пряка наляво, след това отново наляво и ще видите знамето над входа.

Като благодари, Стивън забърза нататък.

Консулството представляваше вила, която се издигаше сред малка градина, близо до пристанището. Вратата беше отворена. Стивън изкачи няколкото стъпала и влезе вътре. Там намери нужното помещение и видя, че стълбището към него вече е задръстено от хора. От двете стаи на приземния етаж се чуваше шум от усилена работа. Испански чиновник, носещ куп документи, придружен от служител от консулството, мина няколко пъти през чакалнята.

С вид на човек, който много бърза, Стивън се нареди на опашката. Трябваше да не се бави, а съдейки по обясненията на хората пред него, те бяха чакали доста време. Много от тях бяха туристи, някои от които жени, всички бяха разтревожени и желаеха да се върнат у дома. Те си приказваха непрекъснато, дори се шегуваха, докато опашката се придвижваше бавно напред.

Той трябваше да действа незабавно, иначе никога нямаше да си проправи път през задръстеното с хора стълбище. Когато служителят излезе повторно от стаята вдясно, Стивън пристъпи напред:

— Мога ли да говоря с вас? Въпросът е много важен.

— Не сега.

— Уверявам ви, че ще ви отнема само пет минути.

— Трябва да чакате реда си.

— Казвам ви самата истина — проблемът е неотложен.

С видима досада чиновникът изгледа Стивън. Втренченият му поглед премина с неодобрение от прашните прокъсани ботуши към кирливата му риза, прана за последен път в една каменна кариера. Но видът на лицето му се промени, сякаш отразяваше далечен спомен за среща с нещо познато. Любезно и малко маниерно той каза:

— Да, добре! Заповядайте в моята стая.

После го поведе към малка канцелария, гола и неподредена. Известен уют внасяха двете тенис ракети в единия ъгъл и няколкото групирани фотографии по стените. Преди да седне зад потъналото в безпорядък бюро, той издърпа напред един стол.

— Сядайте и се разполагайте. Аз съм Джордж Холис.

— Аз се казвам Дезмънд.

Последва пауза, след това другият мъж се засмя.

— Сега си спомних. Не постъпихте ли вие в Тринити през 1909 година?

— Да!

— Разбира се! Това беше годината, преди да завърша университета. Бях сигурен, че ще се срещнем. Как си?

Стивън стисна протегнатата ръка. След това бързо каза:

— Мразя да се натрапвам във време като сегашното. Но всъщност…

Холис махна извинително с ръка.

— Разбирам, това е напълно естествено. Ние всички искаме да се върнем колкото се може по-скоро, за да се включим в представлението. Кажи ми какво правиш чак тук?

— Предприел съм пътуване, за да рисувам с един приятел, който…

— Нещо като обиколка пешком. Това е трудна страна за такова начинание. Макар че сега малко по-трудно ще е да се марширува при Рейн. Кажи какво мога да направя за теб?

Той погледна един документ на бюрото си и продължи:

— Както виждаш, ние се претрепваме от работа, за да върнем хората си у дома. Границата е затворена, така че пътуването с влак е невъзможно. За транспорт се плаща прескъпо. Няма един сантиметър свободно място. Повечето от крайбрежните води са минирани. Но аз ще се погрижа за теб. Съвсем сигурно е, че един товарен кораб скоро ще отплува. Като използвам някоя и друга връзка, сигурен съм, че ще може да се намери място за теб на борда.

— Благодаря! Благодаря! — отговори Стивън забързано, като отчаяно се стремеше да стигне до главния въпрос. — Бих ли могъл в настоящия момент да се възползвам от твоята добрина за още нещо? Моят приятел е болен, страхувам се, че е много сериозно. Трябва да му намеря добър лекар и да го настаня в болница веднага.

— Добре, да видим сега това — преценяваше Холис. — Това не би трябвало да бъде много трудна работа. Д-р Кабра на улица „Естада“ е човекът, който ти е необходим. Той е лекар в болницата „Сан Мигел“. Най-доброто нещо, което мога да направя, е да ти напиша препоръчителна бележка.

Той взе писалка и написа бележка върху бланка на консулството, прегъна листа, постави го в плик и го плъзна по бюрото към Стивън.

— Това ще свърши работа, Дезмънд.

— Ти наистина си много любезен — рече Стивън разчувстван. — Кога ще мога да те видя отново?

— По всяко време. Трябва да имам новини за теб след няколко дни.

Той се изправи усмихнат.

— Бихме могли да вечеряме заедно някоя вечер, преди да заминем.

След като се сбогува с Холис, Стивън забърза през катедралния площад. Забеляза със задоволство, че още не беше станало единайсет часа. Намери улица „Естада“ без трудности. Пред прага на една врата с арка видя бронзова табелка: „Д-р Хуан Кабра“, под нея беше добавено: „Екипът прелива кръв“. Един слуга го пусна вътре, прие писмото му и го помоли да почака в хола. Не след дълго се появи лекарят. Беше млад мъж, нисък на ръст, спретнат, с чисти ръце и кръгло, гладко шафраново лице, на което неговите черни като трънки очи излъчваха бодрост и блясък на природна доброта. Той се поклони на Стивън, маниерите му бяха съвършени.

— Винаги съм доволен, когато Британското консулство ме препоръчва. Какво мога да направя за вас?

Стивън обясни възможно най-сбито положението. Последва мълчание, по време на което дребният лекар седеше замислен. Зададе няколко въпроса на Стивън, след което кимна решително:

— Не е възможно вашият приятел да се лекува на такова разстояние. Трябва да го докараме в болницата.

— Но как?

Кабра се усмихна по един шеговит и суетен начин. Малките му черни очи потънаха изцяло в гладките, сочни гънки на бузите му.

— Ние в Малага сме доста добре екипирани. Домът „Сокоро“ има линейка за „Бърза помощ“. Колата се ползва от целия медицински персонал в града. Аз също често я ползвам. И тъй като няма да приемам в болницата до четири часа, ще вземем автомобила и ще отидем да видим вашия приятел.

— Тогава можем да тръгнем веднага.

— Но след като закуся. Всъщност елате да закусим заедно.

Той въведе Стивън в малка облицована с ламперии гостна стая, където на поднос бяха поставени кафе и кравайчета, и добави:

— Занимавах се с един случай почти през цялата нощ. Такова удоволствие е да помогнеш в раждането на едно прекрасно момче. И каква радост е за майката.

— Първо бебе ли беше?

— О, не, не! Десетото. И всичките живи и здрави.

Нова чаша беше сервирана със съвършена любезност. Лекарят наля кафе на Стивън и му подаде панера с краваите. След това с удоволствие се зае със закуската си, като говореше почти непрекъснато. Осъди войната, но предрече бързото й завършване, разказа за своята практика, за красотите на Малага, за прекрасния климат и всичко това направи с естествено весел маниер, като само от време на време хвърляше погледи към своя гост, заредени със състрадателно любопитство.

Най-накрая каза:

— Ако не бяхте ми разказали за вашия приятел, щях да подозирам, че вие сте пациентът. Вие сте значително под нормалното си тегло.

— Аз по природа съм слаб.

— Имате кашлица.

— Нищо особено.

— Да, така е — потвърди лекарят и се усмихна, за да смени темата.

Стивън се изчерви.

— Повярвайте ми — много съм притеснен за моя приятел.

Кабра не отговори, но след като си изпи кафето, се изправи, изведнъж се наклони напред и стисна ръката на Стивън.

— Ще направим за него всичко, което е по силите ни.

Те излязоха и за пет минути стигнаха до „Каса де Сокоро“, където линейката — военен модел с покрив от брезент, завързан с ремъци — стоеше паркирана в дъното на павирания двор. Лекарят постави медицинското си куфарче на седалката, запали мотора и пое към изхода на града с удивително бърза скорост. Колкото приказлив беше Кабра в началото, толкова мълчалив се оказа сега.

Приведен над кормилото, което беше хванал с двете си ръце, подобно на малък прилеп, той караше пределно концентрирано, с невероятна липса на предпазливост — вземаше завоите, без да намали скоростта, натискайки клаксона непрекъснато, като отклоняваше тежкото превозно средство едва в мига, когато то виждаше опасност от преобръщане. Облаците прах се вдигаха зад тях, а дългият път, по който Стивън беше минал тази сутрин, бързо намаляваше. След час те преминаха покрай селото с пещерните жилища, завиха по тесния път през хълма и поеха през пустеещата земя към къщата на Луиза Мендес. След няколко мига влязоха в колибата. Пейра лежеше по гръб с компрес на челото. Луиза седеше до масата и мокреше ново парче плат в купа с вода. Стивън застана до леглото.

— Джером, доведох лекар, как се чувстваш?

— Страдах, разбира се.

Лицето му беше жълто, очите му блестяха от треската, а ръцете му бяха скрити под одеялото. Той се обърна подозрително към Кабра.

— Но вече треската премина и се оправям бързо. Благодарение на помощта на тази добра жена.

— Приемал ли е храна? — запита лекарят, постави чантата си на масата и я отвори.

— Не, сеньор, само вода. И то в големи количества.

— Водата, изворната вода, прочиства. Въпреки че повече не се разглежда като такъв елемент, както е било в стари времена, водата прочиства системите, пречиства кръвта…

— И утолява жаждата — намеси се Кабра. — Жаден ли сте?

— Не! Но усещам болезнен звън в ушите. Интересно защо? — надигна се Пейра трескаво и мъчително на лакът, като изговаряше думите със сухи напукани устни. — Разсъждавах по въпроса за камбаните, за тяхното многогласие, даже когато липсват гонгове, цимбали и други звънци. Има например звънци за овци и за крави, звънчета на шейни и на конски амуниции. Имало е и камбани, които са събирали римляните в обществените бани; камбани, които са биели за вечерня в Сицилия, след като осем хиляди французи са били избити от Джон Просида; камбани, които са звънели, когато са убивали Свети Бартоломей, камбани за полицейски час, за сватбени церемонии, за умрели и, разбира се, камбаните на църквите…

— Приятелю — Кабра постави ръката си върху рамото на Пейра. — Моля ви, стига вече с тези камбани! Спрете да говорите и ми дайте възможност да ви прегледам.

Пейра затвори очи и полегна изтощен назад, а лекарят премери пулса и температурата му.

— Кракът все още боли ли ви?

— Не — каза Пейра слабо, но с победоносен вид, без да отваря очи. — Не чувствам никаква болка.

Като изучаваше лицето на лекаря, Стивън забеляза как изразът му се промени едва забележимо.

— Не чувствате нищо?!

— Нищо.

— Е, тогава може би трябва да го погледна.

Кабра махна завивката и се наклони над леглото. Облегнат на прозореца, разтревожен, Стивън наблюдаваше движенията на лекарските ръце, докато сваляха превръзката и опипваха мястото. Огледът не продължи дълго. Когато Кабра се изправи, в изражението на лицето му се появи фалшива бодрост.

— Е, добре, приятелю, не мислите ли, че е време да се преместите в по-удобно легло? Приготвили сме за нас едно в „Сан Мигел“. Предлагам ви да ви отведем там.

Пейра сви устните си в знак на протест, но не каза нищо. Стивън усети, че неговата богата на въображение детска душа беше обладана от страх. В този момент той искрено го съжали.

Пейра срещна погледа му и рече:

— Приятелю мой, когато дарих нашите пари в чест на Тереза, не съм и помислял, че тя ще ми се отблагодари по този начин.

Кабра подреждаше лекарската си чанта на масата.

— Ще дойда с теб — каза му Стивън.

— Не! — намеси се лекарят с категоричен тон и се доближи до прозореца. — Вашето присъствие е безполезно. Освен това, ако не сте внимателен, и вие ще се разболеете. Останете тук и си починете.

— Кога да дойда? Утре сутринта?

— Да кажем, вдругиден.

— Има ли надежда? — попита Стивън тихо.

Кабра погледна встрани — очите му съвсем не бяха шеговити. Той махна един конец от ръкава си.

— От коляното надолу кракът е в сериозно състояние. Стъпалото вероятно има гангрена. Ако трябва да се направи нещо, то трябва да се направи веднага. Но бъдете спокоен, аз ще се погрижа.

Когато го положиха на носилката, сякаш за да се защити, Пейра лежеше със затворени очи. От време на време той произнасяше несвързани фрази и тъй като идваше часът на раздялата, се обърна с въздишка към Стивън:

— Дай ми моята окарина.

Той я погали бавно, с голяма нежност.

Кабра отпътува.

Стивън дълго стоя с взор, отправен след тях.

Сляпата жена стоеше зад него като застинала.