Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

LIII

Клое спеше. През деня водната лилия обагряше кожата й със своя хубав кремав цвят, но докато Клое спеше, нямаше смисъл от това и по страните й избиваха червени петна. Под челото очите й бяха като две сини петна и отдалеч не се виждаше дали са затворени, или не. Колин седеше на един стол в трапезарията и чакаше. Около Клое бяха струпани много цветя. Той можеше да си позволи да почака още няколко часа, преди да тръгне отново да си търси работа. Мислеше да си почине, за да направи добро впечатление, и да си намери добре платена длъжност. В стаята беше почти полутъмно. Прозорецът вече представляваше просто ивица, широка десет сантиметра, през която се процеждаше тънък лъч светлина. Само челото и очите на Колин бяха осветени. Останалата част от лицето му беше в мрак. Автоматичният грамофон не работеше, трябваше да се върти манивелата, за да тръгне. Това уморяваше Колин. Плочите също бяха изтъркани. При някои изобщо не можеше да се разбере коя е мелодията. Той си мислеше, че ако Клое има нужда от нещо, мишката веднага ще дойде да го предупреди. Дали Никола ще се ожени за Изис? Каква рокля ще сложи Изис за сватбата? Кой ли звънеше на вратата?

— Добър ден, Ализ — поздрави Колин. — Предполагам, че идваш да видиш Клое.

— Не — отвърна Ализ. — Отбих се просто така.

Можеха да останат в трапезарията. Косата на Ализ озаряваше помещението. В него все още имаше два стола.

— Сигурно ти е било скучно — каза Колин. — Знам какво е.

— Шик е тук — рече Ализ. — Вкъщи си е.

— Трябва нещо да му занесеш, така ли? — попита Колин.

— Не — отвърна Ализ, — трябва да съм далеч от него.

— Аха — кимна Колин. — Сигурно пребоядисва апартамента…

— Не, седи си сред книгите. Вече не иска да бъдем заедно.

— Скандал ли му направи?

— Не.

— Криво е разбрал думите ти, но щом му мине гневът, ще му обясниш.

— Каза ми само, че му оставали още няколко дублезона, колкото да подвърже последната си книга с кожа от нищо, че не издържал повече с мен, понеже нямал какво да ми даде, щяла съм да погрознея и ръцете ми да се захабят.

— Прав е — рече Колин. — Не бива да работиш.

— Но аз обичам Шик и бих работила за него.

— От това няма никаква полза. Впрочем ти не би могла, твърде си хубава.

— Но той защо ме изпъди? Наистина ли бях твърде хубава?

— Не знам — рече Колин. — Но аз много харесвам лицето и косата ти.

— Виж… — промълви Ализ.

Тя стана, дръпна халкичката на ципа си и роклята й се свлече на пода. Беше светла рокля от вълнен плат.

— Да… — пророни Колин.

В стаята беше нахлуло ярко сияние и Колин виждаше Ализ от глава до пети. Гърдите й сякаш бяха готови да литнат, а когато той докосна стройните й крака, усети стегнатите им мускули под топлата кожа.

— Може ли да те целуна? — рече той.

— Да — каза Ализ, — харесвам те.

— Ще ти стане студено — добави Колин.

Тя пристъпи към него. Седна в скута му и очите й тихо заплакаха.

— Защо вече не се интересува от мен?

Колин лекичко я люлееше.

— Не разбирам. Знаеш ли, Ализ, той все пак е добро момче.

— Много ме обичаше — промълви Ализ. — Вярваше, че книгите ще склонят да си го поделят с мен. Но това е невъзможно…

— Ще ти стане студено — повтори Колин.

Той я целуваше и галеше косите й.

— Защо не срещнах първо теб? — каза Ализ. — Щях да те обичам толкова много… Но сега не мога. Обичам него.

— Знам. Аз също сега обичам повече Клое.

Той я изправи на крака и вдигна роклята й от пода.

— Облечи се, котенце. Ще настинеш.

— Няма. Пък и да настина, какво от това?

Тя машинално се облече.

— Не искам да бъдеш тъжна — каза Колин.

— Много си мил — рече Ализ, — но все пак ми е страшно тъжно. Мисля, че въпреки всичко ще мога да направя нещо за Шик.

— При родителите си ли ще отидеш? — попита Колин. — Сигурно ще се радват да те видят… Или при Изис?…

— Шик няма да е там. Не изпитвам нужда да съм при когото и да било, ако Шик не е с мен.

— Той ще дойде — успокои я Колин. — Ще го навестя.

— Не, при него вече не може да се влезе. Постоянно е заключено.

— Все пак ще отида — заяви Колин. — Или пък той ще дойде при мен.

— Не вярвам — промълви Ализ. — Вече не е същият.

— Същият си е — възрази Колин. — Хората не се променят, променят се вещите.

— Не знам — каза Ализ.

— Ще тръгна с теб — продължи Колин. — Отивам да си търся работа.

— Аз съм в друга посока.

— Ще слезем заедно по стълбата — уточни Колин.

Ализ стоеше срещу него. Той положи ръце на раменете й. Усещаше топлината на нейната шия и меките къдрави коси близо до кожата си. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя вече не плачеше. Сякаш бе някъде другаде.

— Не ми се ще да правиш глупости — рече Колин.

— О! — въздъхна Ализ. — Няма да правя глупости.

— Ела пак при мен, когато ти стане скучно… — добави Колин.

— Може би ще дойда — каза Ализ.

Беше се вглъбила в себе си. Колин я хвана за ръка. Слязоха по стълбите. От време на време се подхлъзваха по влажните стъпала. Долу Колин се сбогува с Ализ. Тя остана неподвижна и дълго го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.