Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XLIV

Колин се изкачваше по стълбите, слабо осветени от неподвижни стъклописи, и се озова на първия етаж. Пред него черна врата се открояваше върху студената каменна стена. Той влезе, без да позвъни, попълни един въпросник и го връчи на разсилния, който веднага го изпразни, смачка го на топка, сложи го в дулото на пистолет с освободен предпазител и се прицели внимателно в съседно гише. Натисна спусъка, запушвайки дясното си ухо с лявата ръка, и пистолетът гръмна. Разсилният невъзмутимо се зае да го презарежда за следващия посетител.

Колин остана прав, докато някакъв звънец не нареди на разсилния да го въведе в кабинета на директора.

Той последва разсилния в дълъг проход с изпъкнали нагоре завои.

Стените бяха перпендикулярни на пода, но на завоите се наклоняваха под съответен ъгъл и трябваше човек да се движи със страхотна скорост, за да запази равновесие. Преди да разбере какво става, Колин се намери пред директора. Седна чинно на един непредразполагащ стол, който щом усети тежестта му, започна да се мята на всички страни и се усмири едва когато господарят му вдигна властно ръка.

— Е, та?… — попита директорът.

— Ами това е… — измънка Колин.

— Какво умеете да вършите?

— Изучил съм основните положения… — рече Колин.

— Искам да кажа, как запълвате времето си?

— Най-ценното си време използвам, за да го пилея.

— Защо? — продължи директорът малко по-тихо.

— Защото не обичам да пестя.

— Аха… хм… — промърмори директорът. — А знаете ли каква е предлаганата тук длъжност?

— Не — каза Колин.

— И аз не знам — заяви директорът. — Ще трябва да попитам моя заместник, но така или иначе, вие не изглеждате подходящ.

— Защо? — попита Колин на свой ред.

— Не ми е ясно — рече директорът. — Той изглеждаше неспокоен и леко отмести креслото си назад. — Не се приближавайте! — добави бързо.

— Но… аз не съм мръднал… — промълви Колин.

— Да, да… — изсумтя директорът. — Всички така казват… А после…

Без да изпуска Колин от очи, той предпазливо се наведе към бюрото и грабна бързо слушалката на телефона.

— Ало!… — изкрещя. — Веднага при мен!… — Постави обратно слушалката и впери в Колин подозрителен поглед. — На колко години сте?

— На двайсет и една… — каза Колин.

— Така си и мислех… — изръмжа директорът. — На вратата се почука. — Влез! — извика директорът и чертите на лицето му се отпуснаха.

Някакъв човек, болнав от непрекъснатото вдишване на прах от книжа и чиито бронхи със сигурност бяха пълни догоре с преработена целулозна маса, влезе в кабинета. Под мишница носеше папка.

— Счупили сте един стол — каза директорът.

— Да — отвърна заместник-директорът и постави папката на масата. — Може да се поправи. — Той се обърна към Колин: — Умеете ли да поправяте столове?

— Предполагам — рече Колин, леко объркан. — Много ли е трудно?

— Изхабих безуспешно три туби канцеларско лепило — увери го заместник-директорът.

— Ще ги платите! — заяви директорът. — Ще ги удържа от заплатата ви…

— Аз вече ги удържах от заплатата на секретарката — промълви заместник-директорът. — Не се безпокойте, шефе.

— За поправка на столове ли търсите човек? — попита стеснително Колин.

— Безспорно — отсече директорът.

— Вече не си спомням добре — обади се заместник-директорът, — но вие не можете да поправяте столове.

— Защо мислите така? — попита Колин.

— Не можете, и толкоз — отсече заместник-директорът.

— Чудя се как разбрахте — озадачи се директорът.

— В частност, защото тези столове са непоправими, и изобщо… защото нямам впечатление, че той може да поправи стол — обясни заместник-директорът.

— Но каква връзка има столът с канцеларската служба? — рече Колин.

— А вие може би седите на земята, когато работите? — изсмя се директорът.

— Сигурно не се преработвате — добави заместник-директорът.

— Ще ви кажа какъв сте — продължи директорът. — Вие сте мързеливец!…

— Да… мързеливец — съгласи се заместник-директорът.

— Ние не можем в никакъв случай да назначим един мързеливец — заключи директорът.

— Особено при положение, че не сме в състояние да му осигурим работа… — вметна заместник-директорът.

— Но това е абсолютно нелогично — каза Колин, зашеметен от техните канцеларски гласове.

— Защо пък нелогично? — осведоми се директорът.

— Защото на мързеливец именно работа не бива да се дава — отвърна Колин.

— Аха! — възкликна заместник-директорът. — Значи вие искате да заемете мястото на директора?

При тази мисъл директорът избухна в смях и каза:

— Той е просто изумителен!…

Сетне лицето му помръкна и той още повече отдръпна креслото си назад.

— Отведете го… — нареди той на заместник-директора. — Сега разбирам защо е дошъл… Хайде, бързо… Вън, ленивецо!

Заместник-директорът се втурна към Колин, който обаче беше докопал оставената на масата папка.

— Ако само ме докоснете… — закани се той и отстъпи предпазливо към вратата.

— Махай се! — кресна директорът. — Дяволско изчадие!

— Дърт тъпак — каза Колин и натисна дръжката.

Той хвърли папката към бюрото и хукна по коридора. Когато стигна до приемната, разсилният стреля по него с пистолета и книжният куршум направи дупка с форма на череп във вратата, която току-що се бе захлопнала.