Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ecume des jours, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2016)
Kорекция и форматиране
ventcis (2016)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание

Борис Виан. Пяната на дните

Френска. Първо издание

Редактор Мария Коева

Технически редактор Олга Стоянова

Коректор Мария Христова

ISBN: 978–954–597–280–2

ИК ФАМА, София, 2007

 

Boris Vian

L’ECUME DES JOURS

© J.-J. Pauvert 1963

Société nouvelle des Editions Pauvert 1979

 

Превод © Симеон Лекарски

Художествено оформление © ФАМА

© ФАМА 2007

 

Предпечат Митко Ганев

Формат 84/108/32, печ. коли 12

Печат УНИСКОРП

 

Изданието е осъществено със съдействието на Министерството на културата на Франция — Национален център за книгата.

Ouvrage publié avec l’aide du Ministère français chargé de la Culture — Centre National du Livre.

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

XLV

— Признавам, че е хубава вещ — каза собственикът на антикварния магазин, като се въртеше около пианоктейла на Колин.

— Изработен е от клен с изкуствена шарка — обясни Колин.

— Виждам — рече антикварят. — Предполагам, че действа добре.

— Това е най-ценната ми вещ — заяви Колин.

— Сигурно ви е мъчно — промълви антикварят и се наведе да разгледа жилките на дървото. — Издуха няколко прашинки, които накърняваха блясъка, и добави: — Не е ли по-добре да припечелите пари, като се хванете на работа и си го задържите?

Колин си припомни кабинета на директора и пистолетния изстрел на разсилния и отговори:

— Не.

— Все пак ще ви се наложи, когато не ви остане нищо за продан — заяви антикварят.

— Ако разходите ми спрат да нарастват — започна Колин, но се поправи, — ако разходите ми престанат да се увеличават, бих могъл да преживявам, без да работя, като постепенно продавам вещите си. Не че ще живея кой знае как, но все някак ще живея.

— Не обичате ли да работите? — попита антикварят.

— О, ужасно е! — възкликна Колин. — Това принизява човека до нивото на машината.

— Но разходите ви не престават да се увеличават? — продължи антикварят.

— Цветята струват много скъпо, престоят в планината също…

— Ами ако тя оздравее? — каза антикварят.

— О! — въздъхна Колин, усмихна се щастливо и добави: — Би било чудесно!…

— Нали не е съвсем невъзможно? — рече антикварят.

— Не, разбира се!…

— Но е нужно време.

— Да — потвърди Колин, — а слънцето си отива…

— Но ще се върне — окуражи го антикварят.

— Не вярвам — каза Колин. — Всичко става в дълбочина.

Настъпи мълчание.

— Зареден ли е? — попита антикварят, посочвайки пианоктейла.

— Да — отвърна Колин. — Всички резервоари са пълни.

— Свиря доста добре на пиано, бихме могли да го изпробваме.

— Ако желаете — каза Колин.

— Ще потърся табуретка.

Бяха в средата на магазинчето, където Колин беше наредил да пренесат пианоктейла. Навсякъде имаше купища странни неща с форми на кресла, столове, масички и други мебели. Не беше особено светло и миришеше на индийски восък и на син вибрион. Антикварят намери една табуретка от калайдисано желязно дърво и се настани пред пианоктейла. Беше издърпал езичето на бравата, така че вратата бе онемяла и нямаше да ги обезпокои.

— Знаете ли нещо от Дюк Елингтън?… — попита Колин.

— Да — отвърна антикварят. — Ще ви изпълня „Блус на скитника“.

— На колко да го наглася? — рече Колин. — Три солови партии ли ще изпълните?

— Да — отговори антикварят.

— Добре — отсече Колин. — Общо половин литър.

— Отлично — одобри търговецът и засвири.

Той имаше изключително деликатно туше и нотите се извисяваха също тъй леки, както бисерните звуци от кларнета на Барни Бигърд във версията на Дюк.

Колин седеше на пода и слушаше, облегнат на пианоктейла, като ронеше едри елипсовидни и еластични сълзи, които се търкаляха по дрехите му и капеха в прахта. Музиката го пронизваше, излизаше от него пречистена и му напомняше много повече на „Клое“, отколкото на „Блус на скитника“. Антикварят си тананикаше някаква мелодия с пасторална простота и поклащаше глава настрани като гърмяща змия. Изсвири трите партии и спря. Колин бе щастлив до дън душа, стоеше застинал и се чувстваше както преди болестта на Клое.

— А сега как се подхожда? — попита антикварят.

Колин се надигна, отмести подвижната преградка, извърши манипулациите и двамата поеха чашите, пълни с течност, която блестеше в цветовете на дъгата. Антикварят пръв отпи и примлясна.

— Вкусът е точно на блус — заяви той. — И то на този именно блус. Изобретението ви е страхотно!…

— Да — потвърди Колин, — отлично действаше.

— Знаете ли — каза антикварят, — сигурно ще ви дам висока цена.

— Ще ви бъда много благодарен — рече Колин. — В момента съм доста затруднен.

— Е, да — промълви антикварят. — Не може винаги всичко да върви добре.

— Но би могло да не върви непрекъснато зле. Човек си спомня много по-ясно хубавите моменти. Тогава за какво служат лошите?

— Ако изсвиря „Мъгливо утро“, приятен ли ще бъде вкусът? — попита антикварят.

— Да — каза Колин. — Резултатът е фантастичен. Получава се коктейл в сребристосиво и тревнозелено с лек привкус на чер пипер и пушек.

Антикварят седна отново пред пианото и изсвири „Мъгливо утро“. Те го изпиха. После изсвири „Блус на мехурчетата“, но спря, понеже стана тъй, че започна да взема по две ноти наведнъж, а Колин чуваше четири мелодии едновременно. Колин внимателно затвори капака на пианото.

— А сега да поговорим делово — обърна се към него антикварят.

— Мда… — измънка Колин.

— Вашият пианоктейл е фантастичен, предлагам ви три хиляди дублезона.

— Не — рече Колин, — много са.

— Настоявам — продължи антикварят.

— Но това е глупаво — възрази Колин. — Не искам толкова. Две хиляди, ако желаете.

— Не — възпротиви се антикварят, — вземете си го, отказвам се…

— Не искам да ви го продам за три хиляди — обясни Колин. — Това е грабеж!…

— Съвсем не… — каза антикварят. — Мога да го продам за четири хиляди още в следващата минута…

— Прекрасно знаете, че ще го задържите за себе си — рече Колин.

— Безспорно — потвърди антикварят. — Чуйте, да вземем средното аритметично — две хиляди и петстотин дублезона.

— В такъв случай съм съгласен! — заяви Колин.

— Ето — подаде му парите антикварят.

Колин ги пое и внимателно ги прибра в портфейла си. Леко залиташе.

— Подкосяват ми се краката — пророни той.

— Това е в реда на нещата — успокои го антикварят. — Ще идвате ли от време на време да чуем по едно?…

— Обещавам — рече Колин. — Сега се налага да тръгвам, Никола ще ми се кара.

— Ще ви поизпратя — каза антикварят. — Трябва да купя една дреболия.

— Много мило от ваша страна!… — откликна Колин.

Излязоха. Синьо-зеленото небе се беше схлупило почти до паважа и едри бели петна се виждаха там, където се разбиваха облаците.

— Имало е буря — предположи антикварят.

Те повървяха малко заедно, сетне спътникът на Колин се спря пред един магазин.

— Почакайте ме за минутка, веднага се връщам!…

Антикварят влезе. Колин видя как той избра някакъв предмет, дълго се взира през него на светлината, после го мушна в джоба си.

— Готово!… — възкликна той, като затвори вратата.

— Какво купихте? — попита Колин.

— Нивелир — отговори антикварят. — Имам намерение да изсвиря целия си репертоар, след като ви изпратя. После ще трябва доста да повървя.