Борис Виан
Пяната на дните (29)

XXVIII

От самото начало на улицата тълпата се блъскаше, за да се добере до салона, където Жан-Сол Партр трябваше да изнесе сказка.

Хората използваха какви ли не хитрини, за да се промъкнат през пречиствателния кордон за проверка на поканите, от които десетки хиляди бяха фалшиви.

Някои пристигаха с катафалки, но полицаите пробождаха с дълги стоманени шишове ковчезите и окончателно приковаваха обитателите им към дъбовите дъски, което улесняваше погребалната церемония, защото те вече си бяха вътре, но пък нанасяше щети на малцината истински мъртъвци, понеже саваните биваха надупчени. Други скачаха с парашут от специален самолет (след схватки на летище „Бурже“, за да си издействат място в самолета). Взвод пожарникари насочваха към тях маркучи и с помощта на водни струи ги тласкаше към подиума, където те безславно се издавяха. Трети отчаяно се мъчеха да излязат през канализацията. Осуетяваха начинанието им, като с подковани обуща ги настъпваха по пръстите при опитите им да се хванат за ръба на шахтата и да се измъкнат. Плъховете се нагърбваха с останалото. Но нищо не обезкуражаваше страстните почитатели. Трябва обаче да се признае, че издавяните и напористите не бяха еднакви по същност. Гълчавата се издигаше към зенита и отекваше в облаците като дълбок тътен. Успяваха да проникнат само чистите духом, посветените и приближените, снабдени с истински покани, лесно различими от фалшивите. Те минаваха по тесния проход между сградите, охраняван на всеки петдесет сантиметра от таен агент, замаскиран като спирачно устройство. Въпреки всичко хората, на които се даваше достъп, бяха многобройни и макар залата да бе вече пълна, в нея непрекъснато прииждаха все нови и нови посетители.

Шик беше тук още от предишната вечер. Плащайки скъпо и прескъпо на пазача на залата, той го бе убедил да заеме неговото място за случая, а за да изглежда положението по-правдоподобно, се бе наложило да му счупи левия крак с огромен крик за железопътни вагони. Шик не жалеше дублезоните, когато ставаше дума за Партр. Ализ и Изис чакаха заедно с него появата на сказчика. Бяха пренощували тук, твърдо решени да не пропуснат събитието. В тъмнозелената си униформа на пазач Шик беше съблазнителен донемайкъде. Откакто се бе сдобил с двайсетте и пет хиляди дублезона на Колин, той все повече занемаряваше работата си.

Публиката, която се тълпеше, изглеждаше твърде особено. Пълно бе с лукави и очилати лица, щръкнали перчеми, пожълтели фасове, а тук-там се долавяше някоя оригня на нуга. Жените носеха проскубани плитчици, навити около главите, и канадки на голо, така че плътта им мимолетно се разкриваше във вид на ивица от гърда върху тъмен фон.

Таванът на голямата партерна зала беше остъклен наполовина, а останалата му част бе украсена с фрески, изработени с помощта на тежка вода. Те пораждаха у присъстващите съмнения относно смисъла на съществуването, прекарвано в обкръжението на тъй отблъскващи жени. Трупаха се все повече и повече хора и за новодошлите имаше само един изход — да стоят на куц крак в дъното на залата, а с другия да отблъскват съседите си. В специална ложа царствено се бяха разположили херцогиня Дьо Бовоар и нейната свита, която привличаше погледите на почти обезкръвената тълпа и оскърбяваше чувствата й с изискания разкош на паянтовото скеле, върху което имаше цял ред седнали на сгъваеми столчета философи.

Часът на сказката скоро щеше да настъпи и тълпата ставаше неспокойна. В дъното започнаха размирици. Неколцина студенти се опитваха да внесат смут, рецитирайки на висок глас изопачени пасажи от „Пролетта на планината“ на баронеса Орси.

Ала Жан-Сол Партр бе вече наблизо. По улицата ревяха слонове. Шик се надвеси през прозореца на портиерската стаичка. В далечината се очерта силуетът на Жан-Сол в блиндирана кабинка, закрепена върху гърба на слон, чиято грапава и набръчкана кожа изглеждаше недействителна в светлината на червен фенер. Във всеки ъгъл на кабинката имаше по един снайперист, въоръжен с брадва. С широки крачки слонът вървеше през тълпата и глухото хрущене на прегазени тела неумолимо се приближаваше. Пред портала слонът коленичи и снайперистите слязоха на земята. Партр грациозно скочи след тях и те го поведоха към подиума, като си проправяха път с брадвите. Охраната затвори вратите и Шик се забърза през един таен страничен коридор, който водеше зад кулисите, като побутваше пред себе си Изис и Ализ.

Зад подиума имаше завеса от кадифе с израстъци, в която Шик бе пробил дупки, за да гледа. Тримата седнаха на възглавнички и зачакаха. На по-малко от метър пред тях Партр се готвеше да започне сказката. Гъвкавата му аскетична фигура упражняваше изключително въздействие и публиката, запленена от неговия опасен чар, проявяващ се и в най-незначителния му жест, напрегнато очакваше началото.

Многобройни бяха случаите на припадъци, породени от вътрешноматочната екзалтация, най-вече сред женската публика, а от своите места Ализ, Изис и Шик отчетливо чуваха учестеното дишане на двайсет и четиримата зрители, които се бяха промъкнали под подиума и пипнешком се събличаха, за да заемат по-малко пространство.

— Спомняш ли си? — рече Ализ и нежно изгледа Шик.

— Да — каза Шик. — Тук се запознахме…

Той се наведе към Ализ и мило я целуна.

— Там долу ли бяхте? — попита Изис.

— Да — отвърна Ализ. — Беше много приятно.

— Положително — каза Изис. — Какво е това, Шик?

Шик точно отваряше голям черен сандък.

— Това е записващо устройство — отговори той. — Купих го специално за случая.

— О! — възкликна Изис. — Каква добра идея!… Така няма нужда да слушаме!…

— Да — потвърди Шик. — А като се приберем, бихме могли да си слушаме цяла нощ, стига да искаме. Но не бива да го правим, за да не повредим плочите. Ето защо първо ще направя презапис и ще поискам от фирмата „Викът на шефа“ да го размножи и пусне в продажба.

— Сигурно е струвало много скъпо — предположи Изис.

— О, цената няма значение!… — заяви Шик.

Ализ въздъхна. Толкова лека въздишка, че тя единствена я чу и при това едва-едва.

— Ето! — каза Шик. — Започва. Сложил съм микрофона на масата, между репортерските. Никой нищо няма да забележи.

Жан-Сол току-що бе заговорил. Отначало се чуваха само щраканията на фотоапаратите. Репортерите от печата и кинооператорите бяха във вихъра си. Един от тях падна, блъснат от отката на своя апарат, и настъпи ужасяващ смут. Събратята му, обзети от ярост, се нахвърлиха върху него и го посипаха с магнезиев прах. За общо задоволство той изчезна сред ослепителна светкавица, а полицаите откараха всички останали в затвора.

— Прекрасно! — възкликна Шик. — Само аз ще имам запис.

Публиката, сравнително спокойна до този момент, сега започваше да се нервира и да изразява преклонението си към Партр, като викаше силно и ръкопляскаше след всяка негова дума, а това затрудняваше ясното възприемане на словото му.

— Не се мъчете всичко да чатнете — рече Шик. — После ще слушаме записите колкото си щем.

— Особено при положение, че тук нищо не се чува — добави Изис. — Той писука като мишка. Впрочем имате ли вести от Клое?

— Получих писмо от нея — каза Ализ.

— Успели ли са най-сетне да пристигнат?

— Успели са да тръгнат, но ще съкратят престоя си, защото Клое не била много добре със здравето — отговори Ализ.

— А Никола? — попита Изис.

— С него всичко е наред. Клое пише, че се държал твърде непочтително с всички момичета от хотелите, в които отсядали.

— Свястно момче е този Никола — рече Изис. — Чудя се защо е станал готвач.

— Да — потвърди Шик, — странна работа.

— Защо? — възпротиви се Ализ. — Намирам, че е за предпочитане пред това да бъдеш колекционер на Партр — добави тя, като ощипа Шик по ухото.

— А Клое сериозно ли е болна? — попита Изис.

— Не обяснява какво й е — отговори Ализ. — Нещо й имало на дробовете.

— Клое е толкова красива — каза Изис. — Не мога да повярвам, че е болна.

— О! — прошепна Шик. — Вижте!…

Част от покрива се повдигна и оттам се подаде редица глави. Неколцина дръзки поклонници се бяха промъкнали върху стъкления покрив и така бяха осъществили това сложно начинание. Други ги блъскаха отзад, поради което те енергично се вкопчваха в ръбовете на отвора.

— Имат основание — рече Шик. — Тази сказка е изключителна!…

Партр се беше изправил и показваше на публиката мостри от препариран бълвоч. Най-хубавата — комбинация от зелени ябълки и червено вино — се радваше на неоспорван успех. Вече нищо не се чуваше, дори зад завесата, където се намираха Шик, Ализ и Шик.

— Последно кога ще се приберат? — попита Изис.

— Утре или вдругиден — отвърна Ализ.

— Толкова отдавна не сме ги виждали!… — въздъхна Изис.

— Да — каза Ализ, — от сватбата…

— Ама хубава сватба беше — обобщи Изис.

— Да — рече Шик. — Нали тогава Никола те изпрати вечерта…

За щастие на Изис в този момент целият покрив се срути и така й се удаде да премълчи подробностите от случката. Вдигна се страшен прахоляк. Между късовете от мазилка се суетяха белезникави човешки силуети, клатушкаха се и грохваха, задушени от плътния облак, който се стелеше над развалините. Партр бе прекъснал сказката и се смееше от сърце, пляскайки се по бедрата, щастлив от факта, че толкова много хора са замесени в това приключение. Той се нагълта с прах и неистово се разкашля.

Шик трескаво въртеше копчетата на записващото устройство. Ярка зелена искра изскочи от него, шмугна се по пода и потъна в една фуга на паркета. Последваха втора и трета, но Шик изключи тока точно когато някакво гадно животно с множество лапички се показа от мотора.

— Какво направих? — завайка се Шик. — Устройството блокира. Сигурно от праха в микрофона.

Суматохата в залата бе достигнала своя връх. Партр отпи направо от гарафата и се подготви за тръгване, тъй като бе прочел и последния лист от записките си. Шик събра смелост.

— Ще му предложа да го изведа оттук — заяви той. — Избързайте напред, аз ще ви настигна.