Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XVIII

Отецът излезе от светорийницата, следван от Протодебелака и Вардаря. Те носеха големи кутии от гофриран картон, пълни с материали за украса.

— Когато пристигне камионът на боядисваните, вкарайте го до олтара, Жозеф — нареди Отчето на Вардаря.

— В жълто ли да боядисаме всичко? — попита Жозеф.

— В жълто на виолетови черти — каза Протодебелака Еманюел Джудо, здравеняк и симпатяга, чиято униформа със златна верижка лъщеше като премръзнал нос.

— Точно така — потвърди Отчето, — понеже за венчаването ще дойде лично Архиперископът. Елате сега да разположим по балконите всичките украшения от кутиите.

— Колко са музикантите? — попита Вардарят.

— Седемдесет и трима — каза Протодебелакът.

— Плюс четиринайсет деца от църковния хор — гордо добави Отчето.

Вардарят дълго и проточено свирна: „Фийуу…“

— А се женят само двама — рече той с възхита.

— Да — отговори Отчето, — така правят богаташите.

— Ще има ли много народ? — попита Протодебелакът.

— Да — потвърди Вардарят. — Ще нося дългата си червена алебарда и жезъла с червената дръжка.

— Не — възпротиви се Отчето, — ще вземеш жълтата алебарда и жезъла с виолетова дръжка, така ще е по-изискано.

Стигнаха под балкона. Отчето спря пред вратичката, замаскирана в една от поддържащите свода колони, и я отвори. Един подир друг те поеха по тясната вита стълба. Отгоре струеше мътна светлина.

Направиха двайсет и четири обиколки по витловидната стълба и спряха да си поемат дъх.

— Това не е живот! — въздъхна Отчето.

Вардарят, последен в колоната, потвърди, а на Протодебелака, заклещен между чука и наковалнята, не оставаше друго, освен също да се съгласи.

— Още две обиколки и половина — каза Отчето.

Достигнаха площадката срещу олтара, на сто метра над земята, която поради мъглата се виждаше едва-едва.

Облаците най-свойски влизаха в църквата и плуваха из нея във вид на едри сиви валма.

— Времето ще е хубаво — рече Протодебелакът, като ги подуши. — Миришат на дива мащерка.

— С примес на метличина — допълни Вардарят, — усещам дъха й…

— Дано церемонията мине добре! — каза Отчето. Те положиха на пода картонените кутии и се заеха да окичват столовете на музикантите с материалите за украса. Вардарят ги разгъваше, издухваше праха от тях и ги подаваше на Протодебелака и Отчето.

Над тях колоните се извисяваха и в далечината сякаш се сливаха. Матовият им кремав камък, гален от нежното дневно сияние, излъчваше слаба спокойна светлина. Най-горе се виждаше синьо-зеленият купол.

— Трябва да се лъснат микрофоните — заяви Отчето на Вардаря.

— Поставям последната гирлянда и се залавям с това.

Той измъкна от торбичката си червен вълнен парцал и енергично взе да лъска стойката на първия микрофон. Бяха общо четири, разположени в редица пред столовете, предназначени за оркестъра, и нагласени така, че на всяка мелодия да откликва вън от църквата съответен камбанен звън, докато вътре звучи музика.

— Побързай, Жозеф! — каза Отчето. — С Еманюел вече привършихме.

— Почакайте ме — рече Вардарят, — трябва ми само още петминутна индулгенция.

Протодебелакът и Отчето затвориха кутиите и ги струпаха в един ъгъл на балкона, откъдето щяха да ги вземат след венчавката.

— Готово — издума Вардарят.

Те пристегнаха ремъците на парашутите и с лекота скочиха в празното пространство. Трите едри пъстри цвята се разтвориха с шумолене на коприна и всички се приземиха върху гладкия плочник на църквата.