Борис Виан
Пяната на дните (6)

V

Колин бързо крачеше по светлите улици. Духаше силен сух вятър и под краката му с хрущене се трошаха късчета попукан лед. Хората криеха брадичките си с каквото им попаднеше: якета, шалове, маншони; Колин видя дори един, който използваше за тази цел телена клетка за птици, чиято вратичка с пружина опираше о челото му.

„Утре отивам в Понтозанови“ — мислеше си Колин.

Това бяха родителите на Изис.

„Днес ще вечерям с Шик…“

„Ще се прибера вкъщи да се приготвя за утре…“

Направи голяма крачка, за да избегне една черта на бордюра, която му се стори опасна.

„Ако направя двайсет стъпки, без да докосна нито една черта — каза си Колин, — утре няма да ми излезе пъпка на носа…“

„Няма значение — отсече той, стъпквайки с цялата си тежест деветата черта, — това са глупости, въпреки всичко утре няма да ми излезе пъпка…“

Той се наведе, за да откъсне една синьо-розова орхидея, която бе поникнала вследствие на студа. Тя ухаеше също като косите на Ализ.

„Утре ще видя Ализ…“

Трябваше да избягва тази мисъл. Ализ по право принадлежеше на Шик.

„Утре положително ще си намеря момиче…“

Обаче съзнанието му не можеше да се откъсне от Ализ.

„Дали наистина си говорят за Жан-Сол Партр, когато са сами?“

Навярно беше по-добре да не се замисля какво правят, когато са сами.

„Колко ли статии е написал Жан-Сол Партр от една година насам?“

Във всеки случай нямаше да има време да ги изброи, докато си стигне до вкъщи.

„Какво ли ще сготви Никола за вечеря?…“

Всъщност никак не беше чудно, дето Никола и Ализ си приличаха, нали бяха роднини. Ала ето че неусетно бе засегнал отново парливия въпрос.

„Та значи какво ли ще сготви Никола за вечеря?“

„Не знам какво ще сготви за вечеря Никола, който прилича на Ализ…“

„Никола е с единайсет години по-възрастен от Ализ. Излиза, че е на двайсет и девет. Като готвач е много способен. Сигурно ще направи телешко фрикандо.“

Колин наближаваше дома си.

„Цветарниците никога нямат метални ролетки. Никой не краде цветя.“

Това беше донякъде обяснимо. Той откъсна една орхидея, оранжево-сива, с леко повехнали венчелистчета. Тя сияеше със своето пъстроцветие.

„Я виж ти, багрите й са като на мишката с черните мустачки… Вече съм си вкъщи.“

Колин изкачи каменната стълба, застлана с вълнена тъкан. Неговата врата беше със сребристо стъкло и се отваряше със златно ключе.

— При мен, верни мои слуги!… Ето ме отново у дома!…

Той метна шлифера си на един стол и отиде при Никола.