Борис Виан
Пяната на дните (27)

XXVI

— Простете, господине — каза Никола, — ще желаете ли да отседнем тук?

Колата бе спряла пред някакъв крайпътен мотел. Гладкото шосе блещукаше с ярки и фотогенични отражения. От двете му страни се издигаха съвършено цилиндрични дървета, имаше също свежа трева, слънце, крави по поляните, нападнати от дървояд огради, цъфнали живи плетове, ябълки по клоните, сухи листа на купчинки, а тук-там, за разнообразие, малко сняг, палми, мимози и бонове в градината на хотела. Разчорлено червенокосо момиченце водеше две овце и пияно куче. Откъм едната страна на шосето духаше вятър, а откъм другата — не. Човек можеше да си избере онази, която повече му харесва. Всяко второ дърво хвърляше сянка и само в едната канавка скачаха жаби.

— Да останем тук — рече Колин. — Днес бездруго няма да стигнем далече на юг.

Никола отвори вратата и излезе. Носеше красива шофьорска униформа от щавена свинска кожа и съответна фуражка. Отдалечи се на две крачки и огледа колата. Колин и Клое също слязоха.

— Колата е доста мръсна, — заяви Никола. — Минахме през толкова кални места.

— Няма значение — каза Клое, — в хотела ще я измият.

— Иди да видиш дали предлагат стаи и нещо за ядене — нареди Колин.

— Добре, господине — отвърна Никола и вбеси Колин повече отвсякога, като докосна в знак на почит козирката на фуражката си.

Той бутна лъснатата дъбова порта и настръхна от допира на кадифето, с което бе облицована дръжката. Чакълът по алеята заскриптя под нозете му. Изкачи две стъпала, стигна до остъклена врата, която не оказа никаква съпротива, и влезе в сградата.

Щорите на хотела бяха спуснати отвътре и не се чуваше никакъв звук. Слънцето умерено нагряваше окапалите по земята ябълки; те начаса покълваха и се превръщаха в зелени фиданки, които се покриваха с цвят и раждаха нови, по-малки ябълчици. При третото поколение не се виждаше друго освен зелено-розов мъх, из който миниатюрни ябълчици се търкаляха като топчета.

Разни животинки жужаха на припек и се отдаваха на неясни занимания, като например скоростно въртене на място. Откъм подветрената страна на пътя безшумно полягаха житни растения. Листа прехвърчаха и леко шумоляха. Няколко твърдокрили насекоми се опитваха да летят срещу вятъра и пърпоренето им беше като на колелата на речен параход, който пори водата, устремен към големи езера.

Застанали един до друг, Колин и Клое търпеливо чакаха да слънчасат и сърцата им туптяха в ритъма на буги-вуги.

Остъклената врата тихо изскърца. Появи се Никола с килната фуражка и раздърпана униформа.

— Изхвърлиха ли те? — попита Колин.

— Не, господине — каза Никола. — Ще настанят господина и госпожата и ще се погрижат за автомобила.

— А защо изглеждаш така? — зачуди се Клое.

— Ами… Собственика го нямаше… Прие ме дъщеря му…

— Оправи се — рече Колин. — Не си в много приличен вид.

— Моля господинът да ме извини — промълви Никола. — Реших, че за две стаи си заслужава да се прежаля.

— Иди облечи цивилни дрехи и говори човешки. Като те слушам, ме хващат нервите.

Клое спря, за да си поиграе с купчинка сняг. Нежните освежаващи снежинки си оставаха бели и не се топяха.

— Виж колко е красиво — обърна се тя към Колин.

Под снега цъфтяха иглики, синчец и макове.

— Да — каза Колин. — Недей да пипаш, че ще вземеш да се простудиш.

— Не, няма — рече Клое и се закашля. Хриповете й напомняха звук от раздираща се коприна.

— Ах, Клое — рече Колин, като я прегърна, — не кашляй така, че ми се свива сърцето.

Тя пусна снега, който падна бавно като пух и заблестя на слънцето.

— Не ми харесва тоя сняг — прошепна Никола, но тутакси се сепна и добави: — Моля господинът да ме извини за волнодумството.

Колин си свали обувката и я запрати по Никола, който точно в този момент се наведе, за да изчегърта едно петънце от панталона си, и се изправи, сепнат от трясъка на счупено стъкло.

— О! Господине… — каза с упрек той. — Това е прозорецът на стаята на господина!…

— Нищо! — заяви Колин. — Поне ще се проветри… Нека да ти е за урок друг път да не говориш тъй идиотски.

Той се отправи на куц крак към входа на хотела.

Клое го подкрепяше. Строшеният прозорец бе почнал да зараства. Около черчевето се образуваше тънка ципа със седефени отблясъци, приглушено сияеща в променливи багри.