Борис Виан
Пяната на дните (66)

LXV

Двамата носачи намериха Колин в преддверието на апартамента. Бяха изцапани от глава до пети, защото стълбището ставаше все по-мръсно. Ала те бяха облекли най-вехтите си дрехи, така че една дупка повече не беше от значение. През парцаливите униформи се виждаха червените косми на грозните им възлести крака. Те поздравиха Колин, като го тупнаха по корема съобразно изискванията на правилника за погребение на бедняци. Преддверието сега приличаше на мазе. Те наведоха глави, за да могат да влязат в стаята на Клое. Служителите от погребалното бюро вече си бяха тръгнали. Вместо Клое в стаята лежеше един стар и очукан черен сандък с номер. Те го сграбчиха и служейки си с него като с таран, го запокитиха през прозореца. На ръка пренасяха покойниците само ако цената надвишаваше петстотин дублезона.

„Сигурно затова сандъкът е тъй очукан“ — помисли си Колин и заплака, понеже Клое навярно се бе натъртила и наранила.

После се сети, че тя вече нищо не усеща, и заплака още по-силно. Сандъкът падна с грохот на паважа и счупи крака на едно дете, което си играеше наблизо. Сетне го избутаха до тротоара и го качиха в колата за мъртъвци — стар червен камион, шофиран от единия носач.

Много малко хора вървяха след камиона: Никола, Изис, Колин и двама-трима непознати. Камионът се движеше доста бързо и те трябваше да тичат подир него. Шофьорът пееше гръмогласно. Само при цена над двеста и петдесет дублезона беше длъжен да мълчи.

Спряха пред църквата. Черният сандък остана в камиона, а те влязоха за церемонията. Отчето намръщено им обърна гръб и вяло започна. Колин стоеше прав пред олтара.

Той погледна нагоре. Пред него, на стената, висеше Христос на своя кръст. Явно скучаеше и Колин го запита:

— Защо умря Клое?

— Нямам пръст в тази работа — рече Христос. — Да приказваме за друго…

— От кого зависи всичко това? — продължи Колин.

Те разговаряха съвсем тихо и останалите не чуваха думите им.

— Във всеки случай не от нас — отвърна Христос.

— Бях ви поканил на сватбата — добави Колин.

— Хубаво се получи тогава — каза Христос. — Добре се позабавлявахме. А сега защо не дадохте повечко пари?

— Вече нямам — обясни Колин. — Пък и не е сватба.

— Да — съгласи се Христос. Изглеждаше смутен.

— Сега е съвсем различно — продължи Колин. — Клое е мъртва… Неприятна ми е мисълта за този черен сандък.

— Хммммм — изсумтя Христос.

Той гледаше в друга посока, отегчаваше се. Отчето въртеше кречетало и гръмко четеше молитви на латински.

— Защо направихте така, че да умре? — рече Колин.

— О, стига сте се заяждали! — възкликна Христос и се настани по-удобно на гвоздеите си.

— Тя беше толкова нежна — пророни Колин. — Никога не е вършила зло, нито в мисли, нито на дело.

— Това няма нищо общо с религията — промърмори Христос, прозина се и леко раздруса глава, за да смени наклона на трънения си венец.

— Не виждам какво лошо сме направили. Не сме заслужили тази участ — каза Колин и сведе очи.

Христос не отговаряше. Колин вирна нагоре глава. Бавно и отмерено гръдният кош на Христос се надигаше и спускаше. Чертите на лицето му издаваха душевен покой. Очите му бяха затворени и Колин чу тихо гъгниво мъркане като на котарак край печка. В този момент Отчето подскачаше ту на единия, ту на другия си крак и надуваше тръба. Церемонията привършваше.

Отчето напусна църквата пръв и влезе в светорийницата, за да обуе тежки подковани обуща. Колин, Изис и Никола излязоха и зачакаха зад камиона.

Тогава се появиха Вардарят и Протодебелакът, облечени в светли дрехи. Те задюдюкаха по посока на Колин и се впуснаха в дивашки танц около камиона. Колин си запуши ушите, но не можеше да възрази, беше подписал договор за бедняшко погребение. Дори не трепна, когато взеха да го замерят с цели шепи камъчета.