Борис Виан
Пяната на дните (39)

XXXVIII

— Ще закъснеем — заяви Колин.

— Няма значение — каза Клое, — превърти стрелките на часовника си назад.

— Наистина ли не искаш да отидем с кола?…

— Не… Искам да се разходим по улиците.

— Доста е далече!

— Няма значение — рече Клое. — Когато ме… целуваше преди малко, силите ми се възвърнаха. Ще ми се да повървя.

— Тогава ще кажа на Никола да дойде да ни вземе оттам с колата — предложи Колин.

— О, щом толкова държиш…

За посещението при лекаря тя си бе облякла нежносиня рокля с много дълбоко деколте, наметка и шапчица от рис. Обувките от оцветена змийска кожа допълваха тоалета й.

— Хайде, котенце — подкани я Колин.

— Това не е котенце — поясни Клое. — А рис.

Те излязоха от стаята и се озоваха в преддверието. Клое спря пред прозореца.

— Какво става тук? Не е така светло както обикновено…

— Ами, ами… — възрази Колин. — Слънчево си е.

— Не — каза Клое. — Много добре си спомням, че слънцето стигаше ей до тази шарка на килима, а сега прониква само дотук…

— Зависи от часа — заяви Колин.

— Не, не зависи, наблюдавала съм го точно в този час!…

— Ще надзърнем утре в същия час — обеща Колин.

— Ето виж, преди стигаше до седмата черта, а сега до петата…

— Ела — рече Колин. — Закъсняваме.

Докато минаваше пред голямото огледало в покрития с плочи коридор, Клое се усмихна на образа си. Нямаше начин болестта й да е сериозна и занапред те често щяха да се разхождат заедно. Ще пестят, той все още имаше достатъчно дублезони, за да живеят приятно. Може би той ще започне работа…

Стоманеното езиче на бравата щракна и вратата се затвори. Клое пристъпваше със ситни, леки крачки. Колин правеше една за нейни две.

— Доволна съм — каза Клое. — Слънчево е и дърветата ухаят.

— Разбира се! — потвърди Колин. — Нали е пролет!

— Нима? — Клое го погледна закачливо.

Свиха надясно. След две дълги сгради започваше медицинският квартал. Сто метра по-нататък ги лъхна миризмата на упойките, които при силен вятър стигаха още по-далече. Тротоарът се промени. Сега представляваше широк и плитък канал, покрит с гъста бетонна решетка. Под нея течеше смес от спирт и етер, която влачеше тампони, напоени с лимфа и гной, а от време на време, за разнообразие, и с кръв. Нишки от полусъсирена кръв багреха тук-там талазите, а полуразложени късове плът бавно плуваха с въртеливо движение на разтапящи се айсберги. Усещаше се само дъх на етер. Марли и бинтове също се носеха по течението и бавно размотаваха ленивите си пластове. От всеки дом излизаше отходна тръба, която се изливаше в главния канал и бе достатъчно човек да се вгледа, за да разбере специалността на живеещия там лекар. Едно око се изтърколи, взря се в тях за миг и изчезна под дебел слой памук, червеникав и разплут като болна медуза.

— Тук не ми харесва — заяви Клое, — въздухът е много чист, но гледката не е приятна.

— Не е — съгласи се Колин.

— Ела на платното.

— Не — възпротиви се Колин, — ще ни сгазят.

— Сбърках, като се отказах от колата — рече Клое. — Краката не ме държат.

— Имаш късмет, че той живее доста далеч от квартала на голямата хирургия.

— Не говори така! — помоли Клое. — Скоро ли ще стигнем?

Изведнъж тя отново се закашля и Колин пребледня.

— Недей да кашляш, Клое!… — каза умолително той.

— Няма, мили Колин… — промълви тя, като с усилие се сдържаше.

— Не кашляй… пристигнахме… тук е.

Фирмата на професор Манжманш представляваше огромни челюсти, захапали лопата, от която само металната част стърчеше навън. Клое я напуши смях. Съвсем лек и съвсем тих, защото я беше страх да не се закашля отново. По стените висяха цветни фотографии, изобразяващи чудотворните изцеления на професора. Към снимките бяха насочени прожектори, които в момента не светеха.

— Виждаш ли? — рече Колин. — Той е голям специалист. Другите къщи не са така добре украсени.

— Това доказва само, че има много пари — отсече Клое.

— Или че е човек с вкус — добави Колин. — Много е художествено.

— Да — повтори Клое, — прилича на образцова кланица.

Те влязоха и се озоваха в просторен кръгъл вестибюл, облицован с бял емайл. Една медицинска сестра се приближи към тях.

— Имате ли уговорен час? — попита тя.

— Да — каза Колин, — но може би сме позакъснели…

— Няма значение — успокои ги сестрата. — За днес професорът приключи с операциите. Бихте ли ме последвали?

Те се подчиниха и стъпките им закънтяха отсечено и глухо по емайлирания под. В кръглото помещение имаше много врати. Сестрата ги поведе към една от тях, над която се виждаше умалено копие от ковано злато на огромната външна фирма. Тя отвори пред тях вратата и им направи път да влязат. Колин и Клое бутнаха втора врата, прозрачна и тежка, и се озоваха в кабинета на професора, който стоеше прав пред прозореца и парфюмираше брадичката си с четка за зъби, натопена в екстракт от опопанакс.

Щом чу шума, той се насочи към Клое с протегната ръка.

— Е, как се чувствате днес?

— Хапчетата бяха ужасни — каза Клое.

Лицето на професора помръкна. В момента видът му беше като на мелез след осмо кръстосване на породи.

— Неприятно… — промърмори той. — Все пак си мислех…

Остана цяла минута неподвижен и много съсредоточен, след което се сети, че още стиска четката за зъби.

— Дръжте това — рече той на Колин и му я пъхна в ръцете. Сетне се обърна към Клое: — Седнете, моето момиче. — Заобиколи бюрото, сам седна и продължи: — Виждате ли, имате нещо на белия дроб. По-точно нещо в белия дроб. Надявах се да е… — Изведнъж млъкна и стана. — Нямаме време за празни приказки. Елате с мен. Оставете четката където искате — заяви той на Колин, който не знаеше къде да я дене.

Колин понечи да тръгне след Клое и професора, ала някакъв невидим, но осезаемо плътен воал му препречи пътя. Изведнъж странен ужас стегна сърцето му и то заби неравномерно. Колин се опита да се овладее и стисна юмруци. Напрегна се докрай и успя да направи няколко крачки и щом докосна ръката на Клое, преградата изчезна.

Професорът водеше Клое към малко бяло помещение с хромиран таван. Масивен уред с гладка повърхност заемаше цяла стена.

— Седнете — каза професорът. — Няма да продължи много.

Срещу машината имаше екран от червено сребро в кристална рамка. Едно-единствено копче за регулиране от черен емайл блещукаше върху пулта.

— Ще останете ли? — обърна се професорът към Колин.

— Бих желал — отвърна му Колин.

Професорът завъртя копчето. Светлината изтече от стаята във вид на сияен поток, който се изля под вратата и през един отдушник над машината. Екранът постепенно придоби яркост.