Борис Виан
Пяната на дните (33)

XXXII

Той тичаше с всички сили, хората пред него бавно се килваха, а после падаха върху паважа като кегли и се чуваше тихо пльокане, сякаш някой бе пуснал от високо картонена плоскост.

Колин тичаше ли, тичаше, а острият ъгъл на хоризонта, заклещен между къщите, се носеше към него. Под нозете му се стелеше мрак. Мрак от черна вата, неорганична и аморфна, безцветно небе, таван, още един остър ъгъл… Той тичаше към върха на пресечена пирамида в центъра от ивици не тъй непрогледен мрак, но му оставаха още три улици, докато стигне.

Клое, много бледа, бе просната върху прекрасното им брачно ложе. Очите й бяха отворени, но дишаше трудно. Ализ беше до нея. Изис помагаше на Никола да приготви някакво подкрепително по рецепта на Гуфе. Мишката стриваше с острите си зъби семена от билки за целебно питие на болната.

Но Колин не знаеше, той тичаше, страхуваше се, защото не е достатъчно да си завинаги с някого, трябва освен това да се страхуваш, може да е катастрофирала, прегазила я е кола, сега е в леглото си, ще ми попречат да вляза, но вие навярно си мислите, че се боя от гледката на моята Клое, аз все пак ще я видя, не, не, Колин, не влизай… Може би е само ранена, в такъв случай няма нищо, утре ще отидем заедно в Булонския лес, за да зърнем отново пейката, ръката й беше в моята, косите й близо до моите, възглавницата бе пропита с нейното ухание… Винаги вземам нейната възглавница, ще се боричкаме пак вечерта, тя не харесва моята възглавница, струва й се прекалено твърда, понеже си остава издута под главата, после аз спя на нея, защото е попила мириса на косите й…

Тротоарът застана отвесно пред него. Колин го преодоля с невероятен скок, озова се направо на първия етаж, изкачи останалите, отвори вратата и… всичко беше спокойно и тихо, никакви хора в черно, никакви свещеници, сигурност лъхаше от килимите със сиво-сини шарки. Никола му каза „Не е сериозно“ и Клое се усмихна, щастлива, че го вижда.