Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XXXIV

Никола отиде да отвори. На прага стоеше лекар.

— Аз съм лекарят — заяви той.

— Добре — каза Никола. — Бихте ли си направили труда да ме последвате?

Той го поведе след себе си.

— Ето — продължи той, когато стигнаха в кухнята, — опитайте и ми кажете мнението си.

В стъклен силикатносодокалциев съд имаше отвара с особен цвят, който биеше на пурпурнокасисово и жлъчно зелено с леки оттенъци на хромовосиньо.

— Какво е това? — попита лекарят.

— Отвара… — отговори Никола.

— Виждам — каза лекарят, — но за какво е предназначена?

— Това е укрепителна напитка — поясни Никола.

Лекарят поднесе чашата към носа си, помириса и отпи, после се хвана с две ръце за корема, изпускайки чантата си.

— Действа ли? — обърна се към него Никола.

— Пфу!… Да! — отрони лекарят. — Като нищо ще те отрови… Вие ветеринар ли сте?

— Не — каза Никола, — готвач. Все пак действа, нали?

— Доста добре — отвърна лекарят. — Чувствам се ободрен.

— Елате да видите болната — прикани го Никола. Сега сте дезинфекциран.

Лекарят тръгна, но в обратна посока, движенията му бяха доста несигурни.

— Ей, какво ви става! — възкликна Никола. — В състояние ли сте да я прегледате?

— Ами… бих искал да чуя мнението на друг колега, затова повиках Манжманш…

— Добре — рече Никола, — в такъв случай минете оттук.

Той отвори вратата към слугинското стълбище.

— Три етажа по-долу завивате надясно и влизате.

— Ясно — промълви лекарят.

Той започна да слиза, но внезапно спря.

— Ама къде се намирам?

— Тук… — каза Никола.

— Аха, хубаво тогава…

Никола затвори вратата. Появи се Колин.

— Кой беше? — попита той.

— Един лекар. Имаше идиотски вид и го разкарах.

— Все пак ни трябва някой — заяви Колин.

— Разбира се — потвърди Никола. — Манжманш трябва да дойде.

— Това е добре — кимна Колин.

Отново се звънна.

— Стой тук! — заповяда Колин. — Ще отида аз…

В коридора мишката се покатери по крака му и застана на дясното му рамо. Той се разбърза да отвори на професора.

— Добър ден! — поздрави професорът.

Беше облечен в черно, само ризата му беше яркожълта.

— От физиологична гледна точка черното на жълт фон представлява максимален контраст — поясни той. — Ще добавя, че не е уморително за очите и предпазва от прегазване на улицата.

— Положително — съгласи се Колин.

Професор Манжманш навярно бе около четирийсетгодишен. Тази възраст му бе по силите. Но нито година повече. Лицето му бе голобрадо с изключение на козята брадичка. Носеше безизразни очила.

— Бихте ли ме последвали, моля? — подкани го Колин.

— Не знам — каза професорът. — Колебая се…

Все пак се реши.

— Кой е болният?

— Клое — отговори Колин.

— Аха — кимна професорът, — това име ми припомня една мелодия…

— Да — потвърди Колин, — същата е.

— Добре — отсече Манжманш, — да вървим. Трябваше по-рано да ми кажете. Какво й е?

— Не знам — отвърна Колин.

— И аз — призна професорът. — Вече мога да го заявя.

— Но дали ще разберете какво й е? — попита Колин тревожно.

— Възможно е — рече професорът със съмнение. — Все пак би трябвало да я прегледам…

— Но, разбира се, елате — подкани го Колин.

— Да, да… — каза Манжманш.

Колин го заведе до вратата на стаята и внезапно се сети за нещо.

— Внимавайте, като влизате — предупреди той, — тя е заоблена.

— Ясно, свикнал съм — каза Манжманш, — бременна ли е?

— О, не — рече Колин. — Ама че сте глупав… Заоблена е стаята.

— Навсякъде ли е заоблена? — попита професорът. — Значи сте слушали плочата на Дюк Елингтън.

— Да — потвърди Колин.

— Имам я вкъщи — продължи Манжманш. — Чували ли сте „Пляскай от радост“?

— Да, но предпочитам… — започна Колин, ала си спомни, че Клое чака, и избута професора в стаята.

— Добър ден — поздрави Манжманш и се изкачи по стълбичката.

— Добър ден — отговори Клое. — Как сте?

— Ами да ви кажа — поде професорът, — понякога ме боли черният дроб. Знаете ли какво е?

— Не — рече Клое.

— Разбира се — отрони професорът, — вашият черен дроб сигурно е здрав.

Той се приближи до Клое и хвана ръката й.

— Малко температура, нали?

— Не мога да определя.

— Да — каза професорът, — но не сте права.

Той седна на леглото.

— Ще ви преслушам, ако нямате нищо против.

— Но моля ви — обади се Клое.

— Бройте! — нареди той.

Клое започна да брои.

— Грешка — заяви докторът. — След двайсет и шест следва двайсет и седем.

— Да — призна Клое, — извинете…

— Впрочем това е достатъчно — отсече професорът. — Кашляте ли?

— Да — каза Клое и се закашля.

— Какво има, докторе? — попита Колин. — Сериозно ли е?

— Хм!… — изсумтя професорът. — Нещо не е наред с десния бял дроб, но не знам какво…

— Тогава? — промълви Колин.

— Ще трябва да дойдете в кабинета ми за по-щателен преглед.

— Не ми се иска много-много да става, докторе — заяви Колин. — Може пак да й прилошее като днес следобед.

— Това не е страшно. Ще ви дам рецепта и ще трябва да изпълнявате предписанията ми.

— Разбира се, докторе — увери го Клое.

Тя сложи ръка на устата си и се закашля.

— Не кашляйте — заповяда Манжманш.

— Не кашляй, мила моя — каза Колин.

— Не мога да спра — изрече Клое на пресекулки.

— В дроба й се чува странна музика — заяви професорът.

Изглеждаше леко угрижен.

— Това нормално ли е, докторе? — попита Колин.

— Донякъде да… — отговори професорът.

Той подръпна брадичката си, която със сух пукот се върна на мястото си.

— Кога да дойдем при вас, докторе? — осведоми се Колин.

— След три дни — отвърна професорът, — трябва да постегна апаратурата.

— Не я ли използвате редовно? — зачуди се Клое.

— Не — рече професорът, — предпочитам най-вече да се занимавам с авиомоделизъм, но не минава ден, без някой да ме обезпокои, ето защо от цяла година конструирам един и същ самолет и все нямам време да го довърша. Просто е отчайващо.

— Несъмнено — потвърди Колин.

— Като акули са — продължи професорът. — Самосъжалително се сравнявам с корабокрушенец, когото стръвни животни чакат да задреме, за да преобърнат крехката черупка, в която той едва се крепи над водата.

— Хубав образ — одобри Клое и се засмя тихичко, за да не закашля отново.

— Не бързайте, моето момиче — заяви професорът, като положи ръка на рамото й. — Образът е безсмислен, понеже според „Вестник на строителя“ от петнайсети октомври четирийсет и четвърта година, противно на разпространеното мнение, само три-четири от трийсет и петте вида акули нападат хората. При това нападат човека по-рядко, отколкото той тях…

— Добре говорите, докторе — каза Клое възхитена.

Лекарят наистина й харесваше.

— Така пише във „Вестник на строителя“ — рече докторът. — Не съм си го измислил. Трябва да тръгвам.

Той шумно целуна Клое по дясната буза, потупа я по рамото и слезе по стълбичката. Десният му крак се препъна в левия, а левият в последното стъпало и той падна.

— Обзавеждането ви е особено — подметна той на Колин, докато енергично разтриваше гърба си.

— Извинете — каза Колин.

— Пък и тази сферична стая действа потискащо — добави професорът. — Опитайте се да пуснете „Пляскай от радост“, възможно е да си възвърне предишната форма. Ако това не помогне, издълбайте ъгли.

— Ще го имам предвид — кимна Колин. — Искате ли да пийнете нещо?

— Чудесна идея — одобри професорът. — Довиждане, моето момиче — извика той на Клое, преди да излезе от стаята.

Клое продължаваше да се смее. Отдолу те я виждаха как седи на голямото ниско легло като на тържествен подиум, огрян от страничен прожектор. Сияйни лъчи струяха от косите й като от слънце зад свежа трева, а светлината, докосваща кожата й, обливаше всичко с позлата.

— Имате хубава жена — заяви докторът на Колин в преддверието.

— Да — потвърди Колин.

Изведнъж той заплака, понеже знаеше, че на Клое й е зле.

— Хайде, хайде — каза професорът, — поставяте ме в неудобно положение. Трябва да ви утешавам… Погледнете…

Той извади от вътрешния джоб на сакото си бележник с червена кожена подвързия.

— Вижте, това е моята.

— Вашата? — попита Колин, като се опитваше да се успокои.

— Жена ми — поясни професорът.

Колин машинално разтвори бележника и избухна в смях.

— Ето на̀ — рече професорът. — Въздействието е безотказно. Всички се разхилват. Че какво толкова има у нея?

— Ннн… не знам — смотолеви Колин и се преви от неистов кикот.

Професорът прибра бележника.

— Всички сте едни и същи — каза той, — въобразявате си, че жените непременно трябва да бъдат красиви… Какво става с аперитива, ще го поднасяте ли?