Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

LXVIII

— Повярвай — каза котката, — това не ме интересува особено.

— Грешиш — рече мишката. — Все още съм млада и до последния момент ме храниха добре.

— Но мен също ме хранят добре — заяви котката, — а пък нямам никакво намерение да се самоубивам. Така че положението не ми се струва нормално.

— Защото не си го видяла — обади се мишката.

— Какво е направил? — попита котката.

Не държеше кой знае колко да узнае. Беше топло и козината й лъщеше.

— Стои на брега — обясни мишката, — чака и когато настане часът, отива до средата на дъската. Там вижда нещо.

— Няма нищо за гледане — каза котката, — освен някоя водна лилия може би.

— Да — потвърди мишката, — чака я да се покаже, за да я убие.

— Това е глупаво — рече котката. — За какво му е?

— Когато отмине часът — продължи мишката, — той се връща на брега и се вторачва в снимката.

— Изобщо ли не яде? — озадачи се котката.

— Не, и остава съвсем без сили. Непоносимо ми е. Някой ден ще вземе да стъпи накриво, както си върви по дъската.

— А теб какво те интересува? — зачуди се котката. — Той и така си е нещастен…

— Не е нещастен — поясни мишката, — ами страда. Непоносимо ми е. И освен това ще падне във водата, все се навежда напред.

— Щом е тъй, съгласна съм да ти услужа. Но не знам защо казвам „щом е тъй“. Нищичко не разбирам от тази история.

— Много си добра — рече мишката.

— Слагай главата си в устата ми и чакай.

— Ще бъде ли дълго? — попита мишката.

— Докато някой ме настъпи по опашката. Трябва да проявя бърз рефлекс. Но ще я оставя да се подава навън, не се безпокой.

Мишката разтвори челюстите на котката и провря главата си между острите й зъбки, но почти тутакси я измъкна.

— Акула ли си яла на закуска?

— Слушай — сопна се котката, — ако не ти харесва, можеш да си вървиш. Омръзна ми тази история. Оправяй се сама.

Изглеждаше сърдита.

— Не се ядосвай — каза мишката.

Затвори черните си очички и отново промуши глава. Котката внимателно обхвана нежната сива шийка със зъби. Черните мустачки на мишката се преплетоха с нейните. Тя разгъна рунтавата си опашка и я отпусна на тротоара.

С песен се задаваха единайсет слепи момиченца от приюта за сираци „Апостол Юлий“.

 

Мемфис, 8 март 1946 година —

Девънпорт, 10 март 1946 година

Край