Борис Виан
Пяната на дните (17)

XVI

Колин тичаше по улицата.

„Ще бъде много хубава сватба… — Ще се женя утре, утре сутринта, всичките ми приятели ще дойдат…“

Улицата водеше към Клое.

„Клое, устните ви са сочни. Кожата ви има цвят на плод. Очите ви виждат както подобава, а тялото ви ме стопля…“

По улицата се търкаляха стъклени топчета и децата търчаха подир тях.

„Ще ми трябват много месеци, за да се наситя на целувките, с които ще ви обсипвам. Ще ми трябват години и месеци, за да изчерпя целувките, които ще полагам върху ръцете, косите, шията ви…“

Три момиченца се бяха хванали да танцуват в кръг, но образуваха триъгълник.

„Клое, искам да усетя гръдта ви върху моята, да сплета ръце около тялото ви, а вие да ме прегърнете през врата и уханната ви главица да се сгуши на рамото ми, да почувствам тръпнещата ви плът, аромата ви…“

Небето бе ясно и синьо. Не беше вече толкова студено. Дърветата бяха съвсем черни, но в краищата на посърналите им клони се виждаха зелени набъбнали пъпки.

„Когато сте далеч от мен, си представям, че сте облечена в рокля със сребърни копчета, но кога ли сте били с нея? Не, не първия път. Беше в деня, когато имахме среща. Тя плътно обгръщаше тялото ви под тежкото пухкаво палто.“

Той бутна вратата на магазина и влезе.

— Искам много цветя за Клое.

— Кога да й ги занесем? — попита цветарката.

Тя беше млада и крехка, а ръцете й червенееха. Страшно обичаше цветята.

— Занесете й ги утре сутринта и още толкова доставете в дома ми. Стаята ни трябва да е пълна с кремове, бели гладиоли, рози и всякакви бели цветя. А също, най-важното, сложете и голям букет червени рози…