Борис Виан
Пяната на дните (67)

LXVI

Дълго крачиха по улиците. Хората вече не се обръщаха да ги гледат. Свечеряваше се. Гробищата за бедняци бяха далече. Червеният камион се клатушкаше и тресеше по неравната настилка, а моторът весело бумтеше.

Колин не чуваше вече нищо, преживяваше отново миналото и от време на време се усмихваше, защото си спомняше всичко. Никола и Изис вървяха след него и Изис честичко полагаше ръка на рамото му.

Пътят свърши и камионът спря. Пред тях се простираше водна шир. Носачите смъкнаха черния сандък. Колин за първи път идваше на гробищата, разположени на един остров с неясни очертания, които се променяха в зависимост от нивото на водата. Смътно го различаваха в мъглата. Камионът остана на брега, до острова се стигаше по сива огъваща се дъска, чийто край се губеше в далечината. Носачите изпсуваха и тръгнаха, ширината на дъската едва позволяваше да се мине по нея. Те бяха нарамили черния сандък и го крепяха с помощта на широки кожени ремъци, преметнати през вратовете им. Вторият носач започна да се задушава и стана морав от напрежение. На сивия фон на мъглата гледката беше печална. Колин вървеше след тях. Никола и Изис също тръгнаха по дъската. Първият носач нарочно се друсаше и я люлееше наляво-надясно. Той изчезна сред изпарения, които се точеха като торена захар във вода. Крачките им отекваха по дъската в низходяща гама и тя все повече се огъваше. Когато стигнаха до средата, тя докосна водата, а от двете й страни се разплискаха вълнички и тъмната прозрачна вода я покри. Колин се наведе надясно, стори му се, че вижда как в глъбините мърда някаква бяла форма. Никола и Изис се спряха зад него. Отстрани изглеждаха като стъпили върху водата. Носачите продължаваха по-нататък. Във втората си половина дъската се издигаше нагоре, а вълните под нея намаляваха. Тя се отлепи от водата с жвакане.

Носачите се затичаха. Тропаха с крака и дръжките на сандъка дрънчаха. Пристигнаха на острова преди Колин и приятелите му и спокойно поеха по тясна пътечка с тъмни храсти от двете страни. Тя лъкатушеше в причудливи криви, а почвата беше шуплеста и рохкава. Листата на растенията бяха сивкави, със златисти жилки, които се открояваха върху кадифената повърхност. Дърветата, високи и гъвкави, се извиваха дъгообразно от едната до другата страна на пътя. Под този свод дневната светлина проникваше като матовобяло сияние. Пътеката се раздели на няколко отклонения и носачите без колебание поеха по най-дясното. Колин, Изис и Никола бързаха, за да ги настигнат. По дърветата не се чуваха никакви животинки. Само сиви листа от време на време се отронваха и тежко падаха на земята. Продължаваха да вървят по отклонението. Носачите ритаха с грубите си обуща стволовете на дърветата и оставяха дълбоки синкави следи по порестата им кора. Гробищата се намираха в средата на острова. Ако човек се покатереше върху камъните, можеше да съзре отвъд короните на хилавите дървета небето, прорязано от черни ивици и дири от тромав полет на планери над поля с огнивчета и копър.

Носачите се спряха пред една голяма дупка. Разлюляха ковчега на Клое, като пееха „Хайде за салата“, и натиснаха закопчалката. Капакът се отвори и със силен трясък нещо падна в дупката. Вторият носач се строполи полузадушен, защото ремъкът не се откачи навреме от врата му. Колин и Никола пристигнаха тичешком, Изис залиташе зад тях. В този момент Вардарят и Протодебелакът, облечени в мазни гащеризони, изскочиха иззад едно възвишение и завиха като вълци, хвърляйки в дупката камъни и пръст.

Колин коленичи. Захлупи глава в ръцете си. Камъните тупкаха с тъп звук. Вардарят, Протодебелакът и двамата носачи се бяха хванали в кръг и танцуваха около дупката, а после внезапно се изнизаха към пътеката и изчезнаха с балетна стъпка. Вардарят надуваше рог, дълбоките звуци вибрираха в мъртвата атмосфера. Земята лека-полека се свличаше и за три минути тялото на Клое напълно се скри.