Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XXIV

Голямата бяла лимузина предпазливо напредваше по коловозите на пътя. Колин и Клое седяха отзад и с лека тревога наблюдаваха гледката. Под навъсеното небе червени птици летяха ниско над телеграфните жици, чиито криволици следваха плътно, а пронизителните им крясъци отекваха в оловносивата вода на локвите.

— Защо минаваме оттук? — обърна се Клое към Колин.

— По-напряко е — отвърна Колин. — Пък и няма друг начин. Обичайният път е износен. Всички карат по него, понеже там времето винаги е хубаво, и сега само този е в изправност. Не се коси, Никола шофира добре.

— Притеснява ме светлината — заяви Клое.

Сърцето й биеше учестено, сякаш го притискаше твърда черупка. Колин я прегърна и с пръсти я улови под косата, за нежното вратле, както се хваща котенце.

— Да, да, продължавай — каза Клое, като гушеше глава в раменете си, защото Колин я гъделичкаше, — милвай ме! Страх ме е самичка…

— Искаш ли да вдигна жълтите стъкла? — попита Колин.

— Вдигни няколко цвята.

Колин натисна различни копчета: зелени, сини, жълти, червени и на мястото на обикновените стъкла се появиха други, със съответните цветове. Струваше им се, че се намират сред небесна дъга, и когато минаваха покрай телеграфен стълб, по белите кожени седалки пробягваха пъстри отблясъци. Клое се поуспокои.

От двете страни на пътя ниско се стелеше рехав поизжълтял мъх. От време на време се мяркаше сгърчено, простряло клони дърво. Никакъв вятър не браздеше повърхността на рядката кал, която пръскаше изпод колелата. На Никола му беше много трудно да овладее колата и да я накара да се движи по средата на пътя.

Той се обърна за миг и рече на Клое:

— Не се бойте, още малко и пътят ще се оправи.

Клое се изви към десния прозорец и потръпна. Някакво люспесто животно ги гледаше, изправено до един телеграфен стълб.

— Виж, Колин… Какво е това?

Колин на свой ред се взря.

— Не знам — каза той. — Това… не вярвам да е опасно…

— Това е служител по поддръжката на жиците — рече през рамо Никола. — Облечени са така, за да се предпазят от калта.

— Беше… беше много грозно… — прошепна Клое.

Колин я целуна.

— Не се страхувай, милинка Клое, беше просто човек…

Почвата под колелата започна да става по-твърда. Бледо сияние озаряваше хоризонта.

— Виж — промълви Колин, — слънцето…

Никола поклати глава и заяви:

— Не, това са медните рудници! Ще ги прекосим.

Мишлето, което седеше до Никола, наостри уши.

— Да — добави Никола, — там ще се поизпотим.

Последваха няколко завоя. Сега от калта се издигаше дим. Колата бе обгърната от бели пари, които остро миришеха на мед. После калта съвсем се спече, пътят стана напукан и прашен. В далечината въздухът трептеше като над огромна пещ.

— Не ми харесва тая работа — заяви Клое. — Не можем ли да минем отдругаде?

— Това е единственият път — каза Колин. — Искаш ли книгата на Гуфе?… Нося я…

Друг багаж не бяха взели, смятаха всичко да си купят пътем.

— Да свалим ли цветните стъкла? — каза Колин.

— Да — рече Клое. — Светлината вече не е толкова дразнеща.

Внезапно пътят отново зави и ги отведе в центъра на медните рудници. Те бяха разположени терасовидно, на няколко метра под равнището на земята. Необятни простори от зеленикава мед разстилаха своята пустош. Стотици хора, облечени в херметически комбинезони, се суетяха край огньовете. Други издигаха равностенни пирамиди от горивните материали, докарвани им с електрически вагонетки. Медта, разтапяна на тези огньове, се изливаше в червени потоци и влачеше шуплеста, твърда като камък шлака. Потоците се стичаха в големи резервоари, откъдето специални машини изтласкваха медта в овални тръби.

— Какъв непосилен труд!… — възкликна Клое.

— Доста добре платен обаче — каза Никола. Няколко души бяха преустановили работа, за да разгледат колата. Бяха яки и широкоплещести, изглеждаха несъкрушими.

— Не сме им приятни — рече Клое. — Да си вървим.

— Те работят — обясни й Колин.

— Това не е основание — промълви Клое.

Никола увеличи скоростта. Колата полетя по напукания път, сред грохота на машините и цвърченето на разтопената мед.