Борис Виан
Пяната на дните (24)

XXIII

Стаята на Колин беше, общо взето, квадратна и доста висока, а вместо прозорец осветяваше остъклена ивица, широка петдесет сантиметра и разположена на височина метър и двайсет от пода, която опасваше цялото помещение. Дебелият килим беше светлооранжев, а стените бяха облицовани с естествена кожа.

Леглото беше поставено не на килима, а върху платформа, издигната до средата на стените. До него водеше стълбичка от сиракузиран дъб, обкована с червено-бяла мед. Нишата под леглото служеше за будоар, там имаше книги, удобни кресла и фотография на Далай Лама.

Колин още спеше. Клое току-що се бе събудила и го гледаше. Беше разрошена и изглеждаше съвсем млада. Върху леглото бе останал само долният чаршаф, другите се валяха навред из стаята, отоплявана от огнени помпи. Клое седеше със събрани под брадичката колене и търкаше очи. Сетне се протегна и се отпусна на възглавницата, която хлътна под тежестта й.

Прегърнал възглавницата си, Колин лежеше по корем и една лигичка се бе проточила от устата му като у порасло бебе. Клое се засмя и коленичи до него да го пораздруса. Той се събуди, надигна се, опирайки се на китки, седна и я целуна, преди още да отвори очи. Клое на драго сърце се отдаде на ласките му, като го насочваше към най-приятните места от тялото си. Кожата й беше с цвят на кехлибар и с вкус на бадемов крем.

Сивата мишка с черните мустачки се изкатери по стълбичката, за да ги уведоми, че Никола вече чака. Те се сетиха, че им предстои пътешествие, и скочиха от леглото. Мишката се възползва от невниманието им и добре си похапна от останалата там голяма кутия с южни плодове в шоколадова обвивка.

Колин и Клое чевръсто се измиха, облякоха хармониращи помежду си костюми и побързаха да отидат в кухнята, където Никола ги бе поканил на закуска. Мишката ги последва, но спря в коридора. Искаше да разбере защо слънцата не нахлуват така свободно както обикновено и при нужда да ги нахока.

— Как сте? — каза Никола. — Добре ли спахте?

Никола имаше сенки под очите и лицето му беше доста посърнало.

— Много добре — отвърна Клое и се отпусна на един стол, защото едва се крепеше на краката си.

— А ти? — попита Колин, който се свлече и озова на пода, без да направи и най-малкото усилие да се задържи прав.

— Аз ли? — рече Никола. — Изпратих Изис до дома й, където тя ме почерпи, както си му е редът.

— Родителите й бяха ли там? — осведоми се Клое.

— Не — каза Никола, — бяха само двете й братовчедки, които искаха непременно да остана.

— Колко годишни са? — запита лукаво Колин.

— Не знам — отговори Никола, — но на пипане едната ми се стори на шестнайсет, а другата на осемнайсет.

— Там ли пренощува? — попита Колин.

— Ами… — смутолеви Никола. — И трите си бяха пийнали, така че… наложи се да ги заведа до леглата им. А леглото на Изис е много голямо… в него имаше едно допълнително място. Не исках да ви будя и спах там.

— Спал си? — зачуди се Клое. — Леглото трябва да е било много твърдо, защото изглеждаш доста зле…

Никола се закашля някак неестествено и се засуети около електрическите уреди.

— Опитайте това — каза той, за да смени темата.

Бяха кайсии, пълнени с фурми и сушени сливи, залети с гъст сироп и посипани с горена захар.

— Ще можеш ли да шофираш? — попита Колин.

— Ще се опитам — отвърна Никола.

— Вкусни са — рече Клое. — Вземи за из път.

— Предпочитам нещо по-ободрително — промълви Никола.

Пред очите на Колин и Клое той си приготви някаква отвратителна напитка. Съставките й бяха: бяло вино, лъжица оцет, пет жълтъка, две стриди, сто грама кайма, сметана и щипка сода хипосулфит. Цялата смес се изля в гърлото му, клокочейки като циклотрон при пълни обороти.

— Как е? — каза Колин, който се давеше от смях пред гримасите на Никола.

— Добре… — с усилие отговори Никола.

Действително сенките под очите му внезапно изчезнаха като почистени с бензин и лицето му видимо поруменя. Никола разкърши снага, стисна юмруци и изръмжа. Клое го гледаше, леко обезпокоена.

— Нищо ми няма!… — изрева Никола. — Край. Поднасям ви закуската и тръгваме.